РЕШЕНИЕ
№ ………
гр. Варна, 15.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ВАРНА, Гражданско отделение, 8 с-в, в открито заседание, проведено на
осми април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: РАЛИЦА РАЙКОВА
при
секретаря Гергана Дженкова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 4671 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявен от „П.М.“ ЕООД срещу „И.“ ЕООД осъдителен иск с правно
основание чл. 403, ал. 1 ГПК за заплащане на сумата от 63,49 лв.,
представляваща обезщетение за претърпените от ищеца имуществени вреди
вследствие на допуснато в полза на „И.“ ЕООД по ч. гр. д. № 16947/2019г. по
описа на ВРС, XVII състав,
обезпечение на бъдещ иск чрез налагане на обезпечителна мярка „запор върху
вземането на „П.М.“ ЕООД от „E-П.П.“ АД в размер на 4395,29 лв. по изп. д. № 20197180400634 по описа на ЧСИ С.К.-Д., с рег. №
718 на КЧСИ, с район на действие – ВОС“, отменено с определение, постановено по
в.ч.т.д. № 1935/2019 г. по описа на ВОС, които вреди са под формата на
пропуснати ползи за периода 29.10.2019 г. – 19.12.2019 г., доколкото ищецът не
е имал възможност реално да събере и да удовлетвори вземането си по издаден за
тази сума изпълнителен лист и които вреди се съизмеряват
с размера на законната лихва.
В исковата си молба ищецът „П.М.“ ЕООД излага, че в полза на ответника е
допуснато обезпечение на бъдещия му иск чрез налагане на процесната
обезпечителна мярка. След внасяне на определената гаранция в размер на 439,53
лв. в полза на молителя е издадена съответна обезпечителна заповед. Въз основа
на същата, „И.“ ЕООД е образувало изпълнително дело № 201989504002528 по описа
на ЧСИ Людмил Станев, с район на действие – ВОС. Изготвеното по това дело запорно съобщение е получено от ищеца на 29.10.2019 г.
Посочва, че по подадена от него частна жалба въззивният
съд е отменил допуснатото обезпечение. Твърди, че сумата 4395,29 лв. е била
налична по сметка на ЧСИ С.К.-Д., но в резултат на наложената обезпечителна
мярка не е имал възможност реално да я събере и да удовлетвори вземането си.
Счита, че в случая е налице хипотезата на чл. 403, ал. 1 ГПК, доколкото
обезпечението е отменено, независимо, че такова основание не е изрично посочено
в текста на цитираната разпоредба. Поддържа, че ответникът следва да понесе
риска от незаконосъобразните си действия и да понесе обективната, безвиновна
отговорност по чл. 403, ал. 1 ГПК. Твърди, че размерът на вредите следва
нормативната уредба за забава на парично вземане и се съизмерява
със законната лихва. Периодът, за който претендира обезщетение, е от 29.10.2019
г. (датата, на която е достигнало до ищеца процесното запорно
съобщение) до 19.12.2019 г. (датата, на която с влязъл в сила акт е отменено
допуснатото обезпечение). По изложените съображения моли предявеният иск да
бъде уважен. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „И.“ ЕООД.
Поддържа становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва
обстоятелствата, че в негова полза е допуснато обезпечение чрез налагане на
обезпечителна мярка „запор“ върху процесното вземане, съответно, че
обезпечението е отменено от въззивния съд. Изрично
оспорва „П.М.“ ЕООД да е носител на това вземане. Поддържа, че „КНМ ГРУП“ ЕООД
го е прехвърлил на „И.“ ЕООД на 23.10.2014 г. Оспорва иска по основание и по
размер и твърди, че ищецът не е претърпял никакви вреди от допуснатото обезпечение.
Счита, че в случая не е налице хипотезата на чл. 403, ал. 1 ГПК, доколкото и
трите уредени в този текст основания касаят решаването на материалноправния
спор между страните по същество. Поддържа, че с този именно резултат
законодателят е обвързал обезщетението за вреди, а не с резултата от
обезпечителното производство. Излага, че към настоящия момент между страните е
налице висящо гр. д. № 18287/2019 г. по описа на ВРС, LI състав, чийто предмет е бъдещият иск, за който е допуснато отмененото вече
обезпечение. Посочва, че обезпечението е отменено поради допусната неподходяща
обезпечителна мярка, а не поради неоснователност или недопустимост на неговата
претенция. Счита, че в случая не може да се приеме становището на ищеца, че
вината на ответното дружество е безвиновна и обективна. Поддържа, че не са
представени каквито и да е доказателства за реално претърпяна вреда от страна
на ищеца, като е недопустимо законната лихва самостоятелно да определя размера
на обезщетението. Посочва, че не е ясно и как е изчислен периодът на
претенцията. По изложените съображения моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
Претендира разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
Не се спори между
страните, а и от представените писмени доказателства се установява, че с Определение
от 21.10.2019 г., постановено по ч. гр. д. № 16947/2019 г. по описа на Районен
съд – Варна на основание чл. 390, вр. чл. 391, ал. 2
от ГПК е допуснато обезпечение на бъдещ установителен
иск, предявим от „И.“ ЕООД срещу „КНМ Груп“ ЕООД и „П.М.“ ЕООД за приемане за
установено в отношенията между страните, че „И.“ ЕООД е титуляр на вземане в
размер на 4395,29 лв., представляващо платена без основание стойност на
коригирана ел. енергия по фактура № **********/06.11.2012 г., което вземане е
прехвърлено от „КНМ Груп“ ЕООД на „И.“ ЕООД с Договор за цесия от 23.10.2014
г., за която сума е издаден изпълнителен лист от 20.11.2018 г. по гр. д. № 11269/2014
г. по описа на ВРС в полза на „КНМ Груп“ ЕООД, посредством налагане на
обезпечителна мярка запор върху вземане на „П.М.“ ЕООД от „E-П.П.“ АД в размер
на 4395,29 лв.
С Определение от 19.12.2019
г. по в. ч. т. д. № 1935/2019 г. по описа на ВОС, по частна жалба на „КНМ Груп“
ЕООД и на „П.М.“ ЕООД определението на ВРС по допускане на обезпечението е
отменено, като е оставена без уважение молбата на „И.“ ЕООД ЕООД
за допускане обезпечение на бъдещия му иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, като е обезсилена и издадената на молителя обезпечителна заповед.
Съгласно Удостоверение
от 12.05.2020 г. издадено от ЧСИ С.Д.по изп. д. № 634/2019,
последното е образувано на 08.10.2019 г. по молба на „П.М.“ ЕООД, като частен
правоприемник на „КНМ Груп“ ЕООД по реда на чл. 429, ал. 1 от ГПК въз основа на
изпълнителен лист № 9071/20.11.2018 г. по гр. д. № 11269/2014 г. по описа на
ВРС, с който длъжникът „E-П.П.“ АД е осъден да заплати на "„КНМ Груп“ ЕООД
сумата от 4395,29 лв., ведно със законна лихва от подаването на исковата молба 03.09.2014
г. до окончателно плащане и сумите от 718,57 лв. и 1224,14 лв. На 23.10.2019 г.
по делото е постъпила сумата от 8022,13 лв. от „Експресбанк“
АД, в качеството му на трето задължено лице, а на 10.12.2019 г. е постъпила
сумата от 52,26 лв. На 28.10.2019 г. е постъпило запорно
съобщение от ЧСИ Людмил Станев по изп. д. № 2528/2019
г., с което е наложен запор на вземанията на „П.М.“ ЕООД, като се забранява
предаването на сумите до размера от 4395,29 лв. На 20.01.2020 г. е постъпило
писмо по ИД, че наложеният запор от ЧСИ Людмил Станев е вдигнат. На основание
чл. 433, ал. 2 от ГПК на 20.01.2020 г. с постановление изп.
д. № 634/2019 г. е приключено.
Ответникът по делото е
представил Договор за прехвърляне на вземане от 23.10.2014 г., по силата на
който е придобил процесното вземане за сумата от 4395,29 лв. от „КНМ Груп“ ЕООД
срещу цена от 100 лв.
Приобщени към
доказателствения материал са и изпълнителен лист от 20.11.2018 г., издаден по
гр.д. № 11269/2014 г. по описа на ВРС, Договор за прехвърляне на вземане от
21.10.2014 г., съгласно който „КНМ Груп“ ЕООД е прехвърлило на „П.М.“ ЕООД
процесното вземане от „E-П.П.“ АД, както и уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД от
26.10.2014 г. от „КНМ Груп“ ЕООД до „E-П.П.“ АД за сключения Договор за
прехвърляне на вземане от 23.10.2014 г., получено на 28.10.2014 г., видно от представената разпечатка от
електронна кореспонденция от 29.10.2014 г.
С Решение от
02.12.2021 г. по в.гр.д. № 1747/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с
което е обезсилено Решение №
261129/31.03.2021г., постановено
по гр.д. № 18287/2019 г. по
описа на Районен съд – Варна
в частта, с която е бил уважен иск
на “И.“ ЕООД за установяване по отношение на
„КНМ Груп“ ЕООД и на „П.М.“ ЕООД, че ищецът е титуляр на вземане в размер
на 4395,29 лв., придобито по силата на
Договор за цесия от 23.10.2014 г., сключен между “КНМ Груп” ЕООД и “И.” ЕООД, което вземане е за заплатена
без основание стойност на коригирана
електроенергия за периода от 10.05.2012г. до 05.11.2012г. по издадена
фактура №********** от
06.11.2012г. от “E-П.П.“ АД
и за което в полза на “КНМ Груп”
ЕООД е издаден изпълнителен
лист по гр.д. №11269/2014 г. на
Районен
съд – Варна
и е
прекратено
производството в тази му част като недопустимо,
поради липса на правен интерес
за ищеца с оглед на извършено
погасяване на спорното вземане, на осн чл. 270,
ал. 3, вр. чл. 130 ГПК. Първоинстнационното
решение, в частта, в която е прието за установено по отношение на „Глас Голд Груп ЕУ“ ЕООД, че “И.” ЕООД е носител на
вземането в размер на 4395,29 лв., като необжалвано е
влязло в законна сила.
При така установената
фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Съгласно чл. 403, ал.
1 от ГПК вреди от наложено обезпечение на иск може да претендира ответникът в
обезпечителното производство в три изчерпателно изброени от законодателя
хипотези: ако обезпеченият иск бъде отхвърлен, ако не бъде предявен в дадения
на молителя по обезпечението срок или ако исковото производство по обезпечения
иск бъде прекратено. Отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК е специфична
безвиновна деликтна отговорност на лицето, по чието
искане е допуснато обезпечението, при която вследствие на наложената
обезпечителна мярка са възникнали вреди за лицето, срещу което е допуснато
обезпечението. Тя може да се търси в определения в чл. 403, ал. 2 от ГПК срок.
Включването на нови
основания за претендиране на вреди в състава на чл. 403, ал. 1 от ГПК чрез разширително тълкуване е недопустимо. Не е налице и
основание за прилагане на аналогия по чл. 46, ал. 2 от ЗНА. При аналогията няма
правна норма, която да обхваща пряко възникналия случай. При нея се издирва
норма, която обхваща друг подобен „аналогичен“ случай и от тази норма се
извлича по-общо правило, по-общ принцип, който обхваща както уредения, така и
подобния нему неуреден случай. Когато липсва и такава норма издирват се общи
принципи на цялата гражданска система и въз основа на тях се постановява
решение на неуредения изрично случай. Отмяната на определението по
обезпечението по повод инстанционен контрол не е
уредена от специалната разпоредба на чл. 403 от ГПК хипотеза, но разкрива
възможност за осъществяване отговорността на дееца за вреди от непозволено
увреждане по общия ред на ЗЗД, за което обаче липсват наведени фактически
твърдения в исковата молба, съответно ангажирани доказателства, поради което формираните
правни изводи в обжалваното решение са при неправилно прилагане на закона.
Хипотезата на чл. 403,
ал. 2 от ГПК в случая не е налице.
В практиката на
съдилищата се приема, че извън хипотезите на чл. 403 от ГПК не може да се
ангажира отговорността на молителя по чл. 390 от ГПК, дори ако впоследствие
молбата или исковата претенция се окажат неоснователни. Единственото
изключение, което се допуска е в случаите, в които молителят в обезпечителното
производство е предприел съответните противоправни действия
при злоупотреба с права - арг. чл. 3 от ГПК (Решение
№ 59 от 04.05.2017 г. по гр. д. № 2817/2016 г. на ВКС, ІІІ ГО).
Следва да се има
предвид, че конституционно право на всеки гражданин е да подава молби, жалби,
предложения до държавните органи и да търси защита, когато са нарушени или
застрашени негови права или законни интереси. Обезпечителното производство е
уредено в ГПК, допустимо производство на разположение на страните за защита на
застрашени или нарушени субективни права.
Превратното упражняване
на субективните права е укоримо с оглед обществения
интерес и правните последици са отказ от защитата им, като в зависимост от
естеството на действията, чрез които злоупотребата с правото се извършва,
увреденият може да иска съответно и обезщетение, и преустановяване на
увреждащата злоупотреба. Обратно – добросъвестност е налице винаги, когато
процесуалното право се упражнява с убеждението, че то съществува. Няма
злоупотреба с право, ако страната подава молба по чл. 390 от ГПК със
съзнанието, че защитава съществуващо свое субективно право.
Без значение е дали
предприетата защита е подходяща, адекватна, дали съществува или не в
действителност твърдяното субективно право, евентуално – дали грешката при
преценка на правото е извинителна или неизвинителна /Решение № 257 от
14.07.2011 г. по гр. д. № 1149/2009 г. на ВКС, ІV ГО/. Защитата на ответника е
по реда на обжалване на определението по обезпечението по реда на чл. 396 от ГПК.
В заключение следва,
че няма пречка ищецът да претендира вреди от допуснатото обезпечение извън
хипотезите на специалната отговорност и срока по чл. 403 от ГПК, но те могат да
се основават само на установена злоупотреба с права от страна на ответника при
обезпечаване на бъдещия иск. За да възникне право за обезщетяване на ищеца за вреди
следва от негова страна да се твърди, както и да е доказано, пълно и главно, противоправно деяние по вина на молителя – деец,
причинените от конкретното действие вреди и причинно – следствена връзка между
действието и вредите, които се цели да се обезщетят. Освен това, за да се
ангажира отговорността на ответника /молител по обезпечението/ за имуществени
вреди в резултат на злоупотреба с права, от субективна страна следва да се
установи умисъл като форма на вината. Доказването на недобросъвестното упражняване
на законно признато право във всеки конкретен случай е в тежест на ищеца в
производството, по правилата на чл. 154 от ГПК /Решение № 53 от 04.04.2018 г. по гр. д. № 1913/2017 г. на ВКС, ІІІ ГО/.
Законът изисква посочените предпоставки за реализиране на отговорността да са
налице кумулативно. Липсата на която и да е от тях води до неоснователност на
претенцията.
В този смисъл е
трайната съдебна практика по идентични случаи, обективирана
в Решение № 599 от 25.03.2021 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 338/2021 г. и Решение
№ 1149 от 1.07.2021 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 1376/2021 г.
В контекста на
изложеното, съдебният състав съобрази, че в конкретния случай исковата молба не
е основана на твърдения за злоупотреба с права от ответника при обезпечаване на
бъдещ иск, когато едно лице предяви неоснователна молба за допускане на
обезпечение на бъдещ иск пред съд, то не може да носи деликтна
отговорност по чл. 45 от ЗЗД за причинените на другата страна вреди –
пропуснати ползи, в резултат от упражненото и признато от закона право. Във
всички случаи искането за защитата на застрашени или накърнени права
представлява една правомерна дейност, а за да се породи отговорността за
обезщетяване на вреди, в хипотезата на чл. 45 от ЗЗД, е необходимо да се
установи злоумишлено, виновно и противоправно
поведение на причинителя на вредата.
По делото не се твърди
и не се установява – пълно и главно ответникът „И.“ ЕООД да е подал молба за
обезпечаването на бъдещия си иск срещу „П.М.“ ЕООД, по която е наложен запор на
банковите му сметки в периода 29.10.2019 г. до 19.12.2019 г., умишлено, с цел
на ищеца да бъдат нанесени някакви имуществени вреди. Извод в тази посока не
може да се обоснове единствено от обстоятелството, че предявената претенция,
която е обезпечена, е била впоследствие отхвърлена при инстанционен
контрол на определението по обезпечението. Напротив, от доказателствата и
твърденията на ответника може да се приеме, че той е упражнил правото си с
убеждението, че то съществува (придобито вземане на основание договор за цесия
от 23.10.2014 г.). Не е налице злоупотреба с право само поради факта, че
страната подава молба по чл. 390 от ГПК със съзнанието, че защитава
съществуващо свое субективно право. Ирелевантно е
дали предприетата защита е адекватна, дали твърдяното субективно право
съществува или не в действителност.
Дори и да се допусне,
че с отмяната по реда на чл. 396 от ГПК на допуснатата обезпечителна мярка –
запор е осъществена хипотезата на специалната деликтна
отговорност по чл. 403, ал. 1 от ГПК и за ищеца е възникнало субективно право
да претендира обезщетение за вредите, които са му причинени като пряка
последица от неоправданото обезпечение, то при наложената обезпечителна мярка
запор на вземане към трето лице, при претендирани
вреди – законна лихва върху запорираното вземане, е
необходимо ищецът по иска по чл. 403, ал. 1 от ГПК да докаже, както че запорираното вземане съществува, така и че е изискуемо.
По делото не са
представени доказателства, установяващи съществуване на вземането в полза на ищеца
„П.М.“ ЕООД в периода от допускане на обезпечението до неговата отмяна.
Удостоверението, издадено от ЧСИ Станимира Данова, рег. № 718 по изп. д. № 634/2019 г., не доказва правопораждащите
вземането факти, както и обективираните в
удостоверението констатации на ЧСИ за настъпилото между „КНМ Груп ЕООД“ и „П.М.“
ЕООД правоприемство по реда на чл. 429, ал. 1 от ГПК
не обвързват съда, нито ответника по делото. Представени в тази връзка са два
договора за цесия от 21.10.2014 г. и от 23.10.2014 г., като с първия вземането,
предмет на допуснатото обезпечение, е прехвърлено от цедента
„КНМ Груп“ ЕООД на ищеца „П.М.“ ЕООД, а с втория – на ответника „И.“ ЕООД. Спорът
относно това кой е титуляр на вземането е приключил с горепосоченото Решение от
02.12.2021 г. по в.гр.д. № 1747/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна, като производството
по
предявения иск е прекратено в по отношение на „П.М.“ ЕООД като недопустимо,
поради липса на правен интерес
за ищеца с оглед на извършено
погасяване на спорното вземане.
Следователно, въз
основа на доказателствата по делото, не може да се обоснове категоричен извод
за съществуване на вземането в патримониума на ищеца
„П.М.“ ЕООД, а от там и за понесената от ищеца имуществена вреда под формата на
пропусната полза и нейният минимален размер съизмерим със законната лихва върху
запорираната сума за периода на задържането й.
Предвид изложеното
съдът приема, че по делото не се установява, при условията на пълно и главно
доказване наличие на хипотезата на чл. 403 от ГПК, нито наличието на противоправно, неправомерно действие от страна на
ответника. Ето защо предявеният иск за обезвреда е
неоснователен и следва да се отхвърли
При този
изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да бъдат
присъдени сторените от него разноски в настоящото производство в размер на 300 лв. за адвокатско възнаграждение. Настоящият съдебен състав преценява възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на
ответното дружество за прекомерност на уговорения и заплатен адвокатски хонорар
от ответното дружество за неоснователно, предвид действителната правна и
фактическа сложност на делото и доколкото същото е в минималния размер,
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения. Поисканите разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 200 лв. за процесуално представителство по в.ч.гр.д.
№ 3320/2020 г. по описа на ВОС не следва да бъдат присъждани в настоящото
производство.
Така мотивиран, Районен съд
– Варна
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „П.М.“ ЕООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление ***, ***, срещу „И.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление:***, вътрешен двор, партерен етаж, осъдителен иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК за заплащане на
сумата от 63,49 лв., представляваща обезщетение за претърпените от ищеца
имуществени вреди вследствие на допуснато в полза на „И.“ ЕООД по ч. гр. д. №
16947/2019г. по описа на ВРС, XVII състав, обезпечение на бъдещ иск чрез налагане на обезпечителна мярка
„запор върху вземането на „П.М.“ ЕООД от „E-П.П.“ АД в размер на 4395,29 лв. по
изп. д. № 20197180400634 по описа на ЧСИ С.К.-Д., с
рег. № 718 на КЧСИ, с район на действие – ВОС“, отменено с определение,
постановено по в.ч.т.д. № 1935/2019 г. по описа на ВОС, които вреди са под
формата на пропуснати ползи за периода 29.10.2019 г. – 19.12.2019 г., доколкото
ищецът не е имал възможност реално да събере и да удовлетвори вземането си по
издаден за тази сума изпълнителен лист и които вреди се съизмеряват
с размера на законната лихва.
ОСЪЖДА „П.М.“ ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ***, ***, да заплати на „И.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 300 лв. (триста лева), представляваща
съдебни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд – Варна в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
ПРЕПИС от Решението да се изпрати на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: