РЕШЕНИЕ
№ 157
гр. Павликени, 22.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАВЛИКЕНИ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЕВЕЛИНА КАРАГЕНОВА
при участието на секретаря Митко Михайлов
като разгледа докладваното от ЕВЕЛИНА КАРАГЕНОВА Гражданско дело №
20254140100085 по описа за 2025 година
Постъпила е искова молба от адв. Ц. Д. от ***АК като пълномощник на
М. Ц. Д. от гр. П. по предявен установителен иск против „***“ АД гр. Ш.. В
исковата молба е посочено, че между ищцата и ответника е сключен договор
за предоставяне на потребителски кредит от разстояние № ***/19.12.2024 г.,
по силата на който й е предоставена сума в размер на 1000 лв. главница за
срок от 24 месеца, с лихва от 567.28 лв. при лихвен процент 36%, ГПР 42.58 %
или общо дължима сума по кредита 1567.28 лв. Ищцата твърди, че е усвоила
сумата от 1000 лв. и че я дължи ведно с лихва за забава. Сочи, че съгласно чл.
1 ал. 11 от договора към кредита следва да се представи обезпечение
поръчител или банкова гаранция и че в част III т. 4.3 е записано, че при
неизпълнение в срок 3 дни от подписване на договора, кредитополучателят
заплаща неустойка 2835.52 лв. От погасителния план е видно, че ищцата
дължи сумата 4402.80 лв., включваща главница, лихва и неустойка при
месечна погасителна вноска от 183.45 лв. Счита, че сключеният договор
противоречи на закона и морала, сключен е при неравноправни условия,
клаузите в него не са индивидуално договорени, а е сключен при ОУ -
предварително определени от ответника. Счита, че договорът е сключен при
нарушение на чл. 10 ал. 1 чл. 11 ал. 1 т. 7-12, т. 10, чл. 12 ал. 1 т.7-9 от ЗПК,
1
което право договора недействителен. В общата дължима сума е включена
неустойка за неизпълнение на задължение за заплащане на обезпечение и по
този начин е заобиколена разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Липсва ясно
разписана методика за формиране на ГПР Не е посочена общата дължима
сума, изискването на чл. 20 и сл. от ОУ се явяват неосъществими от
потребителя и тези изисквания целят обогатяване на кредитора. Сочи, че в
уговореният размер на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави
и че на основание чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД клаузата в чл. 1 ал. 5 в договора е
нищожна. В случая договореният фиксиран ГЛП е 36% и надхвърля
значително размера на законната лихва при сключване на договора при
определения от БНБ основен лихвен процент / 2.95%/ и 10 пункта надбавка.
Уговорена е такса за продължаване на кредита в т.10 от договора в размер на
30% от непогасената главница съгласно чл. 29 от ОУ и други такси и
комисионни като такса за събиране на просрочени задължения, които са в
противоречие с изискването на чл.10а ал.4 от ЗПК и чл. 10а ал. 2 от ЗПК.
Твърди, че тези такси са свързани с усвояване и управление на кредита и не
следва да се иска заплащането им. Сочи, че това е и противоречие с чл. 3 пар 1
и чл.4 от Директива 93/13/ЕИО. Моли съда да признае за установено в
отношенията между страните , че сключеният помежду им Договор за
предоставяне на потребителски кредит от разстояние №***/19.12.2024 г. е
недействителен. Претендира за направени по делото разноски.
В дадения на ответника срок е постъпил писмен отговор от ответника. Твърди
се, че искът е неоснователен и недоказан. Твърди, че искът е допустим, не е
неоснователен. Сочи, че предвидената в договора хипотеза не е договорно
задължен да претендира подобна неустойка. Договорът е сключен от
разстояние по ред, уреден в ОУ, общодостъпни на сайт www.***.bg, а
комуникацията между страните е осъществена по инициатива на клиента чрез
действия по кандидатстването за кредит с попълване на електронна заявка:
ищцата е попълнила заявление с посочване на идентификационни данни, ел.
адрес, желания размер на кредит, условия , при които желае да ползва
кредита, и начин на усвояване на сумата, след което й е изпратена
преддоговорна информация и СЕФ. След натискане на бутона „Вземи парите“
на потребителя се предоставя възможност да изтегли проект на договор за
потребителски кредит и ако е съгласен със съдържанието, може да натисне
бутон „Подпис“. След одобрение на заявката, на ел поща на ищцата са
2
изпратени автоматично проект на договор за потребителски кредит- кредитна
линия,сключен от разстояние ***19.12.2024 г. с приложение 2 погасителен
план, СЕФ и ОУ с посочени дължими от ищцата суми,заявен размер на
главница,брой и размер на месечни вноски,падеж, размер на лихвения
процент на кредита, ГПР, изискване за представяне на обезпечение. След
запознаване с тези документи, ищцата е натиснала бутон „Подпис“ и е
изразила недвусмислено съгласие за сключване на договора.Посочва, че
неустойка за непредставяне на обезпечение не е начислявана и събирана, но
счита, че тази клауза отговаря на действащото законодателства: тя е
самостоятелно съглашение, обективирано в един и същ документ с договора за
потребителски кредит и за нейната действителност се прилагат разпоредбите
на ЗЗД, уговорена е за неизпълнение на непарично задължение за
предоставяне на обезпечение и е процент от заетата сума като се дължи
единствено за периода,в който заемателят реално не е предоставил
обезпечение. Счита, че тази неустойка стимулира изпълнението и превентира
допускане на неизпълнение като няма законово изискване за нейния размер,
който може да бъде намален, а не да се обявява цялата клауза за
недействителна, освен това правилно е включена в падежните вноски. Моли
да бъде отхвърлен предявения иск.
Съдът намира, че е предявен иск по чл.124 ал.1 от ГПК вр чл.26 ал.1 пр.1
и 3 ,вр чл.22 и 23 от ЗПК,вр чл.8 от ЗПФУР.
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че между страните е сключен договор за кредит
№***/19.12.2024 г. = от разстояние. Ответникът по делото е небанкова
финансова институция по чл. 3 ЗКИ, който може да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства и има качеството на кредитор по смисъла на чл.
9 ал. 4 от ЗПК. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е
действало извън рамките на своя професионална дейност и се явява
потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК. Ищцата има качеството на
потребител, тъй като по делото няма доказателства, нито твърдение,
физическото лице да е получило заемната сума по договора за търговска или
професионална дейност.
Не се спори и че ищцата е получила сумата от 1000 лв. главница за срок от 24
3
месеца, с лихва от 567.28 лв. при лихвен процент 36%, ГПР 42.58% или общо
дължима сума по кредита 1567.28 лв. От погасителния план е видно, че
ищцата дължи сумата 4402.80 лв., включваща главница,лихва и неустойка при
месечна погасителна вноска от 183.45 лв.
Ищцата твърди, че е усвоила сумата от 1000 лв. и че я дължи ведно с лихва за
забава. Сочи, че съгласно чл. 1 ал. 11 от договора към кредита следва да се
представи обезпечение поръчител или банкова гаранция и че в част III т. 4.3 е
записано, че при неизпълнение в срок 3 дни от подписване на договора,
кредитополучателят заплаща неустойка 2835.52 лв. Сключеният договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява договор за
потребителски кредит, поради което за него важат разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1,
чл. 11 ал. 1 т.7-12 и ал. 2, мл. 12 ал. 1 т. 7-9, договорът за потребителски
кредит е недействителен като липсата на всяка една от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 от ЗПК-изначална
недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото сключване на
договора с последица, че заемателят дължи връщане само на чистата сума по
кредита, без да връща лихва и други разходи. Следва да се посочи също, че
разпоредбата на чл. 24 от ЗПК предвижда, че за договора за потребителски
кредит се прилагат и разпоредбите на чл.143-148 от ЗЗП. Съгласно чл. 143 от
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. По аргумент от чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО
неравноправните клаузи не обвързват потребителя. Неравноправният
характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната
нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата
на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. По аргумент от противното на чл. 146,
ал. 2 от ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били
изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. Съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП тежестта за установяване на
обстоятелството, че договорна клауза е индивидуално уговорена, е върху
кредитора.
4
Изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК е, че договорът трябва да съдържа
ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислен към
момента на сключване на договора за кредит като се вземат предвид
допускания, използвани при изчисляването му. Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК,
ГПР изразява общите разходи по кредита-настоящи и бъдещи: лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид и се
изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава
информация на потребителя как е образуван размера на ГПР и общо
дължимата сума по кредита. В посочената величина на ГПР следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Налице
е нарушение, тъй като в договора за кредит кредиторът се е задоволил
единствено с посочване на общата като абсолютни стойности на лихвения
процент по заема и ГПР като липсва ясно разписана методика на формиране
ГПР - кои компоненти включва и как се формира посочения в договора ГПР,
няма яснота и как е формиран фиксирания годишен лихвен процент, как
точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този
начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него потребителски кредит. Целта
на тази разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка
с кредита, за да може да направи информиран и икономически обосноват
избор дали да сключи договора. Липсата на разбираема и недвусмислена
информация в договора по см на чл. 11 т. 10 от ЗПК е възможно да заблуди
средния потребител относно цената и икономическите последици от
сключването на договора за потребителски кредит. Същевременно
посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита, водещо до неравноправна
клауза за общия размер на сумата,която следва да плати потребителя по
смисъла на чл. 4 параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност
на договора в неговата цялост.В случая неточно посочения ГПР се явява в
нарушение на чл. 23 от ЗПК и потребителят връща само чистата стойност на
кредита, без лихви и разноски.
По отношение на уговорената договорна възнаградителна лихва съдът
намира, че тя противоречи на добрите нрави. При формиране на размера на
5
лихвата по заема обективен критерий може да бъде размерът на законната
лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер.В съдебната
практика се приема, че максималния размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителна лихва е действително е, ако тя не надвишава с
повече от 3 пъти законната такава /за обезпечени кредити е 2 пъти/. Следва да
се отбележи, че принципно няма пречка страните по договор да уговарят
заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10 %,
изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като
тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10 ал. 2
от ЗЗД, но максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или
за забава/ обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото
то не противоречи на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в
Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ВКС, ОСТК, добрите
нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но
които, изхождайки от принципа за справедливост, са общоприети в
обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки
тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона-чл.26 ал.1 от ЗЗД. За противоречащи на добрите нрави се
считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелствуване на друг и пр. Съгласно трайно установената
съдебна практика, противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем /напр.
ипотека, залог/, противно на добрите нрави е нейният размер да надвишаваща
двукратния размер на законната лихва. Противоречаща на добрите нрави е
сделка, в която са уговорени икономически неизгодни условия за участващата
по-слаба в икономическо отношение страна по нея. В настоящия случай
клаузата в договора, установяваща размера на договорната възнаградителна
лихва в посочения размер-почти половината от сумата по кредита- накърнява
договорното равновесие между страните, противоречи на добрите нрави, в
разрез е с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се
явява нищожна.Нищожните договорки не произвеждат никакво действие,
6
следователно лихвата по процесния потребителски кредит не е уговорена и
такова задължение не е възникнало за ищеца.
Съгласно чл. 1 ал. 11 от договора към кредита потреителят следва да се
представи обезпечение поръчител или банкова гаранция и че в част III т. 4.3 е
записано, че при неизпълнение в срок 3дни от подписване на договора,
кредитополучателят заплаща неустойка 2835.52 лв. От погасителния план е
видно, че ищцата дължи сумата 4402.80 лв.,включваща главница,лихва и
неустойка при месечна погасителна вноска от 183.45 лв. Съдът намира за
нищожна тази клауза на договора, предвиждаща плащане на неустойка за
непредставено обезпечение. Трайната и последователна съдебна практика
приема, че неустойката представлява обезпечение за претърпените от
неизпълнението на договорно задължение вреди и има санкционен характер.
В случая,обаче, чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на
договорно задължение, което не е нито пряко,нито косвено обвързано с
основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума и тази
неустойка изпълнява роля на обезпечение на неизпълнението на длъжника да
обезпечи отпуснатия му кредит, което е недопустимо. Тази неустойка
надхвърля обезпечителния и санкционния й характер, увеличава
необосновано дълга дори и при точното му изпълнение, размерът й е по-
голям от дълга, представлява неоснователно обогатяване на кредитора. Тази
неустойка противоречи на закона -чл.92 от ЗЗД и на добрите нрави –чл.26 от
ЗЗД. Изискванията, които кредиторът поставя на потребителя досежно
характера и вида на обезпечението, гарантиращо изпълнението на договора за
връщане на заема не съответства нито на закона, нито на морала, нито на
добрите търговски практики. Съгласно чл.8 параграф 1от Директива 2008/48
преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя.Уговорената в договора клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и противоречи на горепосочената Директива.Освен това
тази клауза е нищожна тъй като не е индивидуално уговорена-изготвена е
предварително от ответника и ищцата не е имала възможност да повлияе
върху съдържанието й.Неоснователно е възражението на ответника, че тази
неустойка не следва да се включва в ГПР, доколкото видно от погасителния
план,тя е посочена в него.
7
Разпоредбата на чл. 10а ал. 1 от ЗПК дава възможност на страните по
договор за потребителски кредит да договорят допълнителни услуги, но за да
са валидни и да породят правно действие, същите следва да са договорени в
съответствие с разпоредбите на чл. 10а ал. 2 и 3 от ЗПК, забраняващи на
кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за
действия,свързани с усвояването на кредита и да събира повече от веднъж
такса и/или комисионна за едно и също действие, като също е необходимо
видът и размерът на действието, за което се събират такси и/или комисионни
да бъде ясно и точно определено в договора съгласно чл.10а ал.4 от ЗПК.
Клаузата за заплащане на такса за продължаване на кредита в размер на 30%
от непогасената главница се явява свързана с управление на кредита. Тя се
явява недължима съгласно чл.10а ал.4 от ЗПК . Освен това и тази клауза е
формулирана неясно и в противоречие с повелителната разпоредба на чл. 10а
ал. 4 от ЗПК, тъй като от съдържанието на договора не става ясно как тази
допълнителна услуга е остойностена, по каква методика е формирана цената
на ползването й, какви конкретни действия на кредитора са включени в тази
услуга. Размерът на тази услуга по договора е изключително завишен. Съдът
намира, че е налице неравноправна клауза в договора по отношение на
начисляването на тази такса. Същата е сключена и в противоречие с добрите
нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, представляващи неписани
общоприети морални норми, които съществуват като общи принципи или
произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките, като за в случая
уговорената клауза е уговорена само в интерес на кредитора като неправилно
се третира икономически по-слабия участник-потребителя.налице е очевидна
нееквивалентност на престациите накърняващи добрите нрави до степен на
недействителност на уговорката.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Според нормата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното
договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията на конкретни
разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и тези по чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК - за определяне на възнаградителна лихва и
годишния процент на разходите. Предвид това и след като коментираните
клаузи на процесния договор за кредит като нищожни не пораждат правно
8
действие, то договорът за кредит се явява недействителен на основание чл. 22
във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да
дължи лихва или други разходи по кредита.
С оглед гореизложеното съдът намира, че сключения договор за
потребителски кредит се явява нищожен, съдържащ неравноправни клаузи за
неустойка при непредставяне на обезпечение, такса за продължаване на
кредита, както и по отношение на клаузи, засягащи съществено съдържанието
на договора: уговорки за договорна/възнаградителна лихва, ГПР, които на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 от ЗПК водят до недействителност на договора и следователно следва да
бъде постановено решение и да бъде уважен предявения иск
С оглед изхода на делото следва на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК да се
присъдят разноските на ищеца съразмерно уважената част на исковата
претенция. Ищцата е направила разноски за платена ДТ в размер на 30лв. и с
оглед уважаване на иска, следва ответникът да заплати на ищцата
направените разноски в цялост по посочената от ищцата банкова сметка.
Претендира се и адвокатско възнаграждение. По делото е представено
пълномощно без да е посочена уговорена или заплатена сума и списък за
разноски по чл.80 от ГПК за претендирано адвокатско възнаграждение по чл.
38 ал. 2 вр. ал. 1 т 2 от ЗА. Съгласно тази разпоредба ако насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение като
сумата следва да се присъди в негова полза. Този размер съгласно чл.7 ал.2 т.2
от Наредба №1 от 09.07.2004г за възнагражденията за адвокатска работа би
следвало да е 740.28 лв., който съдът намира за несправедлив, несъразмерен с
материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото, качеството
на предоставената услуга, броя на проведените съдебни заседания, участието
на адвоката в делото: предявяване на искова молба, участие в 1 съдебно
заседание, представяне на писмено становище, малък брой на писмените
доказателства. Съдът се съобрази с практиката в решение от 05.12.2006 г. по
обединени дела С-94/2004 и С-202/2004 г. на СЕС, съгласно която
делегирането на частноправен субект –Висшия адвокатски съвет-на
правомощия по определяне на минималните адвокатски възнаграждения
9
представлява нарушение на правилата на свободна конкуренция съгласно
чл.101 и чл.102 от ДФЕС и по този начин се отнема правото на съда да
съобрази спецификите на делото и да присъди разумен размер на
направените разноски, В този смисъл е и решение от 28.07.2016 г. по дело С-
57/2015г на СЕС, при което се допуска съдът да може във всеки случай, в
който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би
довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим. Съдът намира, че при определяне на размера на
адвокатско възнаграждение не е обвързан с определените в Наредба 1/2004г
за възнагражденията за адвокатска работа минимални възнаграждения и
определя адвокатско възнаграждение при отчитане на реалната фактическа и
правна сложност на делото , в размер на 300лв.Следва ответникът да бъде
осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата тази сума по
посочената от него банкова сметка.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен Договор за кредит № ***/07.01.2025 г.,
сключен между „***“ АД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр.
*** представлявано от изпълн. директор С. Н. Т. и М. Ц. Д. с ЕГН **********
от гр. *** поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА „***“ АД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр.
Ш., ***, представлявано от изпълн. директор С. Н. Т. ДА ЗАПЛАТИ на
основани чл. 78 ал. 1 от ГПК на М. Ц. Д. с ЕГН ********** от гр. *** сумата
от 30 лв. /тридесет лева/ направени по делото разноски за платена ДТ.
ОСЪЖДА на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА вр. чл. 78 ал. 1 от ГПК „***“
АД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано
от изпълн. директор С. Н. Т. ДА ЗАПЛАТИ на адв Ц. С. Д. от ***АК със
служебен адрес гр. ***, личен № *** сумата 300лв./ триста лева/ адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищцата М. Ц. Д. с ЕГН
********** от гр. П. по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред ВТОС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Павликени: _______________________
10
11