Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
С., 18.03.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 26.02.2020г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Боряна Гащарова
при секретаря Цветанка
Павлова разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 831 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 184/15.07.2019г., постановено
по гр.д. № 65/2019г. по описа на Ботевградския районен съд, е признато за
установено по отношение на общ. П., че П.И.Д. е собственик на основание покупко – продажба на УПИ IX-1033, находящ
се в кв. 16 по ПУП – ПР на гр. П., с площ от 759 кв. м., с уредени регулационни
сметки, при граници: УПИ X-483, 1239, улица, УПИ VIII-482 и край на
регулацията, идентичен с УПИ IX-542 в кв. 40 по ПУП на гр. П. от 1957 г., като
имотът е отразен в комбинираната скица, изготвена по съдебно – техническата
експертиза по гр. д. № 65/2019 г. по описа на БРС.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на о.П. срещу горното решение.
Жалбоподателят твърди, че същото е незаконосъобразно. Оспорва решаващия извод
на БРС, че имотът бил придобит от ищцата Д. на основание покупко-
продажба. Счита, че представеният по делото нотариален акт, обективиращ
тази сделка, е имал за предмет друг имот, неидентичен с процесния.
Проследява регулационната история на имота и прави изводи от начина на
индивидуализирането му в процесния нотариален акт и в
разписния лист към плана от 1957г. Акцентира върху частичното несъответствие на
границите. Намира, че, дори да е налице идентичност, ищцата не е единствен
собственик на този имот, тъй като към момента на придобИ.ето
му е имала сключен брак. Поддържа, че имотът не бил придобит и на основание давностно владение, тъй като не били доказани нито обективният,
нито субективният, елемент на владението. Изтъква, че за процесния
имот била проведена отчуждителна процедура на
основание чл. 5а от УНПКИЖС, а държавата е придобила собствеността върху него
по силата на Решение № 163/1971г. на ОбНС- С., независимо
дали на бившия собственик действително е било изплатено обезщетение или не. Във
връзка с това бил съставен АДС № 149/1974г., който легитимира ответника като
собственик на имота, доколкото доказателствената сила
на този документ не била оборена. Сочи, че не е било възможно, имот с такъв
статут да бъде придобит по давност. Моли съда да отмени обжалваното решение и
да постанови друго такова, с което отхвърля исковата претенция.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор от насрещната страна, която оспорва въззивната
жалба. Счита, че първоинстанционният съд не е
допуснал сочените от жалбоподателя нарушения. Споделя мотивите на обжалваното
съдебно решение, че е придобила имота по силата на договор за покупко- продажба. Намира за доказана идентичността между
имота, посочен в този договор, и имота, предмет на иска. Оспорва изводите,
които жалбоподателят прави от частичната промяна на границите на имота с
течение на времето. Не оспорва, че не е единствен собственик на този имот, но
изтъква, че предявяването на собственически иск за него е действие на
обикновено управление, а вътрешните отношения между съсобствениците не са
предмет на делото. Счита за ирелевантно възражението
на жалбоподателя, че процесният имот не бил придобит
въз основа на давностно владение, доколкото БРС не
бил изложил съображения в тази насока. Оспорва твърдението на въззивника, че за имота било проведено отчуждително
производство, в резултат от което държавата е придобила собствеността върху
него. Намира, че посочените в АДС № 149/1974г. основания са непрецизни, респ.
недоказани, поради което не обуславят претендираните
от жалбоподателя правни последици. Подчертава, че материалната доказателствена сила на акта се разпростира само върху
отразените в него факти, но не и по отношение на удостоверяваното с него право
на собственост. Прави извод, че посочването на правна норма в този акт е
недостатъчно основание за придобИ.е на това право и
не легитимира общината като собственик. Следвало да бъде доказано и самото
отчуждаване, което не е направено. Моли съда да отхвърли въззивната
жалба и да потвърди обжалваното с нея решение. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция жалбоподателят О.П. редовно
призован, се представлява от адв. Р., която поддържа
жалбата и моли съда да отмени първоинстанционното
решение изцяло. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК, договор
за правна защита и документ за изплатено възнаграждение.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззиваемата П.Д., редовно призована, не се явява. Представлява се от адв. Б., който поддържа подадения отговор. Моли съда да отхвърли въззивната
жалба на о.П. срещу решение № 184/15.07.2019 г. на Ботевградския районен съд и
да потвърди последното. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на
събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали
отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявения иск.
ІІI. По същество
Неоснователно жалбоподателят счита, че
не е налице идентичност между процесния имот и имота,
придобит от въззиваемата с договор за покупко- продажба от 19.05.1960г. Констатираното от в.л. П.
частично несъвпадане на кадастралните и регулационни граници не дава основание
да се сподели довода, че в нотариалния акт бил описан различен имот, т.е. че
сделката е имала различен предмет. Според настоящия съдебен състав, такова
несъответствие между кадастрална основа и регулационни предвиждания е налице във
всички случаи на изготвяне на нов регулационен план, но то не прекъсва връзката
между съществуващите кадастрални имоти и бъдещите регулационни парцели
(понастоящем – УПИ). Тази връзка, както и континуитетът
на собствеността, се гарантират от института на т.нар „отреждане“. Освен това,
в случая не е наведен довод за неприлагане на регулацията, поради което не може
да се приеме, че продаваният имот е останал в старите си кадастрални граници и
след приемането на плана от 1957г. На последно място, следва да се има предвид,
че предмет на правни сделки е поземленият имот в актуалните граници на правото
на собственост върху него, независимо дали – по волята на страните – същият е индивидуализиран
с други свои белези, вкл. с такива по предходен план. С оглед гореизложеното и
въз основа на заключението по СТЕ, настоящият съдебен състав споделя напълно
извода на БРС, че предмет на договора за покупко-
продажба, обективиран в н.а.
№ 62 от 19.05.1960 г., том I, дело № 111/1960 г. по описа на РС –
Ботевград, е по- голям имот (непрецизно наречен „парцел“), в който се включва и
процесният УПИ ІХ-1033 (тогава – парцел ІХ-542).
Следователно, от този момент ищцата П.Д. (въззиваема
в настоящото производство) е станала собственик на този имот.
Фактически верен, но необуславящ
основателност на въззивната жалба, е доводът на
жалбоподателя, че ищцата не е доказала да е единствен собственик на процесния имот. Наистина, от данните по делото се
установява, че към момента на придобИ.ето му тя е
била в брак с И. Д.. Следователно, с оглед разпоредбите на чл. 103, и чл. 13,
ал. 1 от Семейния кодекс (ДВ, бр. 23
от 22 март 1968 г. – понастоящем отменен), имотът се притежава в режим
на съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на Д. през 2007г.
След като ищцата не е доказала, че е негова единствена наследница, не може да
се приеме, че тя е и единствен собственик на имота към настоящия момент. Това,
обаче, не е пречка пред предявяване на иск за защита на претендираното
от нея право срещу ответника, доколкото последният оспорва изцяло, тя да е (съ)собственик на имота в каквато и да е негова част. Освен
това, следва да се сподели и възражението на въззиваемата,
че предявяването на собственически иск е действие на обикновено управление, за
което не се изисква съвместна процесуална легитимация на всички съсобственици,
а вътрешните отношения между тях (в частност – квотите им в съсобствеността) не
са предмет на настоящото дело и съдът не е сезиран с произнасяне по тях.
Също фактически верен, но ирелевантен за изхода на спора, е доводът за непридобИ.е на имота от страна на въззиваемата
по давност, тъй като по този въпрос становището на жалбоподателя съвпада
напълно с изводите на районния съд. Това, обаче, не обуславя различен изход на
спора, тъй като ищцата е призната за собственик на друго основание - правна
сделка.
Неоснователно жалбоподателят претендира,
че, след като материалната доказателствена сила на АДС № 149/1974г. не била
оборена по реда на чл. 193 от ГПК, той имал легитимиращ ефект за
принадлежността на правото на собственост. Наистина, в жалбата правилно се
изтъква, че актовете за държавна (респ. общинска) собственост, са официални
свидетелстващи документи, с които се удостоверява възникването, изменението и
погасяването на правото на държавна или общинска собственост. Също така, съгласно чл. 114, ал. 1 ППЗДС, „обстоятелствата, констатирани в акта за държавна
собственост, съставен по надлежния ред, имат доказателствена
сила до доказване на противното“. Това означава, че на основание чл. 179, ал. 1 от ГПК, съдът е
длъжен да приеме за установено съществуването на посочените в акта факти, сред
които е и осъществяването на посоченото основание за придобИ.е
на имота от страна държавата (напр. отчуждаване). Този принцип, обаче, не важи,
ако вместо словесно посочване на факт, представляващ годно придобивно
основание, в акта е посочена само правна норма – арг.
от Решение № 81 от 24.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4029/2017 г., ІІ г. о.,
ГК, съгласно което „когато в акта е
посочено като основание само правната норма, послужила като основание за
актуването, но не и конкретен придобивен способ,
същият няма легитимиращо действие досежно правото на
собственост“.
Такъв е и
настоящият случай, тъй като в процесния АДС № 149/1974г. като
основание за одържавяването е посочено само „чл.
5а от УПНИЖС реш. 163/1971г. на ОНС С.”. Настоящият съдебен състав намира,
че добавянето на текста „реш. 163/1971г. на ОНС С.“ към нормата на чл. 5а от УПНИЖС не
може да обуслови различен правен извод спрямо изведения в цитираното по- горе
решение на ВКС, тъй като процесният АДС не
удостоверява съдържанието (или поне предмета) на акта на ОНС и не изпълнява
условието да съдържа конкретно уредено в закона фактическо основание, по силата
на което е придобита собствеността върху актувания имот.
Затова, с
оглед трайната съдебна практика (напр. Решение № 391 от 18.10.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 1139/2011 г., І г. о., ГК, решение №
310 от 03.01.2012 г. по гр.д. № 456/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 269 от
03.08.2012 г. по гр.д. № 643/2011 г. на І г.о.), при
оспорване на акт с такова съдържание, в тежест на ползващата се от акта страна
е доказването на посоченото в него придобивно
основание, т.е. в случая ответната община е следвало да докаже, че процесният имот действително е бил отчужден по реда на чл.
5а от УПНКИЖС преди съставянето на този АДС. В такъв смисъл е и изричното
разпределение на доказателствената тежест от първоинстанционния съд в проектодоклада
на делото, съдържащ се в Определение № 1993/03.04.2019г. (л. 25 от първоинстанционното дело) и обявен за окончателен доклад в
открито съдебно заседание на 16.05.2019г. Въпреки дадените указания и
предоставената възможност, обаче, ответникът не е ангажирал доказателства за
това обстоятелство. Поради това съдът намира за недоказано правоизключващото
възражение на жалбоподателя, че ищцата е престанала да бъде собственик на придобития
от нея през 1960г. имот, тъй като той бил придобит впоследствие от държавата.
Други доводи за неправилност на
обжалваното решение не са наведени от жалбоподателя, поради което и с оглед
разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съдът не е длъжен служебно да формулира и
обсъжда такива.
С оглед
гореизложеното, обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
ІV. По
разноските
С оглед изхода на делото и направено
искане в този смисъл, в полза на въззиваемата следва
да се присъдят направените от нея разноски във въззивното
производство, каквито се установяват в размер на 350 лв. – адвокатско
възнаграждение съгласно договора за правна защита и съдействие на л. 20 от
делото.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
184/15.07.2019г., постановено по гр.д. № 65/2019г. по описа на Ботевградския
районен съд.
ОСЪЖДА о.П. с БУЛСТАТ ********* да заплати на П.И.Д. с ЕГН ********** сумата 350
лв. – разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.