Р Е Ш Е
Н И
Е № 2060
гр. Пловдив, 23.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на двадесет
и четвърти април две хиляди и деветнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Лиляна Шаламанова, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 12082 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.422, ал.1, във
вр.с чл.415, ал.1 ГПК.
Образувано е по искова молба с вх. № *** г. от „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* против М.Г.М. /К./, ЕГН **********.
Ищецът твърди, че между ответника и „Вива
кредит“ ООД бил сключен Договор за паричен
заем № *** от 19.10.2016 г., по силата на който на ответника бил отпуснат паричен
заем в размер 400 лв. С подписване на договора ответникът приел общите условия на
заемателя. Бил подписан погасителен план, неразделна част
от договора, с посочен брой, размер и падеж на всяка вноска. Договорена била лихва
в размер 61.52 лв., като главницата, ведно с лихвата били в общ размер 461.52 лв.,
погасими на 18 равни двуседмични погасителни вноски в срок до 28.06.2017 г. Тъй
като ответникът не бил коректен платец му е начислена лихва за забава върху главницата
от 17.11.2016 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, която
лихва е съвкупност от лихвите за забава върху всяка отделна падежирала вноска
за главница и договорна лихва. На основание сключения договор за паричен заем, било
уговорена и такса разходи при забава на плащането на погасителните вноски, поради
което на длъжника били начислени разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото
задължение в размер на 125 лева, както и такса разходи дейност на служител 70
лв. Разходите и таксите са начислени съгласно Тарифа на „Вива Кредит“ ООД актуална
към дата на сключване на договора и представляваща неразделна част от същия. Сумата
се начислявала при забава в плащането в определен срок. Длъжникът съобразно договорът
се задължил и в 3-дневен срок от подписването му да представи на заемодателя обезпечение
на задълженията му по договора – поръчител /отговарящ на определени условия в
договора/ или банкова гаранция, която да е валидна за целия срок на договора. Поради
неизпълнение на това задължение му била начислена неустойка за неизпълнение на
договорно задължение в размер на 155.55 лв. На основание чл. 1, ал. 2, 3, 4 от
договора била уговорена и такса за експресно разглеждане на документи. С
подписване на договора заемополучателят се съгласил
да ползва тази допълнителна услуга и му била начислена такса в размер на 155.55
лв. Излага, че с приложение № 1 от 02.06.2017 г. към Рамков договор за прехвърляне
на вземания от 22.01.2013 г. кредиторът „Вива кредит“ ООД цедирал
вземанията си срещу ответника на ищеца, за което длъжникът бил уведомен с уведомление.
Тъй
като ответникът не е изплатил задълженията си по договора за потребителски кредит,
то ищецът подал заявление по чл. 410 ГПК срещу ответника, по което било образувано
ч. гр. д. № 1823/2018 г. на ПРС, длъжникът бил уведомен за заповедта по реда на
чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК се предявяват
настоящите установителни искове за съществуване на вземането. Иска да се признае
за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните
суми: сумата 380.57 лв., представляваща дължима главница по паричен заем № *** от
19.10.2016 г.; договорна лихва 55.31 лева дължима за периода от 16.11.2016 г. –
28.06.2017 г., неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на
155.55 лв. за периода 16.11.2016 г. – 28.06.2017 г.; такса разходи за събиране
на просрочени вземания в размер на 125 лв.; такса разходи за дейност на
служител в размер на 70 лв.; такса за
експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит в размер на 155.55 лв.
за периода от 16.11.2016 г. – 28.06.2017 г., обезщетение за забава в размер на 25.42 лева за периода от
17.11.2016 г. до 05.02.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1823/2018 г. на ПРС. Претендират се законна лихва върху
главницата от датата на подаване заявлението по чл. 410 ГПК – 05.02.2018 г. до окончателното изплащане. Претендират
се и разноски за заповедното и исковото производство.
В законоустановения срок по чл.131, ал.1 ГПК не е
ангажиран отговор на исковата молба от ответника М.Г.М. /К./, на която исковата
молба, уточнителните молби и приложенията към тях са връчени лично на
20.11.2018 г.
Пловдивският
районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 1823/2018 г. по описа на ПРС, вземанията по
настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Заповедта
е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК Искът, по който е образуван
настоящият процес, е предявен в едномесечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същият
е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
Предявени са установителни искове с правна квалификация чл.422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. с чл. 9 ЗПК във
вр. с чл. 79, ал.1, 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.99 ЗЗД.
За да бъдат уважени така
предявените искове ищецът следва да установи наличието на посоченото
облигационно правоотношение – Договор за
паричен заем № *** от 19.10.2016 г., предаването на сумата на ответника,
уговорения падеж на погасителните вноски, изтичането на срока на договора,
прехвърлянето му на вземанията по договора с договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ между „Вива кредит“ ООД и „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, уведомяването на длъжника. Следва да установи и наличието на валидно
постигната договореност между страните за връщане на кредита с надбавка
(лихва), уговарянето на такса за експресно разглеждане на документите за
отпускане на кредита, уговарянето на такса разходи за събиране на
просрочени вземания и на такса разходи за дейност на служител, уговарянето на
валидна неустоечна клауза за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение, забавата на длъжника, както и да установи всяко
едно от вземанията си по размер. Ответникът следва да проведе насрещно
доказване по посочените по- горе обстоятелства, а при установяването на
фактическия състав на вземанията следва да установи, че е погасил задълженията
си.
От представения по делото
договор за паричен заем № ***
от 19.10.2016 г. от 18.05.2016 г. /л.4/ е видно, че между „Вива Кредит“ ООД в
качеството на кредитодател и ответника М.М., като заемател е възникнало заемно правоотношение, по
силата на което кредиторът е предоставил заемна сума в размер на 400 лева,
която сума заемателят, съгласно чл.2, ал.2 от договора удостоверява, че е
получил с подписването на договора. Уговорен е между страните фиксиран годишен
лихвен процент по заема 40.34 %, като договорна лихва е в размер на 61.52 лв. В
договора е предвидено, че заемателя се е съгласил да ползва услуга експресно
разглеждане на заявката за отпускане на кредита, за която услуга се заплаща
такса в общ размер на 164.70 лева, разпределена в седмичните погасителни
вноски. Така седмичната вноска е в размер на 34.79 лева и общо дължимата сума
по кредита, включваща главница, възнаградителна лихва и такса експресно
разглеждане е в размер на 626.22 лева. В
договора в чл.4, ал.1 е предвидено в 3-дневен срок от подписването му да представи на заемодателя
обезпечение на задълженията му по договора – поръчител /отговарящ на определени
условия в договора/ или банкова гаранция, която да е валидна за целия срок на договора,
като при неизпълнение на това задължение се начислявала неустойка в размер на
164.70 лева, разпределена в седмичните погасителни вноски.
Съгласно трайно установената
съдебна практика на ВКС /Решение № 23/07.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, Iт. о. и др/ се приема, че за неравноправния характер на
клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното
начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни
- т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесният договорът за заем е сключен в писмена
форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт.
Липсват нарушения на формата /външната страна на представения правопораждащ
спорното право документ/, съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност
на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент
по кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за
издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита,
денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна
вноска, представен е погасителен план към договора, инкорпориран в самия
договор, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита /чл.
5 от договора/, право да получи погасителен план за извършени и предстоящи
плащания /чл. 5 от договора/. Предоставянето, респ. получаването на
предварителна информация е удостоверено в чл. 1, ал.1, т.1 от договора, което
обстоятелство е признато от ответника с поставянето на подпис на договора за
паричен заем. Всяка страница от договора е подписана от кредитополучателя.
Липсват общи условия като отделно обективиран документ, като същите се съдържат
в договора.
С оглед изложеното съдът приема, че договорът е валидно сключен.
Видно от представения по делото договор за
прехвърляне на вземания от 22.01.2013 г. и приложение № 1 към него /л.10 и л.15/
вземанията по процесния договор срещу
ответника са цедирани на "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД. В приложение № 1 е индивидуализирано вземането, което се
прехвърля по основание, размер и кой е задълженото лице. В договора за цесия е
посочено, че приложение № 1 от договора е неразделна част от него /пар.2 от договора/. Представено е пълномощно от цедента, с
което се упълномощава цесионерът да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /л. 18/. Предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник /решение
№ 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. /.
Към приложенията на исковата молба е
представено уведомително писмо от за прехвърляне на вземането /л.21/ по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цесионера до длъжника. Уведомлението,
приложено към исковата молба на цесионера и
достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска,
извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по
силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника /решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т.
о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение
№ 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о. /.
С оглед изложените съображения съдът
намира, че в хода на процеса по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК ответникът е редовно уведомен за извършената
цесия, уведомителното писмо съдържа конкретно посочване на правоотношението -
вземанията, които са предмет на настоящото производство. Ето защо ищецът е
материалноправно легитимиран да претендира всички вземания въз основа на процесния
договор за кредит, тъй като последният дължи да престира на него, а не на
стария кредитор.
По отношение на претендираните вземания по договора, съдът намира следното:
По отношение на главницата
С исковата молба се претендира главница в
размер на 380.57 лева, която е останала незаплатена. В тежест на ответника е да докаже плащане на
претендираната сума. Неблагоприятните последици от недоказването на факта на
погасяване на задълженията са за ответника, поради което съдът приема, че
ищецът има вземане срещу ответника за главница по договора за заем в размер на
380.57 лева. Падежът и на последната вноска за главница е изтекъл на 28.06.2017
г., поради което и цялата сума е изискуема. По делото ответникът не е възразил
срещу дължимостта на това вземане, въпреки, че редовно му е връчен препис от
исковата молба и приложенията към него. Искът се явява основателен до пълния
предявен размер.
В тази връзка се явява и основателна
претенцията за законна лихва върху главницата за периода от датата на входиране
на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 05.02.2018 г. до
окончателното плащане.
По отношение на възнаградителната лихва:
Претендира се договорна лихва в размер на 55.31
лева за периода от 16.11.2016 г. до последната погасителна вноска 28.06.2017 г.
По договора е предвиден фиксиран годишен лихвен процент от 40.34 %. Няма пречка
страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната лихва. В
случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на
добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по
производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на
възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който
носи кредитора, както и автономията на волята. Размерът на договорнота лихва за
целия период на договора е в размер на 61.52 лева, който размер съответен на
насрещната престация на кредитора.
В тежест на ответника е да докаже плащане
на претендираната сума. Подобни твърдения и доказателства не са ангажирани от
ответника. Неблагоприятните последици от недоказването на факта на погасяване
на задълженията са за ответника, поради което съдът приема, че ответникът дължи
лихва в общ размер на 55.31 лева за периода от 16.11.2016 г. до последната
погасителна вноска 28.06.2017 г.
По отношение на неустойката.
Общественият интерес от осигуряване на
точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор,
преодолява диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи
служебно за противоречие с добрите нрави на неустоечната
клауза - виж решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год.
на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и
др., както и следи служебно за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на
ЗЗП - решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д.
№ 3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о. на ВКС и др.
Съдът намира, че предвидена в договора клауза
за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност
се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството
и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението
между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението
/виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.
о./.
В
случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като при неизпълнение са предвидели неустойка във фиксиран размер от 164.70
лв. Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно
задължение за представяне на обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
същата е необосновано висока.
Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за
вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването
на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар
и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита.
Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този
смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би
увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Тъй
като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно
разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо
не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за
възникване на задължение за неустойка по чл. 4 от договора.
Ето защо претенцията за
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение в размер на 155.55 лева за периода 16.11.2016 г. до 28.06.2017 г. ще
се отхвърли изцяло, поради противоречието на клаузите от процесния договор на
добрите нрави.
Относно задължението за
разходи:
В чл.12 от договора, длъжникът
се е съгласил, че е запозната с Тарифата на събираните такси от заемодателя. В
тарифата /л.9/ при кредити, платими на двуседмични вноски, какъвто е настоящия
случай, е предвидено че при забава на плащане на погасителна вноска дължи
допълнително плащане на разходи, които за кредит в размер на 300 лева не може
да е повече от 75 лева, именно такава такса е начислена от ищеца. В тарифата е
предвидено еднократно плащане на сумата от 70 лева на 58 ден на забавата,
представляваща разход за дейност на служител за събиране на вземането.
Съгласно чл. 33, ал.2 ЗПК, когато потребителят забави дължимите
от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва. Съдът намира, че тези разпоредби, предвидени в Тарифата на
заемодателя се явяват в пряко противоречие с чл.33 от ЗПК. В случай на
неизпълнение или забавено изпълнение, заемополучателят следва да заплаща
отнапред определени разходи за действия по събиране на задължението като
едновременно са начислени и двете максимални такси от 120 лева и 70 лева
еднократна такса. Съдът намира, че отговорността за разноски, въведена в
Тарифата на кредитора, представлява по същество неустойка, дължима при забава
на изпълнението за заплащане на текущи задължения по кредита, а не плащане за
покриване разходи по събиране на вземането. С предвиждане и начисляване на
тези такси по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 ЗПК и въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника.
Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна. С оглед изложеното съдът приема за нищожни клаузите,
предвидени в Тарифата на „Вива Кредит ООД“. Тези клаузи дори не са обективирани
в договора, а в тарифа, която не е подписана от длъжника и макар в чл.12 от
договора да е посочено, че се съгласява с Тарифата, съдът не може да приеме, че
е поел задължение да заплаща тези разходи. Отделно от това с предвиждането на
такива разходи се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено
събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и
следва да са включени в
годишния процент на разходите – чл. 19, ал.1
от ЗПК, като уговаряне им като отделен разход, основан на тарифа на
кредитора има за цел заобикаляне разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща
ограничение в размера на ГПР, поради което и на това основание тези такси не се
дължат. Същите са и неравноправни, не са уговорени индивидуално в договора,
произтичат от тарифа на кредитора, върху която заемателят не може да
въздейства, а следва да приеме, с подписването на договора.
Предвид изложеното претенциите за заплащане на
сумата в размер на 125 лева представляваща такса разходи за събиране на
просрочени вземания и сумата в размер на 70 лева такса разходи за дейност на
служител следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни.
Съдът счита за нищощожна
и клаузата по договора в чл.1, ал.3, в който е уговорено, че заемателят дължи плащане на такса за експресно разглеждане
на документите за отпускане на заема в размер на 164.70 лева, поради нейната
неравноправност. Опциите при сключване на
договора за паричен заем са или избиране приоритетно разглеждане и плащане такса за това при разглеждане на заявката и получаване
на становище до 20 минути след подаване на предложението за сключване на
договор за заем или обикновена заявка без такса /л.7/. Обикновената заявка
означава заемодателят да вземе становище в срок от 10 дни. Следователно при
необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък
срок заемателят е принуден да избере опция
приоритетно разглеждане. Тази такса е уговорена в договора, едва след като е
направена заявката, като потребителят преди подписване на договора се задължава
да плати такса, за която не му е известно в какъв размер ще бъде и как ще бъде
платена. Таксата е във фиксиран размер –
164.70 лв. или в случая приблизително 1/2 от размера на получения заем. Липсва
каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Съгласно чл. 144, т. 9
ЗЗП неравноправни са клаузи, които
налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност
да се запознае преди сключването на договора. В чл. 146, ал. 1
ЗЗП е посочено, че неравноправните
клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива
дефинираните в чл. 146, ал. 2 ЗЗП – клаузи, изготвени предварително, при които потребителят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ищецът не доказва, а и не
твърди индивидуално уговаряне на клаузата за заплащане на такса за експресно
разглеждане на заявката за отпускане на кредит на документи в предвидения в договора размер. С оглед изложеното съдът
намира, че така предвидената клауза има неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, както и с нея се цели
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е
извършена конкретна услуга, тази такса, представлява и скрит разход по договора
за кредит, който привидно е уговорен като такса преди отпускането и усвояването
на кредита и с нея се цели реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
С оглед изложеното претенцията за
заплащане на този разход е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
По отношение на лихвата за забава:
Страните са уговорили, че при забава на
плащането, на която и да е погасителна вноска, кредитополучателят дължи на
кредитодателя лихва за забава в размер на законната лихва – чл. 8, ал.2 от
договора. Претендирано е обезщетение за забава в размер на 25.42 лв., представляващо сбор върху обезщетенията
за забава на всяка падежирала неплатена главница и възнаградителна лихва за
периода 17.11.2016 г. до 05.02.2018 г.
Размерът на законната лихва е нормативно
определен на основание чл.86 ал.2 ЗЗД - основният лихвен процент на Българската
народна банка за периода, увеличен с 10 пункта /чл. единствен от ПМС № 72 от 8
април
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски
имат и двете страни. Доколкото ответникът е участвал в производството чрез
назначен особен представител, същият не е направил разноски по делото.
От страна на ищеца са представени
доказателства за направата на разноските за ДТ в размер на 25 лв. Претендира
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лв.,
съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК , във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 23, т. 2 НЗПП. На основание чл.78, ал.1 на ищеца ще се
присъдят разноски в размер на 59.61 лева, съобразно уважената част от
претенцията в исковото производство
В заповедното производство са направени
разноски 25 лева – държавна такса и 50 лева юрисконсултско възнаграждение, като
съобразно уважената част от претенцията ще се присъдят разноски в размер на
35.76 лева.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М.Г.М.
/К./, ЕГН ********** ДЪЛЖИ
на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда Лабиринт, ет.2,
офис 4, представлявано от Н.Т.С и М.Д.Д. – *** сумата
в размер на 380.57 лв., представляваща дължима главница
по договор за паричен заем „Вивакредит План 14 и 30“ №
*** от 19.10.2016 г., сключен с „Вива Кредит“ ООД, вземанията по който са
прехвърлени на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД с подписване
на Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
22.01.2013 г., 55.31 лева - договорна
лихва, дължима за периода от 16.11.2016 г. до 28.06.2017 г. и сумата от 25.42 лева обезщетение за забава за периода
от 17.11.2016 г. до 05.02.2018 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на
входиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 05.02.2018 г. до
окончателното плащане, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1823/2018 г. на ПРС, като ОТХВЪРЛЯ
претенциите за неустойка за
неизпълнение на договорно задължение в размер на 155.55 лв. за периода
16.11.2016 г. – 28.06.2017 г.; такса разходи за събиране на просрочени вземания
в размер на 125 лв.; такса разходи за дейност на служител в размер на 70 лв. и
такса за експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит в размер на
155.55 лв. за периода от 16.11.2016 г. – 28.06.2017 г, като неоснователни.
ОСЪЖДА М.Г.М. /К./, ЕГН ********** да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град
София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н. Т. С. и М.Д.Д.
– ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата в размер на 59.61
лева – разноски в исковото
производство и сумата в размер на 35.76 лева. – разноски по ч.гр.д. № 1823/2018 г. на ПРС.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ЛШ