№ 21510
гр. София, 27.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20241110123353 по описа за 2024 година
Предявен е от ищеца К. К. М., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, чрез адв. Г. Ч.,
срещу ответника „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ****,
представлявано от изпълнителния директор Стефан Топузаков, осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата
от 397 лв., представляваща подлежаща на връщане сума, като платена по нищожен
договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 726867, сключен на
26.08.2021 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 19.04.2024 г., до
окончателното плащане.
Ищецът К. К. М. извежда съдебно предявените субективни права при
твърдения, че с ответника са сключили договор за потребителски кредит от разстояние
с № 726867/26.08.2021 г., по силата на който е получил сумата от 2000 лв., при
фиксиран годишен лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите от 42,58
%, обща сума за връщане 2162,18 лева. Поддържа, че в чл. 17 от договора било
уговорено, че в срок до три дни от получаване на заемната сума заемателят следвало
да обезпечи всички задължение по договора чрез поръчител, който следвало да
отговаря на подробно посочените в исковата молба и договора изисквания, или чрез
банкова гаранция. В чл. 27 от договора било предвидено заплащането на неустойка в
размер на 0,9 % от усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено някое от
договорените обезпечения, като ищецът твърди да му е начислена такава неустойка в
размер на 798,96 лв. Ищецът твърди, че е погасил изцяло предсрочно задълженията си
по договора, като е заплатил на ответника сумата от 2961,15 лв. Счита, че при
сключването на договора за кредит от разстояние не е спазена процедурата, заложена
в ЗПФУР и ЗЕДЕУ, в това число не е предоставена предварително преддоговорната
информация, респективно условията по договора за кредит, както и условията, при
които кредитополучателят може да се откаже от договора. Твърди, че всички
документи, свързани с договора за кредит са неподписани, тъй като не е спазена
1
предвидената процедура по удостоверяване на техния действителен автор. Твърди, че
договорът не е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
да са еднакъв по вид и размер на шрифта, не по-малък от 12. Поддържа, се че
договорът за кредит е нищожен, тъй като липсва съществен елемент от неговото
съдържание, а именно ГПР, като от една страна липсва ясно разписана методика на
формиране на ГПР, тъй като същият е посочен единствено като процент, и от друга
страна при изчислението му не е включена начислената неустойка за непредоставено
обезпечение, като излага подробно съображение защо процесната неустойка следва да
се вземе предвид при изчисление размера на ГПР. Поддържа се, че с уговорената
неустойка се нарушава пряко или се заобикаляла нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй
като тя представлявала разход по кредита (скрита възнаградителна лихва) и следвало
да е включена в размера на ГПР, като така този процент щял да надвиши
законоустановения максимум. Според ищеца това следвало да се приравни и на
липсващ ГПР и да доведе до нищожност на целия договор за кредит на основание чл.
22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази връзка се поддържа още, че в договора не бил
посочен действителният размер на ГПР, нито как е формиран същият и какво точно
включва. Развиват се подробни аргументи, че неустойката представлявала разход по
кредита и нейното заплащане било неизбежно. На следващо място, ищецът развива
доводи, че клаузата за неустойка в чл. 27 от договора е нищожна, поради накърняване
на добрите нрави, тъй като нямала обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция, доколкото била необосновано висока и уговорена с цел да гарантира
неоснователно обогатяване на кредитора, като се излагат подробни мотиви в тази
насока. По този начин според ищцовата страна се нарушавал и чл. 33, ал. 1 ЗПК, което
също било основание за нищожност на клаузата. Поддържа се, че по начина, по който
е уговорена, неустойката била и неравноправна, което било самостоятелно основание
за недействителност. Ищецът се позовава на чл. 23 ЗПК и развива съображения, че
поради недействителността на целия договор, респективно на клаузата за неустойка в
чл. 27, следва да дължи само чистата стойност на кредита, а надплатената сума от
961,15 лв. следвало да му бъде възстановена от ответното дружество, като получена
без основание, като претендира част от нея, а именно сумата от 25 лв. Моли за
уважаване на предявените искове и претендира разноски.
С молба от 28.10.2024 г. и във връзка с изготвено заключение по допуснатата
ССчЕ ищецът е направил изявление за увеличаване на цената на предявения иск на
397 лв., който е и окончателния размер на предявения иск, което искане за изменение
съдът е допуснал с определение, обективирано в Протокол от съдебно заседание №
27557, проведено на 04.11.2024 г.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „***“ АД, като същият признава, че между страните е сключен по реда на
ЗПФУР и ЗЕДЕУУ договор за потребителски кредит от разстояние с №
726867/26.08.2021 г., по силата на който е предоставил в заем на ищеца сумата от 2000
лв. Описва цялата процедура по сключване на договор за кредит от разстояние, която е
разписана и в приложните общи условия, като поддържа, бе алгоритъма е спазен и
договора за кредит е сключен. Оспорва обаче уговорената в чл. 27 от договора
неустойка да е нищожна, като развива подробни аргументи в тази насока. Посочва, че
нямало законоустановен максимален размер на неустойката, като евентуалното
завишаване на същия отговаряло на обезпечителната и санкционната й функции.
Поддържа, че ищецът е имал възможност да се запознае с условията на договора
преди да го сключи и съответно да подготви бъдещото обезпечение, като е действал
недобросъвестно, поемайки задължения, които не може да изпълни. Моли исковете да
2
бъдат отхвърлени.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, поради което тези факти са отделени като
безспорни е ненуждаещи се от доказване с доклада по чл. 140 ГПК, а именно между
страните е сключен по реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ договор за потребителски кредит от
разстояние с № 726867/26.08.2021 г., по силата на който ответникът „***“ АД е
предоставил на ищеца К. К. М. в заем сумата от 2000 лв..
Не е спорно между страните и обстоятелството, че в чл. 27 от договора е
уговорено заплащането на неустойка в размер на 0,9 % от усвоената сума за всеки
ден, през който не е предоставено някое от договорените в чл. 17 обезпечения и е
начислена такава в размер на 798,96 лв.
В чл. 17, ал. 1 от договора за потребителски кредит е уговореното задължение
за кредитополучателя да предостави едно от следните обезпечения в срок от 3 дни от
сключване на договора – поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените),
като поръчителите следва да отговарят кумулативно на следните условия, предвидени
в Общите условия към договора да кредит: дееспособно физическо лице, навършило
21 години, притежаващо българско гражданство, с постоянно местоживеене в
България, с непрекъснати осигурителни права през последните 12 месеца преди датата
на подаване на заявката за кредит, което полага труд по трудово/служебно
правоотношение по безсрочен трудов договор и не е в период на предизвестие за
прекратяване на трудовото/служебно правоотношение към датата на подаване на
заявката за кредит, както и е получавало редовно възнаграждението си за последните
12 месеца преди датата на подаване на заявката за кредит. Също така е предвидено, че
поръчителят следва да са отговаря и на следните допълнителни изисквания и да
представи следните документи: минимален осигурителен доход 1500 лв., валидно
трудово правоотношение при последния работодател минимум 6 месеца, липса на
записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н., да не е поръчител по
съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова финансова институция, да не
е настоящ потребител на кредитора, да представи служебна бележка за доход от
работодателя за 6 месеца. По отношение на банковата гаранция – същата следва да е
със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по
договора.
По делото е представен и погасителен план, в който са посочени дължимите
вноски за главница, лихва и неустойка, както и стандартен европейски формуляр и
общи условия по кредита.
В раздел IV „Кандидатстване за кредит“ от Общите условия е описана
процедурата по сключване на договор за кредит от разстояние.
По делото е представен и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити, в който е посочен ГПР в размер на 42,58 %,
който включва единствено уговорената лихва, но не включва начислената неустойка за
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение.
Кредита е усвоен на 26.08.2021 г., видно от приложената разписка за плащане №
2000000267361309/26.08.2021 г.
Съгласно заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
възприема като обективно, професионално и компетентно изготвено ищецът на дата
30.09.2021 г. е заплатил в полза на ответника за погасяването на задължението си по
процесния договор сума в общ размер на 2387 лв. С платената от ищеца сума са
погасени изцяло задълженията по договора, както следва: главница в размер на 2000
лв., възнаградителна лихва в 66,46 лв., наказателна лихва в размер на 0,63 лв.,
неустойка в размер на 327,41 лв. и такса за уведомяване със СМС в размер на 2,50 лв.
Вещото лице е установило, че при размер на кредита 2000 лв., възнаградителна лихва
в размер на 162,18 лв. и неустойка в размер на 798,97 лв. и срока за погасяване на
кредита, размерът на ГПР е 603,44 %. Ако се вземе предвид реалното използване на
кредита и действително платената неустойка, ГПР е в размер на 145,44 %.
3
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
За основателността на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
в тежест на ищеца е докаже, че между страните е бил сключен договор за паричен
заем със сочените в исковата молба нищожни клаузи и параметри; че договорът или
посочените клаузи са нищожни, както и че е заплатил на ответника претендираните
суми на основание съответните уговорки в договора за паричен заем.
В тежест на ответника е докаже, че е получил претендираните суми на валидно
правно основание, както и наведените с отговора възражения.
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото
писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за
потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9
от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е
използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя,
то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а
представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от ЗПК договорът за потребителски кредит
е договор с конкретни реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл. 10, ал. 1
от ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен или друг
траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра - по
един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК „траен
носител“ е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява, адресирана
до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от
време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.
ЗПК допуска сключването на договор за потребителски кредит от разстояние -
по правилата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) –
арг. от чл. 5, ал. 9 и ал. 13 от ЗПК. Договорът за потребителски кредит отговаря на
определението за финансова услуга по § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР. Съгласно § 1, т. 2 от
ДР на ЗПФУР „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може
да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно
физическо присъствие на доставчика и на потребителя. При сключване на
потребителски договор за кредит от разстояние доставчикът на услугата следва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2
на чл. 5 от ЗПК.
Съгласно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е спазена, ако е съставен
електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронното изявление е
представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа несловесна
информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при условията
на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за
4
установяване на авторството му.
Съдебната практика приема, че електронният документ не е необходимо да бъде
инкорпориран на хартия и подписан. В този смисъл е и легалната дефиниция на
понятието по чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на
Съвета от 23 юли 2014 г., съобразно която електронен документ означава всяко
съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков,
визуален или аудио-визуален запис. Съобразно разпоредбата на чл. 4, изр. 1 ЗЕДЕУУ
автор на електронното изявление е лицето, което се сочи като негов извършител.
В случая, по делото е представен в писмен вид договорът, сключен между
страните, като възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му. Представеният по делото препис, заверен от страната, е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и за съдържанието
му (арг. от чл. 184, ал. 1 ГПК). Преписът има значението на носител, обективиращ
частни, подписани от страните, документи, които съгласно чл. 180 ГПК се ползват с
формална доказателствена сила за авторството им. Ако другата страна не поиска
предоставяне на документа на електронен носител, преписът е годно и достатъчно
доказателство за авторството на волеизявлението и съдържанието му (в този смисъл е
Решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/12 г. на ВКС, IV г. о.). Същият съдържа
електронно изявление (попълнен електронен формуляр), като доколкото не съдържа
характеристиките на усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по см. на
чл. 13, ал. 2 и 3 ЗЕДЕУУ, то следва да се приеме, че документът е подписан с
обикновен електронен подпис – част от електронните изявления са свързани и с
установяване на авторството на документа, като съдържат информация за
самоличността на лицето, от което изхождат изявленията – трите имена на ответника,
адрес, телефон, ЕГН, месторабота и други. Действително значение на подписан
саморъчен документ е придадено само на този електронен документ, към който е
прибавен квалифициран електронен подпис, но разпоредбата на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ
допуска страните да се съгласят в отношенията им помежду им да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. В случая, уговорка между
страните, с която на обикновения електронен подпис е придадена стойност на
саморъчен, се съдържа в чл. 6, ал. 2 от ОУ, представляващи неразделна част от
договора за кредит, с приемането им.
Съгласно приложимите за спорното правоотношение общи условия на
търговеца, представляващи неразделна част от договора за кредит, преддоговорната
информация при кандидатстване чрез електронна заявка (според твърденията на
ответника), се предоставя на потребителя, на електронната страница на кредитора след
попълване на електронната заявка за кредит, чрез натискане на бутон
„Кандидатствай“, който стандартен европейски формуляр може да бъде изтеглен. В чл.
6 от ОУ изрично е посочено, че след натискане на бутон „Вземи парите“ на
потребителя се предоставя на уеб сайта проект на договор за заем, а с натискането на
бутон „Подпис“ потребителят декларира, че приема така предоставените му условия.
Доколкото по делото е представен договор за потребителски кредит като приложение
към исковата молба и доколкото той е генериран след спазване на процедурата и
приемане на ОУ и представяне на преддоговорна информация, то чрез представянето
му се доказва по делото, че са спазени преддоговорните задължения на кредитодателя.
Съдът намира също така, че е спазено изискването на чл. 5 от ЗПК за представяне на
преддоговорна информация, доколкото с отговора на исковата молба е представен
стандартен европейски формуляр за посочения кредит на хартиен носител, който не е
оспорен от ответника в първото по селото заседание и последният не е поискал
представянето на електронния документ на електронен носител. Доказателствената
сила на електорнния документ е такава, каквато законът признава с чл. 180 ГПК и чл.
18, ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител
не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1 изр. 1 ГПК, той се представя
по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата
страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото
5
съдържание, както беше изяснено и по-горе.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално
съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22
ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж
СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66
от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно
със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява,
че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В конкретния случай и видно от приложената по делото преддоговорна
информация кредиторът е посочил, че ГПР по кредита е 42,58 %, в който е включена
единствено възнаградителната лихва и изрично е посочено, че ГПР е в този размер
само при положение, че договорът е валиден за целия срок, всяка от страните
изпълнява точно своите задължения, съответно няма начислени разходи за събиране,
лихва за забава и неустойки за неизпълнение на което и да е от задълженията по
договора за кредит. Същевременно в погасителния план към договора е посочено, че
общо дължимата сума по кредита, като сбор от главница, лихва и неустойка (в
случаите на неосигурено обезпечение) е в размер на 2961,15 лева, от която неустойката
е в размер на 798,97 лева и същата се начислява и се дължи от кредитополучателя, в
случай че в тридневен срок от получаване на сумата по кредита не се предостави
гаранция/поръчител съгласно ОУ и договора за кредит и същата се начислява
ежедневно и пропорционално към всяка вноска по кредита. Като съобрази
съдържанието на клаузите, обосноваващи начисляването на процесната неустойка и
предоставената преддоговорна информация, в частност обявения размер на ГПР,
пренесена след това в договора за кредит, съдът намира, в случая че не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в договора за кредит
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите, а това не е сторено. Съобразно
правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България (основен лихвен процент плюс 10 пункта), което към 26.08.2021г. означава,
че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50,00 % от заетата сума – в
този смисъл е неоспореното заключение на ССчЕ. За да достигне до този извод, съдът
изходи от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
6
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено
от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително
краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение
изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията
е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател,
както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя
чрез предоставяне на официални документи, така и относно останалите предвидени
обезпечения като ипотека, особен залог, банкова гаранция или издаване на ценна
книга. Същевременно съдът съобрази, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя
по договора, и се дължи независимо от това, дали кредитополучателят плаща
дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на
кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира
изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които
възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на
заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако кредитополучателят
не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с
настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от
това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. Не може да бъде
пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер, видно от погасителния план
надхвърля 5 пъти договорената възнаградителна лихва. Видно от експертното
заключение по съдебно-счетоводната експертиза, при включване на размера на
неустойката в годишния процент на разходите, размерът на последния би бил 603,44 %
вместо обявените в договора 42,58 %. Единствено формалното уреждане на вземането
като неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си
нищожност на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с
предвиждане на процесната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно
процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент
на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване
на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване
на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 42,58 % годишно, вместо
действителните 603,44 %. При това положение посоченият в договора годишен
процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а
ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно
валиден.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за кредит е изцяло
недействителен.
7
Доколкото тази порок се покрива с противоречие на закона и същият е най-
тежкия, уважаването на иска за нищожност на договора за кредит на това основание,
не предполага произнасяне по останалите евентуално предявени искове за нищожност
на друго основание.
Предвид извода за нищожност на договора за кредит, приложение следва да
намери разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която в този случай потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. От
приетото и неоспорено експертно заключение по съдебно-счетоводната експертиза,
което съдът кредитира изцяло, се установява, че ищецът е заплатил в полза на
ответното дружество по договора сумата от 2387 лв., с която са погасени изцяло
задълженията по договора, както следва: главница в размер на 2000 лв.,
възнаградителна лихва в 66,46 лв., наказателна лихва в размер на 0,63 лв., неустойка в
размер на 327,41 лв. и такса за уведомяване със СМС в размер на 2,50 лв. След
приспадане на платената главница следва изводът, че ищецът е платил на ответника
без основание сумата от общо 397 лева, отнесена за погасяване на възнаградителна
лихва, неустойка, мораторна неустойка и разходи за уведомяване, поради което така
платените суми подлежат на връщане, следователно предявеният иск се явява изцяло
основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът. Същият е направил
своевременно искане за присъждане на разноски, съгласно представения списък по чл.
80 от ГПК в размер на 50 лв. за платена държавна такса, 400 лв. за платен депозит за
ССчЕ и 400 лв. реално заплатено адвокатско възнаграждение. Ответникът е направил
възражение за липсата на основание за предоставяне на безплатна правна помощ на
ищеца, както доводи за начина на определяне на възнаграждението, но в случая не се
претендира адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, а
разноски за реално заплатено адвокатско възнаграждение. В този смисъл не е
релевирано възражение за прекомерност на възнаграждението, а и същото съответства
на фактическата и правна сложност на делото и защитавания материален интерес.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ****,
представлявано от изпълнителния директор Х.Т., да заплати на К. К. М., ЕГН
**********, с адрес: гр. ***, чрез адв. Г. Ч., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
сумата 397 лв., представляваща подлежаща на връщане сума, като платена по
нищожен договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 726867,
сключен на 26.08.2021 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба –
19.04.2024 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ****,
представлявано от изпълнителния директор Х.Т., да заплати на К. К. М., ЕГН
**********, с адрес: гр. ***, чрез адв. Г. Ч., на основание чл.78, ал. 1 от ГПК сумата
от 850 лв. – разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8