№ 194
гр. Дупница, 03.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, V-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично
заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мирослав Р. Саневски
при участието на секретаря Райна Г. Боянова
като разгледа докладваното от Мирослав Р. Саневски Гражданско дело №
20241510102564 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Л. Н. Т., ЕГН: **********, с адрес: ***, е предявил срещу „СИТИ КЕШ“ ООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр. София, район „Младост“, бул. „Цариградско
шосе” № 115Е, ет.5, иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 19.07.2024г. сключил с ответното дружество договор за
потребителски кредит № 1112104, по силата на който дружеството му дало в заем сумата от
850.00 лв., платими на 17 седмични вноски, при фиксиран ГЛП от 50% и ГПР от 65.55%.
В чл. 5 ал.1 от договора било уговорено, че заемателят се задължава да предостави на
кредитора едно от следните обезпечения: 1. безусловна банкова гаранция или 2.
поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от
кредитора условия. В чл. 11 ал.1 страните са договорили, че в случай на непредоставяне на
обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 354.00 лв.
Още със сключване на договора му е начислена посочената неустойка, тъй като не е
представил в срок надлежни поръчители или друг вид
обезпечение.
Тъй като счита, че както размерът на уговорените ГЛП и ГПР, така и уговорената
неустоечна клауза са нищожни, като противоречащи на императивни законови разпоредби и
на добрите нрави, за което излага пространни правни съображения, иска съда да се
произнесе с решение, с което да признае нищожността на сключения между страните
договор за потребителски кредит. При условията на евентуалност иска съда да се произнесе
с решение, с което да признае нищожността на горепосочената неустоечна клауза.
1
Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва предявения
иск като неоснователен. Счита, че сключеният договор е валиден и законосъобразен. Излага
подробни правни съображения.
От своя страна ответникът е предявил срещу ищеца осъдителен иск с правно
основание чл.240, ал.1, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 374.00 лв.,
представляваща част от неизплатеното задължение за главница по сключения между
страните договор за потребителски кредит № 1112104/19.07.2024г. в общ размер на 729.46
лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на насрещния иск до
окончателното плащане. При условията на евентуалност, в случай, че процесният договор
бъде предявен за нищожен, моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника, на
осн. чл. 23 от ЗПК, вр. с чл.55 от ЗЗД, да му заплати сумата от 374.00 лв., представляваща
неизплатената част от чистата стойност на кредита.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът по насрещния иск (ищецът по първоначалния
иск) е депозирал писмен отговор, с който признава, че дължи сумата от 374.00 лв.,
представляваща незаплатената част от чистата стойност на кредита, ведно със законната
лихва, считано от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното плащане.
Съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявеният установителен иск за нищожност намира правното си основание в
нормите на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 24 ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да докаже сключването на твърдения от него договор за заем,
наличието на предвидена в договора клауза по чл. 10, ал. 2 с твърдяното от ищеца
съдържание, противоречието на клаузата за такса за експресно обслужване с императивна
разпоредба на закона или основанията, на които твърди, че чрез същата се заобикаля такава
разпоредба, респ. основанията на които се твърди, че същата противоречи на добрите нрави.
В тежест на ответника е да докаже, че оспорената клауза е уговорена индивидуално.
В настоящия случай между страните не е налице спор по отношение на фактическите
обстоятелства, на които се основава иска, а именно, че между тях е сключен договор за
потребителски кредит № 1112104 от 19.07.2024г., по силата на който бил отпуснат на ищеца
кредит в размер на 850.00 лв., платими на 17 седмични вноски, при фиксиран ГЛП от 50% и
ГПР от 65.55%. В чл. 5 ал.1 от договора било уговорено, че заемателят се задължава да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. безусловна банкова гаранция или
2. поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от
кредитора условия. В чл. 11 ал.1 страните са договорили, че в случай на непредоставяне на
обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 354.00 лв.
Още със сключване на договора му е начислена посочената неустойка, тъй като не е
представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение.
Във връзка с гореизложеното следва да се посочи, че основният спорен между
2
страните въпрос е дали предвидената неустойка следва да се включи като компонент от ГПР.
В тази връзка следва да се изложат следните съображения: по отношение на сключения
между страните договор се прилагат правилата на Закона за потребителския кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл.19, ал.1 ЗПК), като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите
(§1, т.1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия
размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - §1,
т.2 и т.3 от ДР на ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че
кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да
надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените
разходи в общите разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума,
дължима от потребителя. Такава промяна може да настъпи при уговорен променлив лихвен
процент по кредита - §1, т.4 и 5а от ДР на ЗПК. По силата на чл. 24 ЗПК за договора за
потребителски кредит се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите,
уреждащи 3 неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените
разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от
потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата,
предоставяна като насрещна престация (решение на СЕС по дело С 321/22). Клаузата за
лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по
кредита и съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се
преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език – чл.145,
ал.2 ЗЗП. В практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат
клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно
посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената сума потребителска
защита обичайно не се предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност
изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването
му, остА.лите клаузи или друг договор, от който той зависи – чл.145, ал.1 ЗЗП. Идентичен
подход е приет и в Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС,
според което при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на
страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не
може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени
от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е
обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи
нищожността според примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС. За да възникне правото на ответника да претендира уговорената неустойка в
сочения размер, следва да са налице предпоставките по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а именно
неустойката да е уговорена писмено, да е настъпило предвиденото в договора основание за
нейното плащане, като същата трябва да отговаря на присъщите й обезпечителна,
3
обезщетителна и санкционна функция. Неустойката е проявление на принципа на автономия
на волята в частното право. С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната стрА., в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението. Уговорката за неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона,
а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно (така TP № 1/2009
г. на ОСТК на ВКС). В този смисъл е и разрешението в т. 1 на ТР 1/2013 на ОСГТК,
съгласно което съдът може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушаване не е въведено като основание за обжалване, тъй като се касае за 4
приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Тази
принципна постановка се аргументира с чл. 5 ГПК, която вменява на съда задължение да
осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение
установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно правило,
отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от
заинтересовА.та стрА.. Начинът на определяне на неустойката, както и границите й, не са
определени с императивни правни норми, поради което договарянето й без краен предел,
както и евентуалната й прекомерност, сами по себе си не водят до нищожност на
неустойката. Във връзка с гореизложеното следва да се съобрази и константната практика на
СЕС относно тълкуване на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е
транспонирА. в националното право на Р България именно със ЗПК. В този смисъл в
Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС разяснява, че „общи разходи по кредита за
потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии,
също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед възприетата от СЕС
дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от
Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за
потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е
приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2. В настоящия случай
съдът намира, че уговорената между страните неустойка е нищожна, доколкото същата не
отговаря на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, като в тази
връзка следва да се изложат следните съображения: предвидената неустойка в общ размер
4
от 461.64 лева надвишава с 50% размера на главницата от 400.00 лева; уговорката, че същата
се дължи разсрочено– на 23 вноски, от които 20 вноски в размер от по 15.27 лева и 3 вноски
в размер от по 52.08 лева обосновава извода, че действително единствената й цел е да
увеличи възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, като по този
начин същата по естеството си представлява скрита такса, която би следвало да бъде
включена като компонент от ГПР. При включването на вземането за неустойка в ГПР,
последният би възлязъл на над 84.99%, изчислено по реда на чл. 162 5 ГПК. По този начин
ГПР надвишава пет пъти размера на законната лихва и е определен в нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед констатираното противоречие между
посочения в договора размер на ГПР и действителния му размер се налага изводът, че
договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК ,
тъй като в него не е отразен действителният процент на ГПР. В тази връзка следва да се
посочи, че годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора
за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя
да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от
него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран
избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от
неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява недействителен
– чл. 22 ЗПК доводите на ответника в обратен смисъл са неоснователни.
С оглед обявяването на сключения между страните договор за нищожен, следва да се
разгледа предявения при условията на евентуалност насрещен иск от ответника срещу
ищеца за осъждане на ответника по насрещния иск (ищеца по първоначалния), на осн. чл. 23
от ЗПК, вр. с чл.55 от ЗЗД, да заплати на ищеца по насрещния иск сумата от 374.00 лв.,
представляваща неизплатената част от чистата стойност на кредита. Дължимостта на
посочената сума се признава от ответника по насрещния иск с отговора на насрещната
искова молба, поради което следва да се уважи.
На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в полза на адв. Л. К. Б. от САК следва да се
присъди адвокатско възнаграждение в размер на 200.00 лв. за оказаната на ищеца безплатна
адвокатска помощ, определено от съда съобразно цената на иска, фактическата и правна
сложност на делото, вземайки предвид изрично направеното от насрещната страна
възражение за прекомерност.
Ответникът по насрещния иск Л. Н. Т. също следва да бъде осъден да заплати на
дружеството-ищец разноски по делото за адвокатско възнаграждение в размер на 200.00 лв.,
определено от съда съобразно цената на насрещния иск, фактическата и правна сложност на
делото, вземайки предвид изрично направеното от насрещната страна възражение за
прекомерност, както и сумата от 50.00 лв., представляваща внесена държавна такса по
предявения насрещен иск.
Воден от горното, съдът
5
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, по предявения установителен иск от Л. Н. Т., ЕГН: **********, с
адрес: ***, срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр. София,
район „Младост“, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, ет.5, нищожността на договор за
потребителски кредит № 1112104 от 19.07.2024г., сключен между страните.
ОСЪЖДА Л. Н. Т., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „СИТИ КЕШ“
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр. София, район „Младост“, бул.
„Цариградско шосе” № 115Е, ет.5, сума в размер на 374.00 лв. (триста седемдесет и
четири лева), представляваща незаплатената част от чистата стойност на кредита, ведно със
законната лихва, считано от датата на депозиране на насрещния иск-27.12.2024г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр. София,
район „Младост“, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, ет.5, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Л. К. Б. от
САК, с адрес: гр. София, ул. „Триадица“ № 5Б, ет.3, офис №311, сумата от 200.00 (двеста)
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на
ищеца.
ОСЪЖДА Л. Н. Т., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „СИТИ КЕШ“
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр. София, район „Младост“, бул.
„Цариградско шосе” № 115Е, ет.5, сумата от 250.00 (двеста и петдесет) лева,
представляваща сторените разноски по делото по предявения насрещен иск за адвокатско
възнаграждение (в размер на 200.00 лв.) и внесена държавна такса по предявения насрещен
иск (в размер на 50.00 лв.).
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Кюстендил, в двуседмичен
срок от датата на получаване на съобщение за изготвянето му.
Съдия при Районен съд – Дупница: _______________________
6