ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 18240
гр. София, 22.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ
като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело №
20241110172403 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 248 от ГПК.
С молба с Вх.№ *********** г. И. В. В., с ЕГН **********, чрез адв. В. Б. Б. иска
изменение на решението в частта за разноските, като се увеличи размера на присъденото
след редуциране адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева до пълния претедниран
размер от 1400 лева. Излагат се доводи, че са предявени три обективно съединени искове:
1. Установителен иск за признаване за недействителен Договор за потребителски
кредит № ************
2. Осъдителен иск относно договорна/възнаградителна лихва по чл. 11, ал. 1.
Претендира се присъждане на адвокатски хонорар за всеки иск.
Постъпил е отговор с Вх.№ **************/22.04.2025 г. от „Н“, ООД, ЕИК
**************, в който се излага становище, че производството не се е отличило с правна
и фактическа сложност и определеното от съда адвокатско възнаграждение е разумно и
пропорционално.
Съдът намира исканията на молителия за неоснователни. Не е налице основание за
преразглеждане на изводите на съда.
Производството е образувано по искова молба на И. В. В. с ЕГН **********, с адрес:
***************** съдебен адрес: ************** чрез адв. В. Б. Б. срещу „Н“ ООД, ЕИК:
**************, със седалище и адрес на управление: ************
(***********),*******, с която се иска:
-да се прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит №
************ от 22.05.2021 г. и
-ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца недължимо платени суми по
Договор за потребителски кредит № ************ от 22.05.2021 г.- 58.00 лева – договорна/
1
възнаградителна лихва по чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ************
от 22.05.2021 г., за периода от 23.06.2021 г. до 23.11.2021 г. и 420.00 лева – неустойка за
непредставено обезпечение на основание чл. 4, ал. 3, във вр. с чл. 6 от Договор за
потребителски кредит № ************ от 22.05.2021 г., за периода от 23.06.2021 г. до
23.11.2021 г., ведно със законна лихва върху сумите, считано от датата на подаване на
исковата молба/02.12.2024 г./ до окончателното изплащане.
В проведеното о.с.з. е прекратено производството по предявения осъдителен иск
за разликата над сумата от 40,90 лв. до пълния предявен размер от 478 лв.
С решението съдът е прогласил нищожността на договора. Осъдил е ответника да
заплати на ищеца 40,90 лв - недължимо платени суми по договора.
В мотивите на съдебния акт е посочено, че при този изход от спора и съгласно чл. 78
от ГПК в тежест на ответника, следва да бъдат възложени разноските, направени от ищеца
по водене на делото – държавна такса в размер на 100 лева и депозит за вещо лице- 300
лева. Съдът по направеното възражение за прекомерност редуцира уговореното
възнаграждение от 1600 лева до размера от 400 лева, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1
от необвързващата съда Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа. Съдът
намира, че такова възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на
делото, касаещо недължимо платени суми по договор за потребителски кредит, и
съответства на принципите на разумност, пропорционалност и справедливост, прогласени в
решения по дело C-57/2015, C 427/16, C 428/16 и C 438/2022 г. на Съдът на ЕС Съдът при
разпределението на разноските не присъжда съразмерно на прекратената част такива на
ответника като съобразява т. 4 от Решение по дело C‑714/22 на Съдът на ЕС в смисъл,че
Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на
принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална
правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от
процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорна клауза
поради неравноправния характер, искането му за връщане на недължимо платени от него
въз основа на тази клауза суми е уважено само частично с мотива, че е практически
невъзможно или прекомерно трудно да се определи обхватът на правото на този потребител
на връщане на посочените суми.
По доводите на молителя съдът следва да посочи, че в Решение от 28.07.2016г. по дело
C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни тълкувания и разяснения относно приложението на
института на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е припомнено, че
член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото
страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата
делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар.
23 и 24 изрично е посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че
предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки
случай по такъв начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все
това член 14 от Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират
възстановяването единствено на „разумни“ съдебни разноски. Правната уредба следва да
2
цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се
вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да
понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат „пропорционални“. Въпросът дали тези
разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските,
които спечелилата/загубилата делото страна действително е понесла. Съответстваща на
правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането
на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за
несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.” В Решение от 23.11.2017г. по
съединени дела C ‑427/16 и C‑428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига
до крайния извод, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните
производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под
страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-
нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация
на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла
да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф
1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на
СЕС, която има превес над националната такава, като на ответника бъдат присъдени
разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение.
Така съдът намира, че определеното възнаграждение от 400 лева е разумно,
пропорционално и справедливо. При определяне на размера му съдът съобразява наличните
обективни фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и реално
извършените действия от процесуалния представител-подаване на бланкетна исковата
молба. Производството по делото се е развило в минимални рамки. Не без значение е
обстоятелството, че делото касае спор по потребителски кредит, тоест, делото не се
отличава с особена фактическа и правна сложност. Отделно от това макар и да са налице
няколко обективно съединени претенции същите имат един общ правопораждащ
юридически факт, а именно възникването на облигационно правоотношение с предмет
заемна сума по договор за кредит. Така за съдът е определил едно общо, а не три отделни
адвокатски възнаграждения. В конкретния случай от страна на адвоката не се изисква
специфична защита, която да е обусловена от обективното съединяване на искове или от
цената на иска, следваща му отделно и по-високо възнаграждение за всеки иск, доколкото
същите произтичат от един интерес.
При горните конкретни данни и особености, настоящият съдебен състав счита, че при
обща цена на исковете от 40,90 лева, претендиран адв. хонорар от 1400 лева се явява
прекомерно, необосновано, неразумно и несправедливо завишен и подобно поведение може
да се квалифицира като злоупотреба с права съгласно чл. 3 ГПК, с която злоупотреба се
нарушават установените граници за упражняване на субективните права и основните
3
принципи на гражданския процес.
Съдът не е длъжен да съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба, в който
смисъл е и националната съдебна практика на ВКС - Определение № 174/26.04.2021г. по ч.
гр. д. № 560/2021г., III ГО на ВКС, Определение № 466/01.12.2020г. по ч. гр. д. №
2980/2020г., III ГО на ВКС и др. Разноските по делото не следва да бъдат източник на
неоснователно обогатяване за страната, в чиято полза е крайният съдебен акт, респ. за
неоснователно обедняване на загубилата страна, а следва да възстановят сторен в разумни
граници разход за защита на правата на страните. При горепосочените специфични
особености на случая, съдът правилно е определил възнаграждение от 400лв., което
отговаря на изискванията за справедливост и пропорционалност съгласно ясно очертаните
критерии от СЕС, като националната практика следва бъде съобразена с тази на СЕС, а не да
й противоречи.
Така в процесноя случак адвокатското възнаграждение следва да се определи на база
сбора от цената на всички искове. Минимални възнаграждения от по 400 лева, и 1000 лева
за защита по искове с цена 40.90 лева са неоправдани и присъждането им е несъответно на
съдебна практика– определение № 366/18.07.2016 г. по ч.гр.д. № 2443/2016 г. на ВКС, IV г.о.,
определение № 95/03.04.2017 г. по ч. гр. д. № 868/2017 г. на ВКС, ГК, III г. о., определение №
292/13.06.2017 г. по ч. гр. д. № 2096/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. 2 о., определение № 399 от
22.10.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1424/2020 г., IV г. о., ГК и др.
Така съдът намира, че съобразно посочените принципи на разумност,
пропорционалност и справедливост, прогласени в решения по дело C-57/2015, C 427/16, C
428/16 и C 438/2022 г. на Съдът на ЕС, определения адвокатски хонорар в размер на 480 лева
не подлежи на корекция.
Мотивиран от изложеното, на основание чл. 248, ГПК, Софийският районен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с Вх.№ *********** г. И. В. В., с ЕГН **********,
чрез адв. В. Б. Б. за изменение на Решение № 6362/09.04.2025 г. по гражданско дело
№72403/2024 г. на СРС, в частта за разноските.
Определението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4