Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 164 Година 2022, 02.02. Град
ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ
отд.,VІІ състав
на 17.11.2021
година
в публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР
КОЛЕВ
Секретар: СЪБИНА СТОЙКОВА
при присъствието на прокурора РОСЕН КАМЕНОВ, като
разгледа докладваното от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 1335 по описа
за 2021 година и като обсъди:
Производство пред първа инстанция.
Ищецът С.Г.Х. ***, чрез пълномощник
адв.М., е предявил срещу ответника Главна Дирекция “Изпълнение на
наказанията”/ГДИН/ - София, бул.”Ген. Николай Столетов” №21 претенция за присъждане
на сумата от общо 25 000 лева, както следва:
- 15 000 лева за периода от
01.01.2016г. до 30.12.2018г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора –
Пловдив;
- 3 000 лева за периода от 19.02.2020г.
до 19.06.2020г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за
изтърпяване на мярка за неотклонение „задържане под стража“ в Арест – Пловдив;
- 7 000 лева за периода от 19.06.2020г.
до 18.05.2021г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив.
Твърденията на ищеца са за нарушени
права по чл.3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека/ЕКЗПЧ/.
По отношение на престоя в Затвора – Пловдив се твърди, че са липсвали
елементарни битови и хигиенни условия, а именно: липса на достатъчно жилищна
площ/не е надвишавала 3 кв.м./; липса на вентилация, довело до задух и кашлица
у ищеца; лошо състояние на тоалетните/с неработещи казанчета, липса на
прегради, довело до лишаване от уединение, липса на работещи чешми или
умивалници/; лошо състояние на банята/на л.св. се налага да се къпят по 30-40
заедно и при работещи 5-6 душа, от които тече или гореща или ледено студена
вода с лошо качество, която не става за пиене, което от своя страна е довело до
вирусни инфекции и заболявания у ищеца/, а и банята не се е дезинфекцирала след
всяко къпане на затворниците; липса на достатъчно осветление и проветряване,
поради наличието само на един прозорец в килията, който е залостен и покрит с
решетки, което препятствало и влизането на достатъчно свеж въздух, довело до
дихателни проблеми, кашлица и предразположеност към респираторни заболявания у
ищеца; липса на външна изолация, водеща до ниски температури през зимата;
непредоставяне на дебели завивки; спалното бельо се сменяло много рядко,
предпоставящо развъждане на дървеници и бълхи, вследствие на което ищецът
постоянно имал обриви по тялото и крайниците; наличие на мухъл и плесен в
килиите/следствие от застоялия въздух, липсата на светлина и прокапали тръби,
преминаващи през килията/; липса на водена индивидуална и корекционна работа,
както и неосигуряване на възможност да участва в програми за въздействие за
индивидуална и групова работа, довело до поведенческа и личностна криза; отказ
от предоставяне на медицинска и психологическа и психиатрична помощ. По
отношение на пребиваването на ищеца в Арест – Пловдив липсват конкретни
оплаквания. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2
от Закона за адвокатурата.
Ответникът – Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, чрез
процесуалния си представител, счита така предявените претенции за
неоснователни, поради което настоява за отхвърлянето им. Прави възражение за
изтекла погасителна давност. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за
неоснователност на исковите претенции.
Пловдивският административен съд – Второ отделение, Седми
състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото
производство доказателства, намира за установено следното.
От постъпили по делото справки и становища с писмо рег.№3028/ 02.06.2021г.
на Началника на Затвора - Пловдив/л.20 и сл./, с писмо рег.№3051/ 04.06.2021г.
на Началника на Затвора - Пловдив/л.124 и сл./ и с писмо рег.
№СА-715/26.05.2021г. на Началник Сектор „Арести“, ОС“ИН“ – Пловдив/л.138/ се
установява следното.
По НОХД №3016/2017г. по описа на РС – Пловдив ищецът Х. е осъден за срок от
две години лишаване от свобода с начало на изтърпяване 04.01.2017г., като е бил
освободен на 30.11.2018г./така справка за наложени и изтърпени наказания на
л.22/.
За периода от 04.01.2017г. до 25.04.2017г. вкл. същият е бил в Арест –
Пловдив, след което считано от 26.04.2017г. е изпратен в Затвора – Пловдив
/така справка на л.138/.
Или, по отношение на първия исков период, а именно от 01.01.2016г. до
30.12.2018г., за който се твърди, че ищецът е бил в Затвора – Пловдив, се
установява, че единствено и само за периода от 26.04.2017г. до 30.11.2018г.
/когато е бил освободен/ е пребивавал на територията на Затвора – Пловдив.
От 26.04.2017г. до 31.12.2017г. липсва представена конкретна информация в
кои помещения е бил настанен ищецът и с колко други лишени от свобода, тъй като
в Затвора – Пловдив и в системата а ГДИН единственият меродавен документ, от
който може да се направи справка за броя на л.св. по спални помещения, е
„Сведение за разпределение и движение на лишените от свобода“, което пък по
утвърдената „Номенклатура на делата със срокове за съхранение на ГДИН и
териториалните й поделения“ – ТС-НО-5, утвърдено със Заповед №Л-42/02.01.2020г.
на Главния директор на ГДИН и утвърдена от Държавна агенция „Архиви“, се
съхранява за срок от три години.
За периода от 01.01.2018г. до 29.11.2018г. вкл./доколкото на 30.11.2018г.
вече е бил освободен/ е бил настанен със Заповед №1720/03.11.2017г. в спално
помещение №27, Трета група, което е с площ от 39,02 кв.м., с два отваряеми
прозореца с размери 1,20/1,20м., санитарен възел с площ от 4,36 кв.м. с един
отваряем прозорец с размери 1,20/1,20м. През време на престоя на ищеца в това
спално помещение на 31.01.2018г., от 09.02.2018г. до 21.02.2018г. вкл., на
26.02.2018г. и от 08.03.2018г. до 29.11.2018г. вкл., при максимално допустимо
настаняване от 9 л.св. в това спално помещение, са били настанявани между 10 и
13 л.св. заедно с ищеца. В останалите периоди са били настанени между 6 и 9
л.св./така становище на л.126-127/.
По отношение на втория исков период, а именно от 19.02.2020г. до 19.06.2020г.,
за който ищецът твърди, че е бил в Арест – Пловдив, се установява, че е
пребивавал в ареста от 20.02.2020г. до 11.06.2020г. вкл., след което е
преместен в Затвора – Пловдив. През този период е бил настанен в килия №124,
ет.1, която е с площ от 14,74 кв.м. и в нея заедно с ищеца са били настанени
общо 3 задържани лица и предоставената им жилищна площ е отговаряла на
изискуемите стандарти/така справка на л.138/.
По отношение на третия исков период, а именно от 19.06.2020г. до
18.05.2021г., когато ищецът твърди, че е бил отново в Затвора – Пловдив, се
установява, че от 19.06.2020г. до 22.06.2020г. вкл. е бил настанен в Пета
група, спално помещение №58, с площ от 27,06 кв.м., с два прозореца с размери
0,47/1,19м. и 0,96/1,19м., санитарен възел с площ от 2,41 кв.м. с един прозорец
с размери 0,30/1,17м. В това спално помещение при максимално допустимо
настаняване от 6 л.св., са били настанени до 5 л.св.
В периода от 23.06.2020г. до 17.08.2020г. вкл., ищецът е бил настанен в
спално помещение №52, с площ от 27,92 кв.м., с два прозореца с размери
1,17/1,17м. и 0,45/1,17м., санитарен възел с площ от 2,57 кв.м. с един прозорец
с размери 0,34/1,17м. В това спално помещение при максимално допустимо
настаняване от 6 л.св., са били настанени 7 л.св./така справка на л.21-гръб/.
От 18.08.2020г. до 25.01.2021г. ищецът е бил настанен с Протокол
№4460/18.08.2020г. в Трета група, спално помещение №27 с площ от 39,02 кв.м. с
два отваряеми прозореца с размери 1,20/1,20м., санитарен възел с площ от 4,36
кв.м. с един отваряем прозорец с размери 1,20/1,20м. През целия си престой в
това спално помещение при максимално допустимо настаняване от 9 л.св., са били
настанявани между 10 и 14 л.св./така справка на л.127/.
От 26.01.2021г. до 18.03.2021г. вкл. ищецът е бил настанен съгласно Протокол
№481/26.01.2021г. в Трета група, спално помещение №39 с площ от 47,80 кв.м., с
два отваряеми прозореца с размери 1,20/1,20м. и 0,60/1,20м., санитарен възел с
площ от 2,50 кв.м., като при максимално допустимо настаняване от 11 л.св., в
периода от 26.01.2021г. до 04.03.2021г. вкл. са били настанявани между 6 и 10
л.св., от 05.03.2021г. до 14.03.2021г. вкл. 12 л.св. и от 15.03.2021г. до
18.03.2021г. вкл. между 10 и 11 л.св./така справка на л.125-гръб/.
От 19.03.2021г. до 26.04.2021г. вкл. ищецът е бил настанен с Протокол
№1675/19.03.2021г. с цел превенция на конфликти на Шести пост, в спално
помещение №15, с площ 28,18 кв.м., с два отваряеми прозореца с размери
0,99/1,15м. и 0,45/1,15м., санитарен възел с площ 2,69 кв.м. с един отваряем
прозорец с размери 0,33/1,15м. През целия си престой в това спално помещение
при максимално допустимо настаняване от 7 л.св., са били настанени между 5 и 7
л.св.
От 27.04.2021г. до 18.05.2021г. ищецът е бил настанен с Протокол
№2462/27.04.2021г. по молба на лишения от свобода, в спално помещение №6 с площ
от 28,28 кв.м., с два отваряеми прозореца с размери 0,45/1,10м. и 0,50/1,10м.,
санитарен възел с площ от 2,48 кв.м. с един отваряем прозорец с размери
0,35/1,10м. През престоя на ищеца в това спално помещение при максимално
допустимо настаняване от 7 л.св., са били настанени между 6 и 7 л.св./така
справка на л.24-25/.
По отношение на условията в Арест – Пловдив, въпреки че от страна на ищеца
липсват наведени конкретни възражения, от представената справка се установява,
че същият представлява масивна двуетажна нова сграда, намираща се в рамките на
Затвора – Пловдив. Квадратурата на килиите отговаря на изискванията от минимум
4 кв.м. на задържано лице, арестните помещения, в които са се настанявали
задържаните лица, са били оборудвани, както следва: две килии с по три легла с
размери 190/71см., 58 килии с по две легла, като е имало и маса за хранене с
размери 60/60см. и два броя кръгли табуретки с диаметър 30 см. Постелъчният
инвентар в килиите е бил възглавници, одеяла и чаршафи. Чаршафите се сменят и
изпират ежеседмично в пералните помещения на ареста, като е предоставена
възможност на задържаните лица да ползват собствени чаршафи. Коридорите и
всички общи помещения в ареста се почистват и дезинфекцират ежедневно.
Поддържането на чистотата в килиите се осъществява от задържаните в тях лица.
Всяка килия е снабдена със собствен санитарен възел и мивка с постоянно течаща
студена вода, а топла се подава всеки ден сутрин и вечер в рамките на обема на
бойлерите - по един за двата етажа на Арест – Пловдив, изградена е модерна
система за диференцирано дневно и нощно осветление по изискуемите стандарти за
осветеност. Размерите на санитарния възел са 125/112см., което се явява 1,4
кв.м. Извеждането до банята на Арест – Пловдив става по утвърден график месец
за месец с периодичност два пъти седмично най-малко, а при възникнали нужди от
медицинско естество – по съответното предписание. Арест – Пловдив е оборудван с
водни климатични конвектори, свързани към водонагреен газов котел, който се
използва за отопление на ареста, а за охлаждане през летния сезон, конвекторите
са свързани с чилърна инсталация. Вентилационната система в ареста представлява
всмукателна и нагнетателна уредба, а посредством въздушни турбини въздухът от
арестното помещение се изсмуква и отвежда навън, като посредством други
въздушни турбини пресен въздух отвън се вкарва в килиите. Дневна светлина
прониква през прозорец с размери 150/150см, който е с отваряемо крило за
по-добра вентилация и достъп на свеж въздух. На всички задържани под стража
лица ежедневно се осигурява задължителното съгласно ЗИНЗС време за престой на открито.
Относно дезинфекцията на арестните помещения за исковия период, Арест – Пловдив
има сключени договори за дезинфекция, дезинсекция и дератизация/ДДД/, като са
представени и протоколи за извършени дейности през исковия период/л.139 и сл./.
По отношение на Затвора – Пловдив от цитираните по-горе справки и становища
се установява, че на всички лишени от свобода е осигурен достъп до течаща топла
вода, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от
съответната група. Във всеки санитарен възел всеки лишен от свобода има достъп
до течаща студена вода. Водата в Затвора – Пловдив е от обичайната
водоснабдителна мрежа за града с качество, от което се ползват всички граждани
в условията на свободен живот. Отоплението се осъществява чрез централно
локално парно отопление през отоплителния сезон. Проветряването на стаята е по
желание на лишените от свобода и могат да правят това чрез отваряне на
прозорците. Тоалетните във всяка една упомената стая са обособени помещения с
отделен вход. Хигиената в спалните помещения се осъществява също от настанените
в съответното помещение, като за целта получават съответните прибори, но също
могат да ги закупуват от лавката на затвора или да им бъдат донасяни от
близките, съгласно списък на разрешените вещи, предмети и хранителни продукти,
които лишените от свобода могат да получават, ползват и държат при себе си.
Оборудването на спалните помещения е стандартно и еднакво за всички лишени от
свобода, а именно: легло с размери 90/180см. и шкаф с размери 45/50см. Къпането
на лишените от свобода е в обща баня, като всички л.св. имат достъп до течаща
топла вода, съгласно утвърден график за разпределение на времето на л.св. от
съответната група, а като работещ Х. е имал достъп до баня всеки ден след приключване
на работния процес. От представени договори, сключени от ГДИН с ДЗЗД „Фаворит
Мениджмънт“, „Биоцид“ЕООД, „ДДД-1“ООД и протоколи за извършени услуги по
дезинфекция, дезинсекция и дератизация, се установява, че през исковите периоди
в Затвора – Пловдив са извършвани периодично и извънредно дейности по ДДД/л.30
и сл. и л.130 и сл./.
По време на престоя на ищеца Х. в Пета група, с него е водена индивидуална
работа, поради нежелание да участва в организирани групови мероприятия и в
предлаганата му корекционна дейност. По време на осъществените беседи,
коментираните въпроси са били във връзка с постъпилата административна
кореспонденция в затвора, касаеща горепосоченото лице /л.21-гръб/. За времето
на престой на Шести пост с лишения от свобода са провеждани беседи, не е
включван в специализирани програми, не е имал дисциплинарни прояви, няма
наложени дисциплинарни наказания, не е и награждаван/л.25/. А за времето на
престой в Трета група, със Заповед №751/18.05.2018г. Х. е назначен на работа в
„Обособено производство“ и със Заповед №1785/05.10.2018г. е спрян от работа.
Наказван е със Заповед №231/13.02.2018г. с лишаване от хранителна пратка за
срок от три месеца за притежание на мобилен телефон и сим карта и със Заповед
№1215/20.07. 2018г. с лишаване от хранителна пратка за срок от три месеца за
притежание на мобилен телефон. С Х. са провеждани беседи и разговори по
различни поводи – при планиране на присъдата, за участие в групова работа, при
извършване на дисциплинарни нарушения от него, при мотивирането му за започване
на работа, при желание от негова страна и др./л.127/.
По делото е разпитан като свидетел М.Р.Л., който заявява, че познава ищеца
от 7-8 години – от затвора, лежали са заедно на Шести пост и на Трети пост, не
може да си спомни точно, но е било някъде между 2015г. – 2017г. и след това от
2019г. до 2020г. са били заедно в един отряд и в една килия, дори и в този
период са се виждали ежедневно. Последната присъда пак са били заедно в една
стая. Условията и на Шести пост и на Трети пост посочва, че са сходни –
последно пак са били около 12-13 л.св., а килията е била някъде около 20 кв.м.,
на двойни вишки са, маси и столове липсвали, за 12-13 л.св. имало една или две
маси и един или два стола, по тавана имало мухъл, защото имало влага, стените
били отвратителни, имало паркет на пода, но под паркета имало балатум и
миришело отвратително в стаята. Полицаите често ги карали да отварят прозореца.
Заявява, че конкретно в стая №27 парното не е работело през зимата. През зимата
е било студено, а през лятото много горещо, нямало топла вода, тоалетната била
под всякаква критика – вътре имало много влага, по тавана също, токът се спирал
вечерно време на режим, винаги са били на режим, но повечето пъти са им
оставяли да свети, вътре в килиите било пълен мрак. По принцип тока го спирали
в 10 часа вечерта и го пускали в 6 часа сутринта и от 10 вечерта до 6 сутринта
нямали ток, което било огромен проблем, защото вътре всичко било направено от
желязо и винкел и се блъскали в тези железа и падали, дори свидетелят е падал в
тоалетната. Препарати посочва, че им давали всеки месец – по един сапун,
половин килограм прах и 500 мл. веро, това било за целия месец, а препарати
като кислол не им давали. Хигиената се поддържала горе-долу добре, но не било
достатъчно. Сами си почиствали помещението, като им давали парцали, метли и
лопати, но били с пластмасови дръжки и се чупели. Тежка е била борбата с
вредителите – идвали да пръскат, но ефектът бил нулев, дори не мърдали, не
умирали нито хлебарките, нито дървениците. Доколкото свидетелят знае, два пъти
или три пъти годишно пръскали за хлебарки. Ищецът нямал здравословни проблеми,
работел е, бил е записан на някакви курсове. Имали право да се движат по
коридора. Графикът за баня бил два пъти седмично, но това било огромен проблем,
тъй като в банята имало около осем работещи душа, не брояли л.св., но
обикновено пускали по 15 или 20 човека, заключвали ги толкова хора и не ги
интересувало какво става вътре, дори и побоища ставали. Свидетелят има предвид стая
№27 в Трети отряд, където са били последно, прозорците били два, но много
високи, този прозорец имал решетка и после мрежа, позволено било да се пуши в
спалното, те са били в помещение за пушачи, в стаите за пушачи постоянно се
пушело, Х. бил пушач и е бил в такова помещение, имало е и стаи за непушачи.
Нямало е как човек да е доволен от условията. Х. е имал кашлица, но всички
пушачи имали, той специално по-трудно дишал, похърквал е вечер малко, не е
дишал свободно и не се е оплаквал да има такъв проблем.
Други доказателства в хода на съдебното производство не са ангажирани от
страните.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема
от правна страна следното.
Както вече се посочи, ищецът претендира обезщетение за понесени неимуществени
вреди - пряка последица от допуснатото от страна на Главна Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ нарушение на чл.3 КЗПЧОС и чл.3 ЗИНЗС в три периода, както
следва: от 01.01.2016г. до 30.12.2018г., когато твърди да е пребивавал в
Затвора – Пловдив; от 19.02.2020г. до 19.06.2020г., когато твърди да е
пребивавал в Арест – Пловдив и от 19.06.2020г. до 18.05. 2021г., когато твърди
да е пребивавал в Затвора – Пловдив.
Приложима в случая е разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС, която предвижда, че
държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под
стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения на чл.3 ЗИНЗС. Така, съгласно чл.285 ал.1 ЗИНЗС, искът по чл.284 ал.1
се разглежда по реда на глава единадесета от Административнопроцесуалния
кодекс/АПК/, а съгласно чл.205 АПК, искът за обезщетение се предявява срещу
юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт,
действие или бездействие са причинени вредите.
Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ със седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице
към Министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола
върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част
от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“
съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни
актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните
служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази
администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ за исковите периоди има както процесуална, така и
материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове.
Следва да бъде съобразено също така, че установените в Част Седма от ЗИНЗС
правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата
претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да
бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде
приета основателност на иска за вреди с правно основание чл.284 ал.1 ЗИНЗС,
следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3
от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната
сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на
въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима презумпция. Или, иначе
казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение/чл.3 ал.1/, както и
при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
„лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на
достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност/чл.3
ал.2/.
Ефектът от неизпълнението на задълженията от страна на затворническата
администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди следва
да се отчита в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от
бездействията е налице различна законова регламентация. Според Европейския съд
по правата на човека/решение от 10.02.2012г. по делото на Шахънов срещу
България/ разделянето на исковата претенция, като се разглежда всеки елемент от
условията в мястото за лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от
отделен анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до
намаляване релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на
задържане и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от
тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда
по правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от
оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква
обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото
въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на
съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от
Конвенцията. Такова разрешение на въпроса дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС, според която в случаите по чл.3 ал.2 от с.з. съдът взема предвид
кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността,
както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на
спора.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в редакцията ДВ, бр.25 от 2009г., в сила от
1.06.2009г./ осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или
нечовешко отношение. В ал.2 на същата разпоредба е указано, че за изтезания,
жестоко или нечовешко отношение се смятат: 1.всяко умишлено действие или
бездействие, което причинява силна физическа болка или страдание, освен
регламентираните в този закон случаи на употреба на сила, помощни средства или
оръжие; 2.умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна,
облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко
общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да
причинят увреждане на здравето; 3.унизително отношение, което уронва човешкото
достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против
волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. Като
съгласно ал.3, за изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат
действията или бездействията по ал.2, извършени от длъжностно лице или от всяко
друго лице, подбудено или подпомогнато от длъжностно лице чрез явно или
мълчаливо съгласие.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в редакцията ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от
7.02.2017г./ осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал.2 от същата
разпоредба е указано, че за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
В най-общ план и двете редакции са еманация на установените в практиката на
ЕСПЧ стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизително отношение по
смисъла на чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2, ал.4 и
ал.5/предишна ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална
битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са действали
през исковите периоди, което е основание за преценка във всеки конкретен случай
при предявен иск за обезщетение на това основание, доколко тази законова
гаранция е реализирана в конкретната битова среда на конкретното място, където
ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“, респ. мярка „задържане под
стража“.
Все в тази насока следва да се посочи, че според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко
място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови
и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за
поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото
достойнство на задържаните лица.
В чл.43 ал.4 ЗИНЗС/в сила от 7.02.2017г./ е установено изискването
минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е
по-малка от 4 кв.м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на
понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила,
а именно, като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни
елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва
да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно
движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в
затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н.
Според чл.43 ал.5 ЗИНЗС/предишна ал.4 – ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от
7.02.2017г./ количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление,
отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и
минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за
прилагане на закона, като в чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените
от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като
в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен
възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения.
Относима към спора е и материалноправната разпоредба на чл.3 от
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която е
ратифицирана от България през 1992г. и съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията на
Република България е част от вътрешното право на страната и има предимство пред
тези норми на вътрешното законодателство, които и противоречат. Според
посочената разпоредба от Конвенцията, никой не може да бъде подложен на
изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
Според Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от
Първия конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на
престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955г. и
утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от
31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат задължителна сила, но
спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и
демократичния характер на държавите: “10. Всички помещения, от които се ползват
лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те спят, трябва да
отговарят на всички санитарни изисквания, като следва да се обръща дължимото
внимание на климатичните условия, особено на кубатурата на тези помещения, на
тяхната минимална площ, осветление, отопление и проветряване. 11. Във всички
помещения, в които живеят и работят лица, лишени от свобода: а) прозорците
трябва да имат достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на
дневна светлина, като прозорците трябва да са така конструирани, че да
осигуряват приток на пресен въздух, независимо от наличието или липсата на
вентилационна уредба; б) изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за да
могат лицата, лишени от свобода, да четат или работят без опасност за тяхното
зрение. 12. Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице,
лишено от свобода, да удовлетворява своите естествени потребности тогава,
когато изпитва нужда, и в условията на чистота и пристойност. 13. Къпалните
помещения и броят на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице,
лишено от свобода, да може и да е задължено да се къпе или да взема душ при
подходяща за съответния климат температура и толкова често, колкото това се
изисква от общата хигиена, като се отчитат сезонът и географският район, тоест
във всеки случай поне един път седмично в районите с умерен климат.“.
По казуси като процесния е налице и съдебна практика на българските
съдилища/решение №10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д. №15508/2011г., решение
№6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм.д. №13664/2012г., решение №104 от
20.02.2009г. на ВКС по гр.д. №5895/2007г., решение №538 от 22.10. 2009г. на ВКС
по гр.д. № 1648/2008г., решение №15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр.д.
№4427/2007г. и др./, в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ,
постоянен достъп до санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и
възможност за проветряване в местата за лишаване от свобода, е отклонение от
подходящата жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните
периоди не са действали нормите от ЗИНЗС, регламентиращи минималната
разполагаема жилищна площ на лишените от свобода и други критерии, на които следва
да отговарят условията в местата за лишаване от свобода.
При разрешаване на настоящия правен спор следва да се има предвид и
съдържанието на множество решения на Съда по правата на човека по дела,
заведени пред този съд от български граждани срещу България, в които се е
твърдяло нарушение на чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в
местата за лишаване от свобода/решение от 10.06.2006г. по делото Й. срещу
България, решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу България, решение
от 24.05.2007г. на ЕСПЧ по делото Н.срещу България, решение от 28.06.2007г. на
ЕСПЧ по делото М. срещу България, решение от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С.К.срещу
България, решение от 27 януари 2015г. по шест съединени дела Н. и други срещу
България/. Последното е пилотно решение по своя характер. Това е нов механизъм,
уреден в глава V от правилата на съда, чл. 61 Пилотно решение Pilot Judgment
приложим при наличие на структурни или системни проблеми в държава член на
Съвета на Европа. Така например, в пилотното решение от 27 Януари 2015г. за
условията в българските затвори „Н. и други против България“, жалба № 36925/10,
Съдът прие, че провеждането на исково производство по чл.1 ЗОДОВ от затворници
за обезщетяване за претърпени от тях неимуществени вреди във връзка с лошите
условия в българските затвори не е ефективно средство за защита, което би
поправило нарушението, заради формалистичния подход на съдилищата при
разглеждането на този тип дела във връзка с преценката на редовност на исковата
молба, указанията до ищеца за посочване на надлежния ответник по исковете,
оценката на доказателствата, в частност – на свидетелски показания; възлагане
на доказателствената тежест върху ищците, в разрез с изискванията на чл.3 от Конвенцията,
относно установяване наличието и размера на претърпените от тях неимуществени
вреди във връзка с лошите условия в затворите. Наред с това, в посочените
съдебни решения се съдържат критерии от значение за преценката дали условията
за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в
нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
Съотнасянето на описаните по-горе данни в решението, цитираните правни
норми и съдебна практика, в т.ч. и на ЕСПЧ, налага да се приеме, че деликтната
отговорност на държавата не се презюмира от закона, поради което в тежест на
ищеца/по аргумент от чл.154 ал.1 ГПК, вр. чл.144 АПК/ е да проведе главно и
пълно доказване на осъществено нарушение на чл.3 от страна на органите по
чл.284 ал.1 ЗИНЗС. Доказването на настъпването на неимуществени вреди, за които
нормата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС е въвела оборима презумпция, обаче не подлежи на
главно доказване от ищеца, а на оборване от ответника по пътя на обратното
доказване, което също следва да бъде пълно. Тази оборима презумпция се простира
и върху третия елемент на фактическия състав на деликтната отговорност –
причинна връзка между нарушението на чл.3 ЗИНЗС и настъпилия вредоносен
резултат.
Така, от наличните по делото доказателства се установява, че по отношение
на първия исков период/01.01.2016г. – 30.12.2018г./ Х. само в периода от
26.04.2017г. до 30.11.2018г. е бил в Затвора – Пловдив, поради което в
останалата част, а именно за периодите от 01.01.2016г. до 25.04.2017г. вкл. и
от 01.12.2018г. до 30.12.2018г. искът е недоказан, доколкото не се установява в
тези периоди ищецът да е пребивавал в посоченото от него заведение, а именно
Затвора – Пловдив, което е самостоятелно основание в тази част исковата молба
да бъде отхвърлена, без да се обсъждат наведените твърдения за извършени
нарушения на чл.3 ЗИНЗС от органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС.
По отношение на периода, в който се установи, че лицето действително е
пребивавало на територията на Затвора – Пловдив, а именно от 26.04.2017г. до
30.11.2018г., с оглед наведените от ответника възражения за изтекла погасителна
давност, следва да се посочи, че погасителната давност се свързва с изтичането
на предвиден в закона период от време, през който субектът на правото
бездейства и не го упражнява. Предвид липсата на специална правна уредба в
ЗИНЗС относно погасителната давност, на основание, както на §1 от ЗР на ЗОДОВ,
във вр. с чл.203 ал.2 АПК, във вр. с чл.285 ал.1 ЗИНЗС, така и в съответствие с
регламентираното в чл.46 от Закона за нормативните актове /ЗНА/, следва да
намерят приложение правилата на чл.110-120 от Закона за задълженията и
договорите/ЗЗД/, уреждащи института на погасителната давност. Съгласно
разпоредбата на чл.110 ЗЗД с изтичането на петгодишен давностен срок се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Давността
започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо/така чл.114
ал.1 ЗЗД/. В случаи на непозволено увреждане, какъвто е настоящият случай, това
е моментът на прекратяване на увреждащите действия или от момента на прекратяване
на фактическото състояние, когато увреждането е следствие от бездействие.
В Тълкувателно решение №3 от 22.04.2005г. на ВКС по т. гр. д. №3/2004г. от
ОСГК са обсъдени противоречията в практиката на съдилищата относно началния
момент на погасителната давност на иска за обезщетение за вреди на пострадали
лица, като в т.4 от тълкувателното решение е прието, че обезщетение за вреди от
незаконни административни актове, може да се иска след тяхната отмяна с решение
на съда като унищожаеми, а при нищожните – с констатиране на нищожността в
самия процес по обезщетяване на вредите. Когато вредите произтичат от
фактически действия или бездействия на администрацията, обезщетението за тях
може да се иска след признаването им за незаконни, което се установява в производството
по обезщетяването – чл.1 ал.2 ЗОДВПГ/загл. изм./. В първия случай вземането за
обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението,
с което се отменя незаконният административен акт. В случай, че вредите
произтичат от нищожен акт – от момента на неговото издаване. А при незаконни
фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване.
От така определените моменти на изискуемост започва да тече погасителната
давност и се дължи мораторна лихва.
Това тълкувателно решение е задължително за съдилищата на основание чл.130
ал.2 от Закона за съдебната власт/ЗСВ/ и въз основа на него следва да се приеме
за безспорно, че погасителната давност в случая започва да тече от момента на
преустановяване на незаконосъобразните действия/бездействия/ на администрацията
да поставят ищеца в благоприятни условия на задържане и лишаване от свобода, а
именно от 30.11.2018г., датата, на която Х. е напуснал затвора. Давностният
срок, включително за непозволено увреждане, както вече се посочи и по-горе, е
регламентиран с чл.110 ЗЗД като петгодишен и с изтичането му се погасяват
всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. В конкретния случай
от ответника са направени изрични възражения за погасяване по давност на
исковата претенция в съответствие с разпоредбата на чл.120 ЗЗД, поради което
съдът приема, че искът за периода от 26.04.2017г. до 30.11.2018г., може да
бъде предявен най-късно до 30.11.2023г.
Исковата молба, по повод на която е образувано настоящото производство, е
депозирана на 18.05.2021г., много преди изтичане на предвидения в чл.110 ЗЗД
петгодишен давностен срок, поради което възражението за давност на ответника се
явява неоснователно.
По отношение на следващия исков период, за който се твърди, че ищецът е бил
в Арест – Пловдив, а именно от 19.02.2020г. до 19.06.2020г., от събраните по
делото доказателства се установява, че същият е постъпил в Арест – Пловдив на
20.02.2020г. и е преместен в Затвора – Пловдив на 12.06.2020г., т.е. на 19.02.2020г. и от 12.06.2020г. до 19.06.2020г. вкл. не
се установява ищецът да е пребивавал на територията на Арест – Пловдив, поради
което и следва да се приеме, че за тези периоди, а именно на 19.02.2020г. и от
12.06.2020г. до 19.06.2020г. вкл., искът е недоказан, доколкото не се
установява в тези периоди ищецът да е пребивавал в посоченото от него заведение
– Арест – Пловдив, което е самостоятелно основание в тази част исковата молба
да бъде отхвърлена, без да се обсъждат наведените твърдения за извършени
нарушения на чл.3 ЗИНЗС от органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС. Впрочем, по отношение
на този иск, както вече се посочи и по-горе, се установи, че ищецът не е навел
конкретни възражения. В тази връзка следва да бъде съобразено, че именно
фактическите твърдения на ищеца, обективирани в обстоятелствената част на
исковата молба, определят предмета на доказване и на произнасяне на съда,
поради което и с оглед липсата на такива, съдът е препятстван да разбере какви
са твърденията на ищеца за допуснати от органите на ГДИН нарушения на чл.3 ЗИНЗС, респ. следва да приеме за неоснователна исковата молба в тази й част.
Само за пълнота следва да се посочи, че за този период също не се установи да е
изтекла погасителната давност, доколкото от 12.06.2020г. /когато е бил
преместен в Затвора – Пловдив/ до 18.05.2021г./датата на депозиране на исковата
молба/ не са изминали 5 години.
По отношение на третия исков период, а именно от 19.06.2020г. до 18.05.
2021г. от събраните по делото доказателства се установява, че през целия период
ищецът е пребивавал на територията на Затвора – Пловдив и по отношение на този
период също не е изтекла погасителната давност.
При това положение, възведените в обстоятелствената част твърдения за
допуснати нарушения по смисъла на чл.3 ЗИНЗС следва да бъдат разгледани само за
престоя на ищеца в Затвора – Пловдив и то за периодите от 26.04.2017г. до
29.11.2018г. вкл./тъй като на 30.11.2018г. Х. е бил освободен/ и от
19.06.2020г. до 18.05.2021г. вкл. така, както са предявени исковете, доколкото
в настоящото исково производство ищецът е този, който определя предмета на
правния спор. И както вече се посочи и по-горе, именно фактическите твърдения
на ищеца, обективирани в обстоятелствената част на исковата молба, определят
предмета на доказване и на произнасяне на съда и е недопустимо, ако не е било
предприето изменение на иска по реда на чл.214 ГПК, за което на ищеца е била
дадена възможност в о.с.з. от 07.07.2021г., същият да бъде разгледан на
фактически основания – различни от посочените в исковата молба.
Така, по отношение на първия исков период, в който се установи, че ищецът е
пребивавал в Затвора – Пловдив от 26.04.2017г. до 30.11.2018г., когато е бил
освободен, са налице данни, че за период от общо 532 дни е пребивавал в
пренаселени килии, като за такива съдът приема периода от 26.04.2017г. до
31.12.2017г., доколкото от страна на ответника не е представена конкретна
информация, на 31.01.2018г., когато е бил настанен в спално помещение №27 с
площ от 39,02 кв.м. заедно с още 9 л.св., от 09.02.2018г. до 21.02.2018г. вкл.,
когато в същото спално помещение е пребивавал с още 9 л.св., на 26.02.2018г.,
когато е пребивавал с още 9 л.св. и от 08.03.2018г. до 29.11.2018г., когато е
пребивавал с още 9 до 12 л.св. в същото това спално помещение №27.
По отношение на третия исков период от събраните по делото доказателства се
установи, че за период от общо 227 дни, ищецът е пребивавал в пренаселени
килии, като за такива съдът приема периода от 23.06.2020г. до 17.08.2020г.
вкл., когато е бил настанен в спално помещение №52 с площ от 27,92 кв.м.,
заедно с още 6 л.св., от 18.08.2020г. до 25.01.2021г. вкл., когато е бил
настанен в спално помещение №27 с площ от 39,02 кв.м. заедно с още 9 до 13
л.св. и от 05.03.2021г. до 14.03.2021г. вкл., когато е бил настанен в спално
помещение №39 с площ от 47,80 кв.м. заедно с още 11 л.св.
При така установеното, следва да се приеме, че за период от общо 532 дни
през първия исков период и 227 дни през третия исков период, жизненото
пространство на ищеца не е отговаряло на предвидените стандарти, възприети от
Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м.
Така установените обстоятелства/че жизненото пространство на ищеца не е
отговаряло на предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда
по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м./ съгласно практиката на Съда
по правата на човека, включително в пилотното решение „Н. и други срещу
България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че
ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с
разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС.
По делото обаче не се установиха данни да има дървеници и бълхи, в каквато
насока са твърденията на ищеца и разпитания по делото свидетел. От страна на
затворническата администрация са представени конкретни данни за извършвани
периодично дезинфекция, дезинсекция и дератизация/л.30-123 и л.130-137/, които
се установи, че касаят целите искови периоди. Отделно от това, от страна на
ищеца не се твърди, а и липсват ангажирани доказателства да е подавал
оплаквания за хигиената в помещенията в Затвора – Пловдив, в т.ч. и за
наличието на инсекти, както и мухъл и плесен. Недоказани
останаха и следващите твърдения, а именно, че канализационната мрежа минава
през килията, в която пребивава ищецът, в т.ч. и че от нея капе и се образува
мухъл, доколкото от една страна не се уточнява за коя точно килия става въпрос,
а от друга, липсват ангажирани каквито и да било доказателства в тази връзка.
За наличие на тръби, преминаващи през килиите на ищеца не говори и разпитания
по делото свидетел, нито пък, че от капещата от тях вода се е образувал мухъл.
Няма нарушение и на чл.20 ал.3 ППЗИНЗС, тъй като във всички стаи и
помещения на Затвора – Пловдив е осигурен достъп до санитарен възел и течаща
вода. Всички помещения, в които е пребивавал Х./стая №27 и стая №39 в Трета
група, стая №58 и стая №52 в Пета група, както и стая №6 и стая №15 в Шеста
група/ са разполагали със санитарен възел и постоянно течаща студена вода, а по
отношение наличието на топла течаща вода, от приложеното от ответника становище
се установява, че в Затвора – Пловдив на л.св. е осигурен достъп до такава,
съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от
съответната група, освен това, същият като работещ е имал достъп до баня всеки
работен ден, като в подкрепа на тези твърдения са и показанията на разпитания
по делото свидетел. В този смисъл като недоказани следва да се приемат и
твърденията за неработещи казанчета, липса на прегради и липса на работещи
чешми и умивалници. Отделно от това, разпитаният по делото свидетел не посочва
на л.св. да е било ограничено правото на уединение. Що се отнася до
хигиената в Затвора – Пловдив, от приетите по делото справки и становища се
установява, че хигиената в спалните помещения се осъществява от лицата,
настанени в тях, което се потвърждава и от показанията на разпитания свидетел и
от които се установява, че макар в ограничени количества, на л.св. са били
раздавани препарати за целта, в т.ч. същите са разполагали с възможността да
закупят такива и от лавката на затвора, както и да поискат да им бъдат
предоставени от техните близки.
Независимо от гореизложеното, като доказани следва да се приемат
твърденията в исковата молба за работещи само 5-6 душа, както и за лошото
състояние на банята, тъй като от страна на ответника не са представени
доказателства за обратното, впрочем, няма и твърдения в тази насока. Обратното,
свидетелят Л. заявява, че работят само 8 душа, като едновременно пускат по
15-20 л.св., което прави невъзможно къпането на всички л.св.
Не се доказаха обаче твърденията за лошо качество на питейната вода, а по
отношение на твърдените заболявания, липсват каквито и да било данни, това да е
било факт, т.е. ищецът да се е разболял вследствие пиенето на вода от чешмите.
Нещо повече, прави впечатление, че това си оплакване ищецът е изложил в частта,
в която се оплаква от лошото състояние на банята, непосредствено след като
заявява, че душовете са само 5-6, като от тях тече или гореща или ледено
студена вода, съответно, че водата е с изключително лошо качество и не става за
пиене, който факт навежда на мисълта, че ищецът пие от водата от душовете,
която вода, дори и да е ставала за пиене, след като мине през отоплителния уред
– бойлер или друго подобно съоръжение/котел/, е напълно естествено да промени
своите качества.
На следващо място, по делото не се събраха достатъчно доказателства и да е
било прекалено студено през зимата в Затвора – Пловдив. Нещо повече, от
представеното от Затвора – Пловдив становище се установява, че отоплението се
осъществява чрез централно локално парно отопление и няма данни конкретно в
стая №27 да не е работило, в каквато насока са твърденията на свидетеля Л..
Независимо от това, като доказани следва да се приемат следващите
твърдения, а именно, че на л.св. не са предоставяни дебели завивки, както и че
спалното бельо се е сменяло много рядко, доколкото от страна на ответника не са
представени никакви данни в тази връзка – нито дали и какво спално бельо е
раздавано на л.св., нито какъв е бил редът за неговата смяна, още малко пък
какъв е бил редът за изпирането му.
От представените по делото данни от Затвора – Пловдив се установява и че
всички помещения, в които е бил настанен ищецът, са с по два отваряеми
прозореца, а не както твърди същият, че има само един прозорец. Отделно от
това, проветряването и наличието на свеж въздух в килиите зависи изцяло от
самите лишени от свобода, които избират кога и колко време да проветряват
помещението. Това, че прозорците имат решетки по никакъв начин не се отразява
на количеството въздух, което може да влезе в помещението, а в минимална степен
се отразява на количеството светлина в помещението, но от друга страна
решетките са поставени поради спецификата на сградата, която е за изтърпяване
на наложено наказание „лишаване от свобода“. Недоказани останаха твърденията на
ищеца, че поради липса на свеж въздух, имал дихателни проблеми, кашлица и е бил
предразположен към респираторни заболявания. По делото няма данни, а и самият
ищец не твърди да е уведомил администрацията на затвора за такива здравословни
проблеми. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитания по
делото свидетел, доколкото същият твърди, че всички пушачи кашлят, а и Х. не се
е оплаквал от такъв проблем, в т.ч. доколкото на свидетеля е известно, ищецът
не е имал здравословни проблеми.
Съдът приема за недоказани твърденията досежно липсата на индивидуална и
корекционна работа с ищеца. Това е така, защото съгласно чл.152 ал.1 ЗИНЗС,
социалната дейност и възпитателната работа са основни средства за
ресоциализация на лишените от свобода и са насочени към подпомагане на
личностната промяна на осъдените и изграждане на умения и способности за
законосъобразен начин на живот в обществото. А съгласно ал.2 социалната дейност
и възпитателната работа в местата за лишаване от свобода включват:
1.диагностична и индивидуална корекционна дейност; 2.програми за въздействие,
за намаляване на риска от рецидив и риска от вреди; 3.образование, обучение и
квалификация на лишените от свобода; 4.творчески, културни и спортни дейности и
религиозна подкрепа. Според ал.3 на същата разпоредба с лишените от свобода се
осъществява групова и индивидуална социална дейност и възпитателна работа. От
представените по делото становища, които не са оспорени, се установява, че ищецът
не е изявявал желание за участие в групови мероприятия, поради което и с него е
водена индивидуална работа чрез беседи. Отделно от това, за част от престоя си
в Затвора – Пловдив, същият е бил назначен на работа, поради което и не може да
се приеме, че е бил лишен от социални дейности и в този смисъл от възможности
за ресоциализация и личностна промяна. Друг е въпросът, че на два пъти му е
налагано наказание заради притежание на мобилен телефон и сим карта, поради
което очевидно не е бил лишен и от социални контакти.
От фактите, изложени в исковата молба, съдът е препятстван да разбере какво
е точно твърдението на ищеца и каква медицинска помощ твърди, че не е получил.
Това обстоятелство не се установява и от събраните по делото доказателства,
доколкото не се установи ищецът да е страдал от задух и кашлица, вирусни
инфекции и да е имал обриви по тялото и крайниците. Както вече се посочи и
по-горе, изрични са твърденията на разпитания по делото свидетел в тази насока,
който твърди, че не знае ищецът да е имал здравословни проблеми. Впрочем,
доказателствени искания в тази насока не са направени от страна на ищеца. Ето
защо следва да се приемат за недоказани твърденията му за извършени нарушения
от органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС, свързани с неосигуряване на медицинска,
психиатрична и психологична помощ.
От всичко, изложено до тук, се установява, че за периодите, в които ищецът
е бил в Затвора – Пловдив, за период от 532 дни/по време на първия престой/ и
227 дни/по време на втория престой/ е пребивавал в килии, в които жизненото му
пространство е било значително под предвидените стандарти, възприети от Съвета
на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м. Отделно
от това, през двата престоя на лицето в Затвора – Пловдив банята е била в лошо
състояние и с недостатъчно душове за нормалното къпане на всички лишени от
свобода, разпределени по график и/или работещи, на които е определено да се
къпят по едно и също време и не е било осигурено необходимото спално бельо и
завивки, в т.ч. не са били осигурени и условия за тяхното изпиране. Тези
обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в
пилотното решение „Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и
достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и
унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл.3 ал.2 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧОС.
Ето защо, съдът намира, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна
на служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ само по отношение на
конкретно установените факти по делото, които водят до извода, че битовите
условия създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените
от свобода, създават предпоставка за уронване на човешкото им достойнство. Тези
неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение
към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им поради
липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. Отговорността на държавата
за причинените вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от
тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер
означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или
длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица
от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали
са причинени виновно от тях.
В случая безспорно се установява, че е налице незаконосъобразно фактическо
бездействие от ответника, защото негови длъжностни лица, на които е възложено
да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на
наложено с присъда наказание, не са изпълнили задълженията си да осигурят на
ищеца в посочения период такива условия на живот, съобразени с уважение към
човешкото му достойнство, а именно – минимална жилищна площ от 4 кв.м. в
спалните помещения, в които е бил настанен, необходима за спокойното му
биологично съществуване, както осигурени достатъчно къпални помещения и брой
душове за това всяко лице, лишено от свобода, да може и да е задължено да се
къпе или да взема душ при подходяща за съответния климат температура и толкова
често, колкото това се изисква от общата хигиена, както и осигуряване на
необходимото спално бельо и завивки, в т.ч. осигуряване на своевременното им
изпиране и/или подмяна, които да не създават предпоставки за увреждане на
физическото и психическото му здраве и за нарушаване на забраната, установена в
чл.3 ЕКПЧ. Недостатъчното жизнено пространство поради пренаселеността в
спалните помещения, в което е бил настанен ищецът, липсата на осигурена
възможност за нормално къпане, смяна и изпиране на спалното бельо, са
предизвикали такова ниво на страдание за Х., което надвишава това, присъщо на
лишаването от свобода. Според практиката на ЕСПЧ, начинът на изтърпяване на
наказанието не трябва да излага лишения от свобода на отчаяние или изпитание,
които надхвърлят по интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в
затвора.
В пилотното решение на ЕСПЧ по делото Н. и други срещу България се сочи, че
крайната липса на място в затворническа килия има голяма тежест при оценката на
това дали условията на задържане са в нарушение на чл.3 ЕКПЧ. Неблагоприятните
ефекти от пренаселеността водят до нечовешки и унизителни условия на задържане.
Ако затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна
площ, пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе само по
себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията. В
този смисъл са решенията по делото Н. и др. срещу България, делото Т., делото Ч.
срещу България и други.
При това положение, правилото на чл.284 ал.5, във връзка с ал.1 ЗИНЗС
налага да се приеме, че Х. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди,
изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.
Така, съгласно чл.52 ЗЗД, обезщетението за неимуществените вреди се присъжда от
съда по справедливост, като неговият размер зависи от степента и характера на
вредите и от продължителността на периода, през който са били претърпени.
С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни
последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при
изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора – гр.Пловдив, според
настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се
присъди, е в размер на 3 500 лева за първия престой на лицето в Затвора –
Пловдив и 2 000 лева за втория престой, или общо в размер на 5 500 лева за
двата периода, при съобразяване на съдебната практика по идентични дела, в т.ч.
и актуалната практика на ЕСПЧ, съгласно която размерът на присъжданото от
националните съдилища обезщетение е важен критерий за преценката дали
вътрешноправното средство за защита на задържаните лица е ефективно, като не
следва да пада под 30% от присъжданото от ЕСПЧ при сходни обстоятелства. Според
този съд, именно посочените размери най-точно и съответно ще овъзмездят
претърпените психически увреждания от ищеца и тези размери именно съответстват
на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото
факти и съобразно обществения критерий за справедливост, в т.ч. и
обстоятелството, че ищецът не е пребивавал продължително време при
неблагоприятни условия, доколкото същият е излизал и отново влизал в затвора. В
останалите части исковете следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни.
По разноските.
С оглед изхода от спора, на основание чл.286 ал.3 ЗИНЗН и претенцията
единствено за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуалното
представителство по делото на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата,
ответникът следва бъде осъден да заплати на адв.М. сумата в размер на 281,60
лева, съразмерно уважената част от иска, изчислена на основание чл.78 ал.1 ГПК
и чл.8 ал.1, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения/в приложимата редакция/.
По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената
защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй
като производството по делото е водено по специалния ред по чл.286 ЗИНЗС, а в
ал.2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско
възнаграждение. Разпоредбите на чл.286 ал.2 и ал.3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната
взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл.10
ал.4 ЗОДОВ и чл.78 ал.8 ГПК, във връзка с чл.144 АПК и чл.143 АПК. Липсата на
изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на
юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на
иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Или, искането на ответника
за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.
Ето защо и поради мотивите, изложени
по-горе ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ІІ отд., VІІ състав:
Р Е Ш
И
ОСЪЖДА Главна Дирекция
“Изпълнение на наказанията“ - София, бул. ”Ген. Николай Столетов”№21 да заплати на С.Г.Х. ***, сумата от общо 5
500/пет хиляди и петстотин/ лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора – Пловдив в периодите от
26.04.2017г. до 30.11.2018г. и от 19.09.2020г. до 18.05.2021г., като ОТХВЪРЛЯ
исковите претенции до пълния им размер от общо 22 000 лева и за останалите
периоди в обхвата на претендираните, а именно от 01.01.2016г. до 25.04.2017г.
вкл. и от 01.12.2018г. до 30.12.2018г. вкл., както и претенцията в размер на
3 000 лева за понесени от Х. неимуществени вреди от бездействията на
затворническата администрация в Арест – Пловдив за периода от 19.02.2020г. до
19.06.2020г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Главна Дирекция
“Изпълнение на наказанията” - София, бул. ”Ген. Николай Столетов”№21 да заплати на а заплати на адвокат Г.Г. ***,
сумата от 281,60/двеста осемдесет и един лева и шестдесет стотинки/ лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство по
делото на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ искането на Главна Дирекция
“Изпълнение на наказанията” - София, бул.”Ген. Николай Столетов”№21 за присъждане на разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14 – дневен срок от
съобщението до страните за постановяването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ :