Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 08.06.2023г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ТЕОДОРАИ.
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и
с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№11905 по описа за 2020г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №162380
от 28.07.2020г., постановено по гр.дело №2038/2020г.
по описа на СРС, II Г.О., 119-ти състав, са отхвърлени предявените от П.К.Т.,
с ЕГН **********,*** ДИРЕКЦИЯ на ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ /СДВР/ - МВР, с ЕИК *******, при условията на обективно съединяване осъдителни искове
с правно основание чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР вр. с чл.179, ал.1 ЗМВР вр. с чл.178,
ал.1, т.3 ЗМВР за заплащане на сумата от 1321.10 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд
след превръщането на отработените часове нощен труд в дневен труд за периода от 16.01.2017г. до 16.01.2020г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда - 16.01.2020г. до окончателното й изплащане, както и с правно
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 150 лв., представляваща мораторна лихва за забава в плащането
на възнаграждението за извънреден труд, дължима считано от първо число на
месеца, следващ месеца, за което се отнася съответното вземане за
възнаграждение за извънреден труд до 16.01.2020г.. С решението е осъдена П.К.Т., с ЕГН **********, да заплати на СДВР-МВР, с ЕИК *******, на основание чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 ГПК сумата от 50.00 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството пред първата инстанция.
Подадена
е въззивна жалба от ищцата - П.К.Т., с ЕГН **********, чрез
процесуален представител адв.С.И., с която се обжалва изцяло решението на СРС, като са релевирани
доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на атакувания
съдебен акт, като постановено
в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Поддържа се, че СРС е
анализирал неправилно събраните доказателства, тълкувал е превратно закона и е обосновал
погрешен извод, че за компенсирането на работата на държавните служители извън
редовното работно време не се прилага по аналогия чл.9, ал.2 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата /НСОРЗ/, а съответно е налице специална нормативна уредба за
отчитането и заплащането на нощния труд в МВР като намира приложение ЗМВР и
издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, поради което е обоснован
извод за неоснователност на предявените искове с правно основание чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР вр. с чл.179, ал.1 ЗМВР, вр. с чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР и
чл.86, ал.1 ЗЗД. Твърди
се, че по отношение на служебните
правоотношения, каквото е процесното такова, възникнало с ищцата по делото, е налице празнота в ЗМВР и
издадените въз основа на него Наредби за реда за организацията и разпределянето
на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на
държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство,
времето за отдих и почивки за държавните служители, което налага да се прилага
по аналогия чл.9, ал.2 от НСОРЗ и при кредитиране на приетото по делото
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, се налага извода, че предявеният
иск за заплащане на възнаграждение
за положен извънреден труд след превръщането на отработените часове нощен труд
в дневен труд за исковия период, както и
ацесорният иск за заплащане на обезщетение за забава върху дължимото възнаграждение за извънреден труд за процесния период са
основателни и доказани и като такива следва да бъдат уважени. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да
отмени обжалваното решение на СРС и да постанови друго, с което да уважи предявените
искове с правно основание чл.187,
ал.5, т.2 ЗМВР вр. с чл.179, ал.1 ЗМВР, вр. с чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД като основателни и доказани. Претендира присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна-ответник-СДВР-МВР, чрез пълномощник юрисконсулт В.П., оспорва жалбата по съображения изложени в
депозирания писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Допълнителни аргументи са
изложени и писмена защита. Моли съда да постанови съдебен акт,
с който да потвърди обжалваното решение на СРС като правилно и законосъобразно. Претендират присъждане на
разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Предявени
са от П.К.Т., с ЕГН **********, срещу СДВР-МВР, с ЕИК *******, при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР вр. с чл.179, ал.1 ЗМВР, вр. с чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР и
чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийският
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция
не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК,
които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт
не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение
на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като постановено при спазване на
съдопроизводствените правила и материалния закон, и при обоснованост на
правните изводи за липсата на предпоставките на чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР, вр. с чл.179, ал.1, вр. с чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР и на чл.86, ал.1 от ЗЗД, поради което е
прието че не е налице основание
за ангажиране на отговорността на ответника. С оглед на което на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от П.К.Т. срещу СДВР-МВР при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР вр. с чл.179, ал.1 ЗМВР, вр. с чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР и
чл.86, ал.1 ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно
нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на
чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на
жалбоподателката във връзка с неговата правилност.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания
съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване
действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор.
Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Доводите в жалбата по същество са изцяло неоснователни. Във
връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Като
неоснователни следва да се преценят доводите за неправилност на обжалваното
решение. Противно на изложеното във въззивната жалба обжалваното решение е
правилно. Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка
със събраните по делото доказателства и приетите за установени с тях
обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с
оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. В конкретната хипотеза не е
спорно между страните, а и се установява от събраните по делото доказателства,
че за процесния период страните са били обвързани от служебно правоотношение,
по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „старши полицай” в 3-то РУ при СДВР - МВР. Заеманата от ищцата длъжност я определя като държавен служител по смисъла на чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР. Съгласно изричната правна норма на ал.2 на чл.142 ЗМВР, статутът на
държавните служители по ал.1, т.1 на същата разпоредба се урежда със ЗМВР.
В разглеждания случай спорът
между страните, пренесен и във въззивното производство е досежно обстоятелството дали в процесния случай при
отчитане и заплащане на положените часове нощен труд са приложими разпоредбите
на КТ и НСОРЗ - в частност разпоредбата на чл.9, ал.2 от посочената Наредба,
или следва да се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и на издадените въз
основа на него подзаконови нормативни актове, както и дали е налице извънреден
труд при превръщане на нощните часове в дневни по реда на чл.9 от НСОРЗ.
Настоящият въззивен състав
счита за правилен обоснованият извод на СРС, че за процесното служебно
правоотношение, възникнало между страните, за исковия период, при отчитане и
заплащане на положените часове нощен труд от служителите на МВР не са приложими
разпоредбите на КТ и на чл.9, ал.2 от НСОРЗ, а следва да се прилагат
разпоредбите на специалния ЗМВР и на издадените въз основа на него подзаконови
нормативни актове. До този извод въззивният съд достига като се съобразява с
дадените задължителни разяснения в ТР №1/2020г. по тълк.дело№1/2020г. на ОСГК
на ВКС, съгласно което при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд
от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите
на КТ и НСОРЗ /в частност разпоредбата на чл.9, ал.2 от същата Наредба/
и следва да се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и на издадените въз
основа на него подзаконови нормативни актове. В същото ТР е разяснено, че по отношение на служителите на МВР не са налице предпоставките по чл.46, ал.2, изр.1 ЗНА за прилагане
по аналогия на разпоредбата на чл.9, ал.2 НСОРЗ относно преобразуването на
часовете, положен нощен труд в дневен, с коефициент 0.143.
В чл.187, ал.1 и ал.3 ЗМВР е
регламентирана нормалната продължителност на работното време на държавните
служители в МВР - 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна
седмица, като за работещите на 8, 12 или 24-часови смени се установява сумирано
изчисляване на работното време за тримесечен период. При работа на смени е
възможно полагането на труд и през нощта между 22:00 и 6:00 часа, като
работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период.
Нормата на чл.187, ал.1 ЗМВР е императивна и предвижда, че нормалната
продължителност на работното време е 8 астрономически часа, независимо от
частта на денонощието, в която работният ден се разполага - през деня, в
неговата „светла“ част и през нощта - в неговата „тъмна“ част, съответно не е налице
празнота в правната уредба.
При съпоставката на цитираните норми с чл.140 КТ, която определя нормалната
продължителност на седмичното работно време през нощта на работниците и
служителите от частния сектор /при 5-дневна работна седмица -до 35 часа, или до
7 часа на ден/, е видно, че разпоредбите на ЗМВР установяват
по-голяма продължителност на работното време на служителите
от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово
правоотношение. Това е така с оглед спецификата на извършваната от държавните
служители работа, както и обстоятелството, че съобразно чл.2 ЗМВР дейността на
МВР, в т.ч. на служителите му, е насочена към защита на правата и свободите на
гражданите, противодействие на престъпността, защита на националната сигурност,
опазване на обществения ред и пожарна безопасност и защита на населението.
Предвид това обстоятелство и високата степен на риск на извършваната дейност,
законодателят е диференцирал правния режим, уреждащ ограничението на
максималната продължителност на нощния труд, като за посочената категория
държавни служители е предвидена по-дълга такава. Следва да се отбележи и че
липсва пречка за възприемането на подобен подход, като съгласно решението на
СЕС от 24.02.2022г., постановено по делото C-262/20, имащо задължителна сила за съда на основание чл.633 ГПК, чл.8 и чл.12, б.а) от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на
работното време не налагат да се приема национална правна уредба, която да
предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците от
публичния сектор като полицаите и пожарникарите е по-кратка от предвидената за
тях нормална продължителност на труда през деня.
Липсата на възможността за
преобразуване на нощния труд в дневен за процесната категория държавни
служители, в която попада и ищцата в настоящото производство, е законодателно
заложена предвид спецификата на служебното правоотношение и равенството на
гражданите пред закона, като за неблагоприятните последици от полагането на
нощен труд от служители на МВР, в ЗМВР са предвидени множество компенсаторни
механизми - допълнително възнаграждение за прослужено време - чл.178, ал.1, т.1 ЗМВР, по-голям основен платен годишен отпуск /чл.189, ал.1 ЗМВР/, обезщетение
при прекратяване на служебно правоотношение /чл.234, ал.1 ЗМВР/,
по-благоприятен режим за заплащане на извънреден труд /чл.187, ал.5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски, по-благоприятни
условия за придобиване право на пенсия /чл.69, ал.2 КСО/, пенсиониране при условията
на I категория труд /чл.69 КСО/ и др. По този начин законодателят е уредил
механизъм за компенсация на предвидената по- висока продължителност на нощния
труд, положен от процесната категория работници, в т.ч. и от ищците. Този
подход на законодателя съответства и на приетото с решение на СЕС от 24.02.2022г.,
постановено по дело С-262/2020г., съгласно което при всички случаи в полза
работниците от публичния сектор като полицаите и пожарникарите трябва да има
други мерки за защита под формата на продължителност на работното време,
заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които да позволяват да се
компенсира особената тежест на полагания от тях нощен труд.
По
горните аргументи и с оглед задължителните разяснения, дадени в ТР №1/2020г. по тълк.дело№1/2020г. на ОСГК на ВКС, подробно посочени
по-горе в мотивите на настоящия съдебен акт,
съдът счита за неоснователен основният довод, изложен във въззивната жалба, че положеният
от въззивника-ищца нощен труд през процесния период, следва да се преобразува в
дневен, респ. в извънреден труд, чрез използване на допълнителен коефициент –
1.143, на основание чл.9, ал. 2 от НСОРЗ. Следователно предявения от ищцата иск
с правно основание чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР във вр. с чл.179, ал.1 ЗМВР във вр. с
чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР за заплащане на претендираната от нея сума,
представляваща възнаграждение за положен извънреден труд през периода от 16.01.2017г.
до 16.01.2020г., формиран като разлика между положен от ищцата като държавен
служител нощен труд и преизчисления такъв с коефициент 1.143, отчетен като извънреден,
следва да се отхвърли като неоснователен. С
оглед формирания извод за неоснователност на главния иск и акцесорния характер
на иска за мораторна лихва, следва да се отхвърли като неоснователен.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което обжалваното първоинстанционно решение, вкл. и в частта на
разноските, определени
съобразно изхода на спора, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По разноските:
С
оглед изхода на спора пред настоящата инстанция основателна е претенцията на
въззиваемата страна – ответник за присъждане на разноски. На основание чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 ГПК
(изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.) въззивникът -
П.К.Т.
следва да бъде осъдена да плати на СДВР-МВР разноски във въззивното
производство в размер на 50.00 лв., юрисконсултско възнаграждение съгласно
чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ. Размерът на юрисконсултско възнаграждение от 50.00 лв. съдът
определя при съобразяване с правната и фактическа сложност на спора, така и с
извършените процесуални действия от юрисконсулта, представляващ въззиваемата
страна – подаден е писмен отговор, без осъществяване на процесуално
представителство в съдебно заседание.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №162380 от 28.07.2020г., постановено по гр.дело №2038/2020г. по описа на СРС, II Г.О.,
119-ти състав.
ОСЪЖДА П.К.Т., с ЕГН **********, с адрес:
***; да заплати на СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ на ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ - МВР, с ЕИК *******, с адрес: гр.София, ул.„*******на основание чл.78,
ал.3 във вр. с ал.8 от ГПК сумата от 50.00 лв. /петдесет лева/, представляваща
разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./