Р Е Ш Е Н И Е
номер
260041 05.11.2020
година град Раднево
РАДНЕВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД граждански
състав
На двадесет
и втори октомври 2020 година
В публично заседание в
следния състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АСЕН ЦВЕТАНОВ
при
участието на секретаря Росица Динева, като разгледа докладваното от съдията, гражданско
дело номер 187 по описа на съда за 2020 година, за
да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с материалноправно
основание чл. 99 ЗЗД във вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, съединен с осъдителен
иск по чл. 92 ЗЗД.
Производството е
образувано по искова молба на „ЮБЦ” ЕООД срещу Й.С.Г.. Ищецът твърди, че с
договор за цесия от 29.11.2019 г. изкупил от „Иновативни финанси“ ЕООД, ЕИК
*********, което последно дружество пък изкупило с договор за цесия от
12.07.2019 г. като цесионер от „Теленор България“ ЕАД вземания на последното
дружество от негови клиенти, един от които бил ответникът и посочен в
приложение № 1 към договора за цесия с вземане по договор от 30.12.2017 г. в
общ размер на 335,47 лв. Твърди, че изкупеното правоотношение касае доставката
на далекосъобщителни услуги с индивидуален клиентски номер М03262207 от
30.12.2017 г., по който са доставяни услуги за мобилен номер ****** по тарифен
план „Тотал+“ с месечна абонаментна такса от 20,99 лв. с ДДС за срок от 24
месеца и за мобилен номер ****** по абонаментен план Интернет с месечен
абонамент от 16,99 лв. с ДДС за срок от 24 месеца. Твърди, че вземанията по
договора са в общ размер на 335,47 лв. и са посочени във фактура №
**********/15.01.2018 г., фактура № **********/15.02.2018 г. и фактура №
**********/15.04.2018 г. Твърди, че вземането е следното: 142,13 лв. за цена на
употребени и незаплатени далекосъобщителни услуги по договора за двата мобилни
номера, и 193,34 лв. неустойка за предсрочно прекратяване на договора по вина
на потребителя на основание т.11 от договора в размер на остатъчните месечни
абонаментни такси, но не повече от трикратния размер на абонаментните такси.
Твърди, че ответникът не е погасил задължението си към ищеца, поради което претендира
и мораторно обезщетение в размер на 54,28 лв. за периода от 04.05.2018 г. до
06.12.2019 г. Твърди, че за двете прехвърляния на вземането били връчени на
ответника уведомления на 12.07.2019 г. и на 29.11.2019 г. Твърди, че за
вземането за далекосъобщителни услуги и мораторно обезщетение е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 857/2019 г. на РС-Раднево, но
ответникът не бил открит на известните адреси и поради това предявява иска на
основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК. Поради това иска да се установи вземането
му от ответника по издадената заповед за изпълнение, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до
изплащане на вземането, и да бъде осъден ответника за сумата от 193,34 лв. за
неустойка. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Й.С.Г., чрез назначения особен
представител адв. К., преупълномощила адв. Л., в който взема становище за
допустимост на исковете, но поддържа тяхната неоснователност с твърдение за
липса на доказателства за уведомяване на ответника за извършените цесии.
Развива правни съображения за невъзможност за уведомяване на ответника за
цесията чрез особения представител. Иска от съда да отхвърли исковете като
неоснователни. В случай на уважаване на исковете прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът, като взе предвид
исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази
разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По
допустимостта и предмета на производството:
От
приетото за послужване ч.гр.д. № 857 по описа за
Предмет
на настоящото производство е установяване дължимост за сумата от 142,13 лв. незаплатени
суми по договор за предоставяне на мобилни услуги от 30.12.2017 г. за периода
от 15.12.2017 г. до 14.04.2018 г., представляваща част от цялата присъдени
главница от 335,47 лв. в заповедното производство, за сумата от 54,28 лв.
(петдесет и четири лева и 28 ст.), представляваща обезщетение за забава върху
главницата по договор за предоставяне на мобилни услуги от 30.12.2017 г. за
периода на забава от 04.05.2018 г. до 06.12.2019 г., които са съединени с
осъдителен иск за сумата от 193,34 лв. неустойка за предсрочно прекратяване на договор
за предоставяне на мобилни услуги от 30.12.2017 г.
Заповедта
е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което с разпореждане
на съда от 20.02.2020 г. на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК е указано на
заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК. В законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е
идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и
тези, предмет на производството по делото. Затова предявените искове са
допустими.
По
легитимацията на ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно
кумулативно съединени искове, поради което следва да бъде изследван преди
разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил претендираните
вземания по договора за предоставяне на мобилни услуги от 30.12.2017 г., въз
основа на договор за цесия от 29.11.2019 г., сключен с „Иновативни финанси“
ООД, което последно дружество е придобило вземането въз основа на договор за
цесия от 12.07.2019 г., сключен с „Теленор България“ ЕАД. Затова, за да бъде
титуляр на процесното вземане и кредитор на ответника по процесния договор за
потребителски кредит, в тежест на ищеца е да установи осъществяването на така
описаното прехвърляне на вземания, т.е. наличието на валидни договори за цесия,
уведомяването на длъжника за прехвърлянето съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД
По
делото е приет като писмено доказателство договор за прехвърляне на вземания
/цесия/ PLA 16528 от 12.07.2019 г. /л.6-20/ и потвърждение
за прехвърляне на вземане по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /л.21/, с който „Теленор
България“ ЕАД е прехвърлило на „Иновативни финанси“ ООД свое вземане срещу Й.С.Г.
в размер на 335,47 лв. С пълномощно /л.28/ и уведомление за цесия /л.29/ „Теленор
България“ ЕАД е дало права на цесионера „Иновативни финанси“ ООД да уведоми
длъжника Й.С.Г. за цесията.
По
делото е приет като писмено доказателство договор за цесия от 29.11.2019 г. и
приложения /л.23-29/, от които е видно, че „Иновативни финанси“ ООД е
прехвърлило на „ЮБЦ” ЕООД придобитото по рано вземане срещу Й.С.Г. в размер на
335,47 лв.
По
делото няма представени от ищеца доказателства за уведомяване на длъжника за
цесиите, поради което съдът приема за установено, че ищецът не доказа
уведомяване на ответника за извършените цесии.
За
да има действие прехвърлянето на вземането по отношение на длъжника, а и спрямо
третите лица, същото следва да му бъде съобщено надлежно – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
До момента на уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията, за длъжника
надлежен кредитор е цедентът. Нормата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД задължава предишния
кредитор да извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението от новия
кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие. Това обаче не
означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщаването до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не
противоречи на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът би могъл да
се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска
доказателства за представителната власт на новия кредитор. В посочения смисъл е
съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 137/2.06.2015 г. по гр.д. №
5759/2014 г. на ВКС, III г.о. Затова представеното от ищеца уведомително писмо
към исковата молба, изходящо от него, в качеството му на цесионер, както и в
качеството му на пълномощник на цедента, е годно да уведоми длъжника за
извършената цесия на процесното вземане. По делото обаче ищцовото дружество не
е представило доказателства въобще да е уведомяван длъжникът за цесиите, преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. От
значение за уведомяването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД е достигането до знанието на
длъжника на данни за сключените договори за цесия с оглед обстоятелството на
„замяна” на страна в заемното правоотношение.
Принципно
утвърдителна е съдебната практика през последните години, че връчването на
уведомлението за цесия е възможно чрез връчване в хода на процеса на длъжника,
било то чрез приложение на уведомлението към исковата молба, било чрез изрично
волеизявление за цесията в исковата молба. В решение № 123 от 24.06.2009 г. по
т.д. № 12/2009 г. на ВКС, 2-ро ТО, е посочено, че установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и
стария кредитор /цедента/, напълно логично е въведеното от законодателя
изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от
стария кредитор /цедента/. Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще
обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице,
което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, правно релевантно
за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от
цедента /стария кредитор/, но не и съобщението, извършено от цесионера /новия
кредитор/. В този смисъл е и задължителната съдебна практика - Тълкувателно
решение № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на Върховен съд, относима и към
момента поради липсата на законодателна промяна в чл. 99 ЗЗД след това /обн.
ДВ. бр. 275 от 22 Ноември 1950г./.
С оглед спора в съдебната практика за уведомлението за
цесия чрез връчване на особен представител, съдът намира, че следва да даде
отговор на правния въпрос: „При предявен установителен иск по реда чл. 422, ал.
1 ГПК възможно ли е връчване на уведомлението за извършена цесия в
производството по чл. 422, ал. 1 ГПК при представителство на ответника от
особен представител, назначен в процедура по чл. 47, ал. 6 ГПК?“.
В законодателството липсва изричен отговор на посочени
по-горе правен въпрос, поради което съдебната практика е тази, която е
формирала отговор на въпроса, при тълкуване на законовата уредба. В решение от
22.01.2019 г., постановено по в.т.д. № 1342/2018 г. на ОС-Стара Загора, ТО,
влязло в законна сила на 22.01.2019 г., съдебният състав е извел заключение, че
ответникът е бил представляван от назначен от съда представител, след провеждане
на процедура по чл. 47 ГПК, на който са били връчени съдебните книжа,
следователно до фактическо връчване на книжата, сред които и уведомлението за
прехвърлянето на вземането, с материалноправен ефект по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, не
се е стигнало и предаването на уведомлението на процесуалния представител на ответника не може да се приравни на
надлежно уведомяване на длъжника, поради особения характер на
представителството, осъществявано от назначен от съда представител по чл. 47,
ал. 6 ГПК. В решение № 74 от 27.07.2017 г., постановено по в.т.д. № 154/2017 г.
на Апелативен съд – Бургас, ТО, влязло в законна сила на 18.09.2018 г. поради
недопускането му до касационно обжалване с определение № 567/18.09.2018 по к.д.
№ 3153/2017 г. на ВКС, 2 ТО, съдебният състав е извел заключение, че не е
налице известяване чрез връчване на уведомленията до длъжниците, като
приложения към исковата молба, които са били представлявани от назначени от
съда представители, след провеждане на процедура по чл. 47 ГПК, на които са
били връчени съдебните книжа, тоест до фактическо връчване на книжата, сред
които и уведомленията за прехвърлянето на вземането, с материалноправен ефект
по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, не се е стигнало и предаването на уведомленията на
процесуалните представители не може да се приравни на нотифициране на
длъжниците, поради особения характер на представителството, осъществявано от
назначен от съда представител по чл. 47, ал. 6 ГПК. В този смисъл са също и:
решение № 2 от 06.01.2020 г. по в.гр.д. № 1370/2019 г. на ОС-Стара Загора,
решение № 639 от 02.12.2019 г. по в.гр.д. № 1353/2019 г. на ОС-Стара Загора,
решение от 08.11.2019 г. по в.т.д. № 1246/2019 г. на ОС-Стара Загора, решение от 29.10.2019 г. по в.т.д. № 1263/2019 г. на ОС-Стара Загора и
много други.
В решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на
ВКС, 1 ТО, съдебният състав е посочил, че в хипотезата на осъдителен иск за
заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е
обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи
целия дълг по кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените
в договора или закона предпоставки, връчването на особения представител
представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник. Действително, в това
съдебно решение се касае за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита по
смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, а не на уведомление за извършена цесия по смисъла
на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, но съдебният състав е заключил, че връчването на
уведомлението на особения представител е надлежно, тоест настъпват материалните
предпоставки на връчването. Съдебният състав, вероятно, е обосновал този свой
правен извод въз основа на това, че последователно в практиката на ВКС: решение
№ 148/02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 25/03.05.2017г.
по гр.д. № 60208/2016г. на ВКС, II г.о. и др. се застъпвало становище, че
банката, ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на
горепосоченото изявление на длъжника, вкл. и чрез нотариална покана и той ще е
редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД /идентичен с
чл. 43 ЗЧСИ/ вр. чл. 47, ал. 1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се
удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени, т.е. и без
да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното производство.
Настоящият съдебен състав споделя правните изводи на
съставите на ОС-Стара Загора и АС-Бургас, като не може да се съгласи с правните
изводи, изведени от съдебния състав в решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д. №
193/2018 г. на ВКС, 1 ТО, по следните съображения: На първо място тези правни
съображения не са задължителна съдебна практика съгласно изричното правило на
чл. 290, ал. 3 ГПК и след отмяната на чл. 291 ГПК, поради което за настоящия
състав същите не са задължителни за долустоящите съдилища. От друга страна
съдът намира, че процедурата по връчване на книжа по чл. 50 ЗННД е изрично
уредена в законодателна възможност за нотариуса за връчване на книжа по реда на
чл. 37 - 58 от Гражданския процесуален кодекс /което е напълно идентично като
правен извод с оглед идентичната разпоредба на чл. 43 ЗЧСИ/, като следва да се
държи сметка за компетентността на нотариуса да извършва определени действия с
правни последици – чл. 569 ГПК, едно от които е по т.3 - връчването на нотариални покани, които имат
изцяло материално правно действие, с каквато компетентност съдът не разполага. По
същите съображения и компетентността на ЧСИ да осъществява принудително
събиране на вземания, в която връзка има правомощия да връчва книжа по реда на
изпълнителния процес в ГПК. ЧСИ обаче нямат законово възложена компетентност да
връчват книжа с материалноправно действие, извън компетентността да връчва
книжа във връзка с движението на изпълнителните дела. Принципно разпоредбите в
глава 6 на ГПК касаят връчването в производствата по ГПК, каквито са и производствата
по принудително събиране на вземания /изпълнителния процес/. Но следва да се
държи сметка за компетентността на органа, извършващ връчването. Съгласно чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за
защита и съдействие на лични и имуществени права – компетентността е изцяло
процесуално правна. Връчване от съда в хода на висящ съдебен процес принципно
има процесуално правно действие. Връчването може да има и материално правно
действие, ако са налице предпоставките за това – връчено е лично на ответника
документ, съдържащ изявление на ищеца или на друг правен субект с материално
правно значение. Не е възможно обаче без законодателно предвидена възможност,
например каквато е предвидена за нотариуса съгласно чл. 50 ЗННД или за ЧСИ
съгласно чл. 43 ЗЧСИ, да се придаде компетентност на съда да връчва книжа по
правилата на чл. 47 ГПК с материално правно значение, било то и чрез връчване
на особен представител, чиито функции са само с процесуално правно естество и в
хода на процеса, но не и извън него. Поради това съдът намира, че принципно
няма предвидена законодателна възможност съдът да притежава компетентност да
връчва на ответника книжа с материално правни последици по реда на чл. 47 ГПК,
в това число и чрез връчването им на назначен по чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител.
По изложените съображения съдът намира, че следва да
отхвърли обективно съединените искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и
осъдителния такъв като неоснователни поради липсата на действие на извършената
цесия спрямо ответника, който не се установи да е уведомен за това по смисъла
на чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
При
така изложените съображения не е необходимо развиване на съображения по
същество за съществуването на материалното право.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има ответникът, но такива не са
сторени, не са и поискани, поради което и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от „ЮБЦ” ЕООД, вписано в
търговския регистър с ЕИК *********, с адрес гр. София, бул. „България“ № 81, вх.
В, ет. 8, действащо чрез адв. Г., срещу Й.С.Г., ЕГН **********, с
адрес ***, установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за признаване за установено наличието на
вземане спрямо ответника за сумата от 142,13 лв. /сто четиридесет и
два лева и 13 ст./ - главница, представляваща
незаплатени суми по договор за предоставяне на мобилни услуги от 30.12.2017 г.
за периода от 15.12.2017 г. до 14.04.2018 г., и за сумата от 54,28 лв. /петдесет
и четири лева и 28 ст./, представляваща обезщетение за забава върху главницата
по договор за предоставяне на мобилни услуги от 30.12.2017 г. за периода на
забава от 04.05.2018 г. до 06.12.2019 г., , за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение за процесните суми по чл. 410 ГПК № 527/16.12.2019
г. по ч.гр.д. № 857 по описа за
Решението може да бъде
обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Стара Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: