РЕШЕНИЕ
№ 1151
гр. Пловдив, 21.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева Атанасова
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Атанасова Въззивно
гражданско дело № 20255300501660 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от И. С. П. с ЕГН: ********** против
решение № 451/04.02.2025 г., постановено по гр.д. № 13148/2023 г. на Районен
съд - Пловдив, ХVІІ гр. състав, с което е признато за установено в
отношенията между страните, че И. С. П. дължи на С. Д. К. с ЕГН:
**********, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240,
ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата в размер на 10 000 лв., представляваща
главница по договор за заем от 01.09.2016 г., сключен между страните, както и
сумата в размер на 3 093 лв., представляваща обезщетение за забава върху
главницата за периода 04.05.2020 г. - 04.05.2023 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение - 12.05.2023 г. до окончателното изплащане, за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
4034/19.06.2023 г. по ч. гр. д. № 6692/2023 г. по описа на Районен съд
Пловдив, IV бр. с-в. Решението се обжалва като неправилно и необосновано,
като се иска неговата отмяна и постановяване друго решение по същество, с
което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.
Претендира направените разноски пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемият С. Д. К. чрез адв. К. оспорва с оспорва жалбата като
неоснователна. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като
правилно, обосновано и законосъобразно. Претендира деловодни разноски.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
1
съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и обсъди възраженията и доводите на
страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата изхожда от надлежна страна, насочена е против подлежащ
на обжалване съдебен акт, постъпила е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК,
съдържанието и отговаря на изискванията на закона и съдът я намира за
процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните
съображения:
Ищецът С. Д. К. е основал иска си на твърденията, че на 01.09.2016 г.
между страните бил сключен писмен договор за заем, по силата на който
ищецът предоставил на ответника в заем сумата от 10 000 лв., която
последният се задължил да му върне в срок до 11.10.2019 г. Съгласно
договора същият служел като разписка за предаване на сумата от ищеца на
ответника. Твърди се, че ответникът И. С. П. не е изпълнил задължението си
да върне сумата в уговорения срок, поради което за събиране на вземането си
ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК срещу ответника, въз основа на което е било
образувано ч. гр. д. № 6692/2023 г. по описа на Районен съд Пловдив, IV бр. с-
в. Срещу издадената заповед е постъпило възражение от длъжника, поради
което е предявен настоящият иск за установяване на посочените вземания.
В срока по чл.131 от ГПК с отговора на исковата молба ответникът И.
С. П. е оспорил иска като неоснователен. Прави следните възражения:
Признава, че на 01.09.2016 г. е получил в заем от ищеца сума в размер на 10
000 лв., но твърди, че е подписал договор за заем, в който не били попълнени
имената на ищеца и договорът не е бил подписан от ищеца. Твърди, че в
договора не е имало посочен падеж, а страните са постигнали съгласие сумата
да бъде върната при поискване /покана/. Заявява, че е върнал на ищеца
процесната сума през 2017 г., за което не е получил разписка. Прави
възражение възражение за погасяване на вземанията по давност.
Видно от приложеното ч. гр. д. № 6692/2023 г. по описа на Районен
съд Пловдив, IV бр. с-в, за процесното вземание ищецът С. Д. К. се е снабдил
със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №
4034/19.06.2023 г., срещу която от страна на ответника И. С. П. е подадено
възражение по чл.414 от ГПК. Предявеният тук установителен иск е постъпил
в съда в срока по чл. 415 от ГПК, поради което същият е процесуално
допустим.
Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в чл. 240, ал. 1
ЗЗД, включва следните правопораждащи юридически факти: 1) съгласие на
страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична
сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на изискуемост
на това парично задължение и 2) реално предаване на тази сума от
заемодателя на заемателя.
В конкретния случай се признава от ответника, че на 01.09.2016 г. е
получил в заем от ищеца сума в размер на 10 000 лв., т.е. признава се реалното
2
предаване на сумата, както и поемането на задължението за връщането и.
Оспорва се съдържанието на представения с исковата молба писмен договор
за заем относно посочения в същия падеж, както се поддържа, че при
подписването му договорът не е имал такова съдържание и текстът относно
датата на връщане на заемната сума не е бил попълнен.
С исковата молба е представен договор за заем, сключен на 01.09.2016
г. между ищеца С. Д. К., в качеството на заемодател, и ответника И. С. П., като
заемател. съгласно същия, заемодателят е предал в собственост на заемателя
сумата от 10 000 лв., а заемателят се е съгласил да върне заемната в срок до
11.10.2019 г. В договора е включена изрична уговорка, че същият изпълнява
ролята на разписка за получената от заемателя парична сума.
Договорът е бил изготвен на бланка, като имената и данните на страните
по него, датата на сключване, сумата цифром и словом и падежа на договора,
са попълнени ръкописно.
Предвид направеното от ответника оспорване на истинността, в
частност автентичността на представения по делото договор за заем,
доколкото се твърди, че изявлението относно падежа на задължението не
принадлежи на лицето, сочено за негов автор, от ПРС е открито производство
по реда на чл. 193 ГПК.
Установява се от заключението по допусната пред ПРС съдебно -
почеркова експертиза с вещо лице М. С., че саморъчно изписаният текст в т. 1
от договора /личните данни на заемодателя/ и в чл. 3 от договора /падеж на
задължението/ са изписани от едно и също лице - ищеца С. К.. Вещото лице не
е могло да установи дали посоченият текст / в т. 1 и в чл. 3 от договора/ е
значително по-късно написан от останалия саморъчно изписан текст, нито
дали този текст е положен към посочената в договора дата.
Установява се от заключението по допусната пред ПРС съдебно -
диагностична експертиза за определяне на давността на полагане на
посочените ръкописни текстове с вещо лице М. С., че ръкописният текст в т. 1
и чл. 3 от изследвания договор за заем /представен по делото/ е изпълнен към
посочената дата на сключването му, през 2016 г.
По делото пред РС е допусната и съдебно-техническа експертиза със
задача: изследване на изображение на процесния договор във вайбър
кореспонденция в телефон с номер **********. Според заключението на
вещото лице С. К., кореспонденцията в мобилното приложение датира от
05.08.2022 г., като адв. К. е изпратила снимка на договор, частично попълнен с
данните на ответника И. С. П. и подписа му. По снимките имало следи от
коректор, а в представения по делото в оригинал договор за заем всички
полета са попълнени. При изслушването си в съдебно заседание вещото лице
разяснява, че става въпрос за направена корекция върху самия документ, а не
за цифрова обработка на снимката, в която е визуализиран. Посочва, че в
изследваното изображение на договора били изписани ръкописно датата,
имената и другите лични данни на И. С. П., както и сумата, а на втората
страница - имената и подписа му, като липсвали данните на заемодателя и
неговия подпис, а с коректор била коригирана падежната дата.
3
По делото обаче не е представен от ответника друг екземпляр от
сключения с ищеца договор, на който да са видни извършвани корекции, а в
представения по делото оригинал на документа не се констатират никакви
корекции.
Предвид така събраните доказателства Пловдивският окръжен съд в
настоящия съдебен състав приема, че ответникът, чиято е доказателствената
тежест да установи неистинността на представения по делото частен документ
– договор за заем, не е доказал направеното оспорване на автентичността на
същия. Не се установи по делото ръкописният текст в договора за заем да е
написан значително по-късно от останалия саморъчно изписан текст.
Напротив, установи се, че ръкописният текст в т. 1 и чл. 3 от процесния
договор за заем, представен по делото, е изпълнен към посочената дата на
сключването му, през 2016 г.
Ето защо и на основание чл. 180 от ГПК следва да се приеме, че
подписаният частен документ / договор за паричен заем/ се ползва с формална
доказателствена сила и съставляват доказателство, че обективираното в него
изявление изхожда от лицето подписало документа, в частност – изхожда от
ответника. Представеният с исковата молба договор за заем обективира
съвпадащите волеизявления на страните по него да се обвържат с правните
последици на договора за паричен заем – предаването на заемната сума от
10 000 лв., получаването и от ответника, поемането на задължение от страна
на ответника да върне на ищеца заемната сума в посочения в договора срок -
до 11.10.2019 г.
По изложените съображения се налага извод, че искът по чл. 240, ал. 1 от
ЗЗД е установен по основание. Ответникът не доказват, че е изпълнил поетото
спрямо ищеца задължение за връщане на заетата суми при настъпване на
падежа на задължението, поради което предявеният иск е основателен.
Ето защо следва да се приеме, че предявеният иск е доказан по
основание и размер. Настоящият съдебен състав споделя извода на
първоинстанзционния съд в решението му за неоснователност на направеното
от ответника в отговора на исковата молба възражение за погасяване на
вземанията по давност. Съгласно разпоредбата на чл. 110 ЗЗД, с изтичане на
петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не
предвижда друг срок. В случая изискуемостта на вземането за връщане на
главницата е настъпила на падежа - 11.10.2019 г., следователно петгодишният
давностен срок изтича на 11.10.2024 г. Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено в съда на 12.05.2023 г. и към този
момент давностният срок не е изтекъл. Ето защо искът за установяване
дължимостта на главницата от 10 000 лв. ведно с обезщетение за забавеното и
плащане в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата е основателен и
следва да се уважи. Следва да се установи и дължимостта на обезщетението
за забава за периода 04.05.2020 г. - 04.05.2023 г., съобразен с тригодишната
давност към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
парично задължение по чл. 410 ГПК, изчислено по размер от
първоинстанциония съд с помощта на електронен калкулатор за лихви в
4
размер на 3093 лв.
Предвид изложеното съдът намира, че първоинстанционното решение
се явява правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, жалбоподателят ще
бъде осъден да заплати на въззиваемата страна разноски за въззивното
производство, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение в размер
на 1940 лв. предвид цената на иска и действителната правна и фактическа
сложност на делото възнаграждението не се приема за прекомерно, поради
което ще се присъди в пълен размер.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 451/04.02.2025 г., постановено по гр.д.
№ 13148/2023 г. на Районен съд - Пловдив, ХVІІ гр. състав.
ОСЪЖДА И. С. П. с ЕГН: ********** с адрес: *** да заплати на С.
Д. К. с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 1940 лв. /хиляда деветстотин
и четиридесет лева/, представляваща разноски за въззивното производство за
заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5