№ 16418
гр. С., 02.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:В.М.С
при участието на секретаря В.В.М
като разгледа докладваното от В.М.С Гражданско дело № 20231110115892 по
описа за 2023 година
Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І
"Производство пред първата инстанция".
Производството е образувано по повод искова молба на „АСВ“, ЕИК: ********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д-Р П.Д“ № ****, Офис сграда „Л.т“, ет. 2,
офис № 4, срещу В. Н. А., ЕГН: **********, с постоянен адрес: с. Г. (област С. – град), ул.
„П. Г.“ № ***, с която са предявени за разглеждане обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за
установено в отношенията между страните съществуването на парични задължения в размер
на сумите, както следва: 400,00 лева – главница по Договор за паричен заем № ********* г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 01.08.2022 г., до окончателното плащане; 54,30 лева –
договорна лихва за периода 25.10.2019 г. – 25.03.2020 г.; 194,48 лева – законна лихва за
забава за периода 26.10.2019 г. – 31.07.2022 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 02.09.2022 г. по ч. гр. д. № 41587/2022 г. на СРС, 29 състав.
В исковата молба се излагат твърдения, че на 25.09.2019 г. между „С.К“, като
заемодател, и ответницата В. Н. А., като заемател, е сключен договор за паричен заем №
*****, по силата на който заемодателят се е задължил да предостави на заемателя парична
сума в размер на 400,00 лева. С подписването на договора за кредит страните са
декларирали, че същият е сключен на основание отправено искане за заем от страна на
заемателя. Ищецът твърди, че параметрите и условията на договора за заем били подробно
описани в Стандартен европейски формуляр /СЕФ/ и Общи условия /ОУ/ към договора за
заем, които били предоставени на заемателя, той се запознал и се съгласил с тяхното
съдържание изрично и безусловно. С полагането на подписа си на договора за паричен заем,
заемателят е удостоверил, че е получил заемната сума в брой от представител на
заемодателя. Ищецът поддържа, че предоставянето на посочената сума съставлява
изпълнение на задължението на заемодателя да предостави заема и създава задължение на
заемателя да заплаща на заемодателя погасителни вноски, така както са указани по размер и
брой в договора. Погасителните вноски, които заемателят се задължил да изплаща на
заемодателя, били формирани от главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща
разноските на заемодателя по подготовка и обслужване на заема, и определена добавка,
която представлявала печалбата на заемодателя. Годишния процент на разходите по заема
1
бил фиксиран за срока на договора, като съгласно разпоредбите на приложимите ОУ същият
не можел да бъде променян едностранно от страна на заемодателя. Страните са постигнали
съгласие договорната лихва по заема да бъде в размер на 54,30 лева. Така, общата стойност
на плащанията по заема възлизала на сумата от 454,30 лева, която следвало да бъде
изплатена на 6 броя равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на по 75,72 лева, при
падеж на първата погасителна вноска - 25.10.2019 г., и с падеж на последната погасителна
вноска - 25.03.2020 г. Съгласно ОУ, действали по време на сключване на договора, в случай,
че заемателят забави плащането на дължима погасителна вноска, той дължи на заемодателя
обезщетение в размер на законната лихва за забава върху неплатената главница за всеки ден
просрочие, считано от датата на настъпване на забавата до окончателното изплащане на
дължимите по договора суми. На основание на тези разпоредби на ответницата било
начислено обезщетение за забава в размер на 194,48 лева за периода от 26.10.2019 г. до
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 01.08.2022
г., като за периода 13.03.2020 г. – 14.07.2020 г. не била начислявана лихва за забава или
неустойка в изпълнение на разпоредбата на чл. 6 ЗМДВИПОРНС. Ищецът твърди, че на
04.03.2021 г. е подписано Приложение № 1 към Договор за покупко-продажба на вземания
(цесия) от дата 04.03.2021 г. между „С.К“ ООД и „АСВ“ ЕАД, по силата на което вземанията
на „С.К“ ООД срещу В. Н. А., произтичащи от Договор за паричен заем № ********* г., са
прехвърлени изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и
всички лихви на дружеството – кредитор. Излага твърдения, че ОУ по договора за заем
съдържат изрична клауза, която урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в
полза на трети лица. С писмо изх. № УПЦ-П-СТК/***** от 09.03.2021 г. длъжникът бил
уведомен за извършеното прехвърляне на вземането, но писмото се върнало с отбелязване,
че длъжникът е променил адреса си. Моли за постановяване на съдебно решение, с което да
бъде признато съществуването на процесните вземания.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответницата,
с който оспорва предявените искове като недопустими и неоснователни. Твърди, че
договорът за цесия е недействителен, тъй като не е уговорена цена между страните за
прехвърленото вземане и в приложението към договора липсва каквато и да е било
индивидуализация на прехвърлените вземания. Излагат се твърдения за недействителност и
на договора за заем поради неспазване на изискванията шрифтът, на който е написан
договорът, да е не по-малък от 12, в него да е посочена методиката на изчисление на
референтния лихвен процент, договорът да съдържа погасителен план. Поддържа се, че в
договора годишният процент на разходите /ГПР/ бил посочен в по-малък размер от
действителния, тъй като в него не били включени допълнителните такси по усвояване и
обслужване на кредита, които били известни изначално на кредитора. Излагат се твърдения,
че клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 277,00 лева при отпуснат
кредит в размер на 400,00 лева, е нищожна и това представлява самостоятелно основание за
нищожност на целия договор. Твърди се, че лихвеният процент по договора е неправомерно
завишен и е в протИ.речие с добрите нрави. Поддържа се, че дори да се приеме, че
ответницата дължи само чистата стойност по договора за кредит, то това вземане не е било
прехвърлено на ищеца. Оспорва се усвояването на суми по договора за кредит. Релевира се
възражение за погасяване на вземанията по давност. Моли се предявените искове да бъдат
отхвърлени.
Софийски районен съд, I Гражданско отделение, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа
страна следното:
По делото са приети като писмени доказателства Договор за паричен заем №
********* г. (л.5-7) и Погасителен план към него (л.8), от които се установява, че между
„С.К“ ЕООД, като заемодател, и В. Н. А., като заемополучател, е сключен договор за
паричен заем, по силата на който заемодателят е поел задължение да предостави на
заемателя паричен заем в размер на 400,00 лева, срещу насрещното задължение на
заемателя да я върне чрез плащане на 6 броя месечни вноски, първата от които платима на
25.10.2019 г., а последната – на 25.03.2020 г. заедно с възнаградителна лихва при фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 40,05 % и годишен процент на разходите от 47,58 %,
при уговорено обезпечение – поръчител или банкова гаранция, като общата сума, дължима
за връщане от заемателя възлиза на 454,30 лева.
Съгласно чл. 6 от договора страните се споразумяват договорът за заем да бъде
обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ
2
на условията по чл. 9, ал. 2 от ОУ към договора за заем.
В чл. 8 от договора е предвидено, че с неговото подписване заемателят декларира, че
му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че заемателят не предостави уговореното
в чл. 6 от договора обезпечение в тридневен срок от сключването или предоставеното
обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 4 от ОУ към договора
за заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 277,70 лева с начин на
разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение № 1 към договора за заем.
В чл. 4, ал. 1 от договора е предвидено, че заемателят В. Н. А. с полагането на
подписа си по настоящия договор удостоверява, че надлежно е получила в брой заемната
сума в размер на 400,00 лева съгласно параметрите, посочени в чл. 3 от договора и се
задължава да я заплати на заемодателя „С.К“ в сроковете и условията, в приложения
погасителен план и ОУ.
Видно от представените по делото като писмени доказателства Общи условия по
договор за заем (л.9-12) в чл. 16, ал. 1 е предвидено, че заемодателят си запазва правото да
откаже сключването на договора за заем със заемателя по своя преценка, без да мотивира
своето решение, с изключение на случаите по чл. 18, ал. 1 ЗПК. До сключването на договора
за заем заемодателят има право да променя параметрите на искания от заемателя заем, в
това число да променя размера на отпускания заем, броят погасителни вноски, техният
размер, както и да изисква допълнителни обезпечения. В чл. 9, ал. 2, т. 1 от Общите условия
(л.10) е предвидено, че поръчителите следва да имат осигурителен доход в размер най-малко
7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители
размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договори за заем,
сключени от заемодателя; да нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация, различна от редовен, както по активни, така и погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си
или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход. Съгласно чл. 9, ал.
2, т. 4 от Общите условия предоставената банкова гаранция трябва да е безусловна, издадена
от лицензирана в БНБ търговска банка за период от сключването на договора за заем до
изтичане на 06 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и
обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума по договора за заем, включваща
договорената главница и лихва. Съгласно чл. 9, ал. 3 заемодателят си запазва правото
еднолично без да се мотивира да прецени дали предложеното му обезпечение е годно да
обезпечи заема, и да откаже сключването на договора за заем, докато не бъде предоставено
исканото обезпечение, или да откаже сключването на договора за заем при непредоставяне
на исканото обезпечение.
От приложения по делото Погасителен план (л.8) се установява, че общо дължимата
сума по договора за кредит, включваща главница + лихва + неустойка в случай на
хипотезата на липса на предоставяне на поне едно от обезпеченията, посочени в чл. 6 от
договора, възлиза на сумата от 732,00 лева, от които неустойката е в размер на 277,70 лева.
Видно от същия е, че неустойката се начислява пропорционално към всяка вноска по
кредита.
От изслушаното и прието без възражения на страните в срока по чл. 200, ал. 3, изр. 2
ГПК експертно заключение на вещото лице И. Д. по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза /ССчЕ/, което преценено по реда на чл. 202 ГПК, районният съд кредитира като
обективно и компетентно изготвено от специалист в съответната област, се установява, че в
изпълнение на процесния договор за кредит заемателя е извършил плащане на сума в общ
размер на 192,00 лева, разпределена от заемодателя за погасяване на следните задължения:
7,21 лева – законна лихва за забава и 184,79 лева – неустойка. Съгласно посоченото от
вещото лице при разпита му в съдебно заседание, проведено на 07.02.2024 г. /протокол на л.
100, стр. втора/ обичайно изчислението на ГПР включва само главницата и договорната
лихва. Неустойката не се включва в изчисленията на ГПР.
От приложения по делото договор (л.13-21) се установява, че на 04.03.2021 г. е
сключен договор за прехвърляне на вземания (цесия) между „С.К“ ООД като продавач и
„АСВ“ ЕАД като купувач. Съгласно чл. 2.1 от договора страните се споразумяват, че
продавачът ще прехвърли на купувача вземания, произхождащи от договори за
потребителски кредит, сключени в съответствие с действащото законодателство на
Република България. Вземанията се прехвърлят ведно с привилегиите, обезпеченията и
другите им принадлежности, и са подробно описани и индивидуализирани в списъка,
3
представляващ Приложение № 1, който е неразделна част от настоящия договор. Съгласно
чл. 4.1 от договора моментът на подписване на договора се счита за надлежна дата, на която
вземанията са валидно прехвърлени. Съгласно представеното извлечение от Приложение №
1 (л.24) вземането на „С.К“ ООД срещу ответницата В. Николаева А. е прехвърлено на
ищеца „АСВ“ ЕАД.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени за разглеждане при условията на
обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за
установено в отношенията между страните съществуването на парични задължения в размер
на сумите, както следва: 1./ 400,00 лева – главница по договор за паричен заем № *********
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 01.08.2022 г., до окончателното плащане; 2./ 54,30 лева –
договорна лихва за периода 25.10.2019 г. – 25.03.2020 г.; 3./ 194,48 лева – законна лихва за
забава за периода 26.10.2019 г. – 31.07.2022 г.
Основателността на иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД е обусловена от кумулативното установяване на следните
материални предпоставки: 1/ наличие на сключен валиден договор за заем с посоченото в
исковата молба съдържание; 2/ изпълнение на задължението по договора за предоставяне на
парична сума в уговорения размер на ответницата; 3/ настъпила изискуемост на вземането
за връщане на заемната сума.; 4/ вземанията по сключения договор за заем да са били
прехвърлени на ищеца; 5/ ответницата да е била уведомена за извършената цесия.
Основателността на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е обусловена от
кумулативното установяване на следните материални предпоставки: 1/ съществуването и
размера на главния дълг, 2/ изпадането на ответника в забава, и 3/ размера на обезщетението
за забава.
По иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал.1 ЗЗД, заемът за потребление е договор, с който
заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а
заемателят се задължава да върне заетите суми или вещи от същия вид, количество и
качество.
Фактическият състав на договора за заем за потребление по чл. 240 ЗЗД обхваща два
елемента, които трябва да са налице в своята кумулативна цялост, за да възникне валидно
облигационно отношение между страните, а именно: 1./ съгласието между страните за
предаването на еднородните заместими вещи, респективно за връщането на вещи от същия
вид, качество и количество, и 2./ предаването на тези вещи – обект на облигационното
отношение. Договорът за заем на парична сума е реален и не поражда действие, докато не
бъде осъществен актът на фактическото предаване на вещите – до момента на
осъществяването на този акт е налице само обещание за даване на заем. В този смисъл и
трайната и непротИ.речива практика на ВКС, обективирана Решение № 69/24.06.2011 г. по
гр. д. № 584/2010 г. на ВКС, III ГО, Решение № 174/23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на
ВКС, IV ГО, Решение № 837/13.12.2010 г. по гр. д. № 1727/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение
№ 150/25.06.2012 г. по гр. д. № 574/2011 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 420/21.11.2013 г. по
гр. д. № 3176/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 317/23.02.2015 г. по гр. д. № 1238/2014 г. на
ВКС, IV ГО, и други, в които е прието, че заемът за потребление е реален договор, който се
счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него, едната
страна даде, а другата получи в заем парична сума. За да има договор за заем, освен
постигнато съгласие между страните, следва да има и реално предаване на сумата, предмет
на договора. Когато такова реално предаване на сумата липсва, фактическият състав на
сделката не е осъществен. При спор относно дължимостта на сума, за която се твърди, че е
дадена в заем, в доказателствена тежест на страната, която се позовава на сделката, е при
условията на пълно доказване да установи обстоятелството, че сумата е предадена.
В случая за установяване наличието на облигационно правоотношение между
страните по делото е представен писмен договор за заем от 25.09.2019 г. Видно от
съдържанието на същия /чл. 4, ал. 1 от него/, с полагането на подписа си по настоящия
договор заемателят В. Н. А. удостоверява, че надлежно е получила в брой заемната сума в
размер на 400,00 лева съгласно параметрите, посочени в чл. 3 от договора и се задължава да
я заплати на заемодателя „С.К“ в сроковете и условията, в приложения погасителен план и
4
Общите условия. Съдът намира, че така формулираната в договора клауза обективира
волеизявление на заемополучателя, което има характер на разписка, че заемната сума реално
й е предадена. Поради това, съдът приема, че договорът за заем служи като доказателство за
предаване на заемната сума, съответно сключването на процесния договор за заем.
Съгласно чл. 99 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако
законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото вземане
преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му
принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то
бъде съобщено на последния от предишния кредитор. За да произведе цесията действие
спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД цедентът трябва да съобщи на
длъжника за прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване
на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на
неговото задължение – да изпълни задължението си точно, като плати на надлежно
легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за действието на
цесията е съобщението до длъжника, извършено от цедента, но не и съобщението,
извършено от цесионера.
В настоящия случай цесионерът е уведомил длъжника с исковата молба, към която е
приложен договорът за цесия (в този смисъл – Решение № 109/13.07.2016 г. по т. д. №
1050/2015 г. на ВКС, I т. о.). Договорът за цесия е представен от ищеца, препис от същия е
получен от ответницата, представено е и пълномощно (л.26), въз основа на което цедентът е
упълномощил цесионера да изпрати съобщение до всеки един от длъжниците по договор за
прехвърляне на вземания от 04.03.2021 г., с което да ги уведоми за извършеното прехвърляне
на вземането в съответствие с разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
В разглеждания случай ответницата релевира различни основания за нищожност на
процесния договор за потребителски кредит и включените в него клауза за възнаградителна
лихва и неустоечна клауза.
Процесният договор за паричен заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят
има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7,
ал. 3 ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Преценката относно действителността на договора
за потребителски кредит следва да се извърши както в съответствие с общите правила на
ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът.
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
протИ.речи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което
ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит
е недействителен.
Настоящият съдебен състав счита, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, като в тази връзка намира за необходимо да изложи следните съображения:
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 47,58 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката в размер на 277,70 лева, която
се начислява автоматично от заемодателя при непредставяне на уговореното в чл. 6
обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, или в случай, че предоставеното от
5
него обезпечение не отговаря на изискванията на чл. 9, ал. 2, т. 1 и 4 от ОУ.
Настоящият състав приема, че уговорената в процесния договор „неустойка“ е разход
по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК,
който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В случая е несъмнено, че получаването на заема
е било обусловено от предоставяне поне на едно „обезпечение“, едно от които „гарант“,
отговарящ на определени изисквания на заемодателя или банкова гаранция, като заемателят
се е съгласил да заплати неустойка в размер на 277,70 лева, която се заплаща разсрочено
съгласно приложен към договора погасителен план. С уговорената в чл. 8 неустоечна клауза
се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на
заемната сума – т. нар. „скрита възнаградителна лихва“. Този извод следва от спецификата и
краткия срок /тридневен/ за изпълнение на задължението, по отношение на което е
уговорена неустойката – осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема.
Тридневният срок за предоставяне на поръчител – физическо лице, е прекомерно кратък и
това създава значително затруднение за заемателя - за предоставяне на обезпечение чрез
поръчител, който следва да отговарят на различни специфични критерии, чието изпълнение
подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на множество документи,
вкл. официални такива. Същевременно в договора и в ОУ липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави
обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният
срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на
заемателя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия. По този
начин ясно се установява, че кредиторът не е очаквал изпълнение на задължението. Още
повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи като обезпечение
„поръчителство“, той е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне
на заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице,
отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно разпоредбата на
чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че
в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано
заедно с погасителната вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен
план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за
предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Не
може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне
на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 69 % от размера на
заетата сума. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора
носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на нормата на чл. 143 ЗЗП, тъй
като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за
добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията между
страните. Същата попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по
договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на
договора за кредит за потребителя неустойка. Следва да се посочи и задължението на
кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени,
че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На
практика се получава така, че с тази клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на
това си задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез
сключването на договора. Последното води до значително нарастване на цената на кредита и
6
възлага на потребителя финансова тежест, което е в протИ.речие със закона - чл. 16 ЗПК.
На следващо място, както се посочи, съдът приема, че процесната неустоечна клауза
протИ.речи на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. Размерът на неустойката надхвърля 69 % от размера на
заетата сума и заедно с нея се формира ГПР, който е значително по-висок от нормативно
установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът приема, че уговорената в чл. 8 неустойка
представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в протИ.речие с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите. Въпреки, че формално в договора
са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването
в тях на обсъжданата сума по чл. 8 те не могат да изпълнят отредената им функция - да
дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му. Съгласно заявеното от вещото лице при
изслушването му в открито съдебно заседание по делото, проведено на 07.02.2024 г.,
неустойката не е включена в изчисленията на ГПР.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен заем не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното протИ.речие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да се приеме, че
е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при съобразяване на чл. 22 ЗПК
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и/или
други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (така Решение №
2261/18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав,
Решение № 3432/28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен
състав, Решение № 156/11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А
въззивен състав, Решение № 54/09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІБ
въззивен състав, и др.).
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. При този изход на делото съдът установява дължимата сума
по приетия за недействителен договор за потребителски кредит и я присъжда на ищеца. Това
е така, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен
иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то ще се стигне до неоснователно обогатяване за
потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на
изтекла погасителна давност. Това би протИ.речало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23
ЗПК в специалния ЗПК (в този смисъл Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. №
3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
3194/2022 г., Решение № 262416 от 06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 11890/2019 г., Решение
№ 262316 от 06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 1799/2020 г. и др.). С оглед горното, съдът
намира за неоснователни възраженията на ответната страна за неоснователност на
предявения иск с оглед обстоятелството, че процесните суми се претендират на договорно
основание, а по делото се установява недействителност на сключения договор за паричен
заем.
Както беше посочено по-горе, въз основа на приетото без възражения на страните в
срока по чл. 200, ал. 3, изр. 2 ГПК експертно заключение на ССчЕ, съдът приема за
установено, че ответницата е заплатила по договора общо 192,00 лева, с които съгласно
констатациите на вещото лице е погасена законна лихва в размер на 7,21 лева и неустойка в
размер на 184,79 лева. Поради обстоятелството, че се дължи единствено чистата стойност на
договора за кредит, от задължението за главница в размер на 400,00 лева следва да бъде
7
приспадната сумата от 192,00 лева, която е заплатена от нея. Така задължението на
ответницата към ищеца възлиза на сумата от 208,00 лева, до който размер главният иск
следва да бъде уважен, като същият се отхвърли за горницата до пълния предявен размер от
400,00 лева.
По възражението за изтекла погасителна давност:
Съгласно трайно установената съдебна практика, обективирана в Решение №
38/26.03.2019 г. по т. д. 1157/2018 г., II ТО на ВКС, Решение № 50173/13.10.2022 г. по гр.д. №
4674/2021 г., III ГО на ВКС, уговореното между страните връщане на предоставена в заем
(кредит) сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични
платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Това становище
съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК
на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието "периодични
плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. С оглед мотивите на тълкувателния акт и
разгледаните в него примери за периодични плащания (вземанията на топлофикационни,
електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на
комуникационни услуги) се налага извода, че макар да са породени от един и същ факт,
периодичните задължения са относително самостоятелни и че периодичността е характерна
за престациите и на двете страни по договора (в посочените в тълкувателното решение
примери повтарящото се задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през
съответния период, а на другата страна – за заплащането на конкретно получените през този
период стоки и услуги). По отношение на договора за кредит това изискване не е налице,
тъй като нито задължението на кредитодателя за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на предоставената за
ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на
основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД). Ето защо, приложима по
отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от
датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност
по чл. 111, б. "в" ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски.
В разглеждания случай от представения погасителен план (л.8) се установява, че
падежът на последната погасителна вноска по договора за заем е 25.03.2020 г., а заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, с което давността се прекъсване на основание чл. 116,
б. „б“ ЗЗД във връзка с чл. 422, ал. 1 ГПК е подадено на 01.08.2022 г. Поради това, че от
датата на настъпване на падежа на последната погасителна вноса до датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е изтекъл срок, който е по-кратък от 5
години, вземането за главница по договора не е погасено по давност.
По иска с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД:
Предвид това, че процесният договор за заем е недействителен и на основание чл. 23
ЗПК се дължи единствено чистата стойност на кредита, предявеният иск за възнаградителна
лихва е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Поради недействителността на договора за заем, върху просрочените вноски не се
дължи и законна лихва. Недействителността на договора е основание за отхвърляне на
вземанията за мораторна лихва, но само за периода до подаване на заявлението по реда на
чл. 410 ГПК. За периода след подаването, такава ще се дължи на основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД,
тъй като вземането по главницата на договора за потребителски кредит е парично вземане и
за него падежът настъпва от датата на поканата за изпълнение. В процесния случай това е
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поради това
законна лихва за забава на основание чл. 86 ЗЗД се дължи за периода от 01.08.2022 г. до
окончателното заплащане на задължението. Лихвата има стимуираща функция за длъжника
да изпълни задължението си за главницата, като не причинява вреди на кредитора
отпадането и тази санкция за бъдещ период е несъразмерно наказание за кредитора и би
бонифицира недобросъвестния потребителя, който след като е поканен да плати отново
бездейства.
Относно разноските:
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 12 на ТР №
4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът следва да се произнесе по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни съразмерно на
8
уважената, респективно отхвърлената част от исковете.
Ищецът претендира за исковото производство присъждане на разноски за държавна
такса в размер на 75,00 лева (платежно нареждане на лист 38 по делото), 350,00 лева
депозит за изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза (платежно нареждане на лист 65 по
делото) и 100,00 лева юрисконсултско възнаграждение, определено от съда на основание чл.
78, ал. 8 ГПК, или общо 525,00 лева. За заповедното производство ищецът претендира
разноски в размер на 25,00 лева държавна такса и 50,00 лева юрисконсултско
възнаграждение или общо 75,00 лева. Съразмерно на уважената част от исковете, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата
от 168,32 лева – разноски в исковото производство, и 24,05 лева – разноски в заповедното
производство.
По искането на процесуалния представител на ответницата за присъждане на
разноски по реда на чл. 38 ЗА, съдът намира следното: в практиката на ВКС, обективирана в
Определение № 319/09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г. на ВКС, IV ГО, и др. е
разяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред
съответната съдебна инстанция е необходимо и достатъчно по делото да е представен
договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат
оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА, т. 1 - 3, като не е
необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското възнаграждение се
определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските,
дължими на страните. Съдът не е обвързан от искането, ако адвокатът е посочил конкретна
сума. При безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА
адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото
постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да получи
възнаграждение след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на
възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част
от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи от насрещната страна по правилата на
чл. 78, ал. 1 – 3 ГПК. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед
действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно практиката на СЕС,
обективирана в Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС чл. 101, § 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, протИ.речи на посочения чл.
101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Съобразно цитираната задължителна
практика на СЕС съдът не е обвързан от праговете, разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото
адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай, след извършване на преценка относно
правната и фактическа сложност на делото и конкретно извършените от процесуалния
представител действия. В разглеждания случай съдът е сезиран с разглеждането на три иска,
като поставеният за разглеждане пред него правен спор не се отличава с фактическа и
правна сложност, по спорния по делото въпрос е налице трайна съдебна практика, делото е
разгледано в рамките на две съдебни заседания, на което процесуалният представител на
ответницата се е явил. С оглед всичко изложено адвокатското възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ следва да бъде определено в размер общо на 300
лева. Съразмерно на отхвърлената част от исковете и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът
следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответницата сумата от
203,82 лева – възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в исковото производство.
В полза на процесуалния представител на ответницата в заповедното производство,
съобразно отхвърлената част от исковете, следва да се присъди сумата от 33,97 лева.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 29 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „АСВ“ ЕАД, ЕИК: ********, със
9
седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „П.Д“ № ****, Офис сграда Л.т, *****, срещу
В. Н. А., ЕГН: **********, с постоянен адрес: с. Г., ул. „П. Г.“ № ***, положителен
установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9
ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, че В. Н. А., ЕГН: **********, дължи на „АСВ“ ЕАД, ЕИК:
********, сумата в размер на 208,00 лева (двеста и осем лева) – неизплатената част от
чистата стойност на предоставения кредит по договор за паричен заем № ********* г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК – 01.08.2022 г., до окончателното плащане – част от сума, за която е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 02.09.2022 г. по ч. гр. д. № 41587/2022 по описа на
СРС, 29 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 208,00 лева до пълния
предявен размер от 400,00 лева.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „АСВ“ ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „П.Д“ № ****, Офис сграда Л.т, *****, срещу В. Н. А., ЕГН:
**********, с постоянен адрес: с. Г., ул. „П. Г.“ № ***, положителен установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1
ЗЗД, за установяване съществуването на вземане в размер на 54,30 лева – договорна лихва,
начислена върху главницата по договор за паричен заем № ********* г., за периода
25.10.2019 г. – 25.03.2020 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „АСВ“ ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „П.Д“ № ****, Офис сграда Л.т, *****, срещу В. Н. А., ЕГН:
**********, с постоянен адрес: с. Г., ул. „П. Г.“ № ***, положителен установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, , за установяване
съществуването на вземане в размер на 194,48 лева – законна лихва за забава, начислена
върху главницата по договор за паричен заем № ********* г., за периода 26.10.2019 г. –
31.07.2022 г.
ОСЪЖДА В. Н. А., ЕГН: **********, с постоянен адрес: с. Г., ул. „П. Г.“ № ***, да
заплати на „АСВ“ ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„П.Д“ № ****, Офис сграда Л.т, *****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на
168,32 лева (сто шестдесет и осем лева и тридесет и две стотинки) – разноски в исковото
производство по гр. д. № 15892/2023 г. на СРС, 29 състав, и сумата в размер на 24,05 лева
(двадесет и четири лева и пет стотинки) – разноски в заповедното производство по ч. гр. д.
№ 41587/2022 г. на СРС, 29 състав, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „АСВ“ ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „П.Д“ № ****, Офис сграда Л.т, *****, да заплати на адвокат Н.И.И, ЕГН: **********,
с адрес на упражняване на дейността: гр. С., ул. „Г.“ № 31, офис-партер, на основание чл. 38,
ал. 2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 203,82 лева
(двеста и три лева и осемдесет и две стотинки), представляваща адвокатско възнаграждение
за предоставена на В. Н. А., ЕГН: **********, безплатна правна помощ в производството по
гр. д. № 15892/2023 г. на СРС, 29 състав, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА „АСВ“ ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „П.Д“ № ****, Офис сграда Л.т, *****, да заплати на адвокат К. И. Б., ЕГН:
**********, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., ул. „Г.“ № 31, офис-партер, на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в
размер на 33,97 лева (тридесет и три лева и деветдесет и седем стотинки), представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставена на В. Н. А., ЕГН: **********, безплатна правна
помощ в производството по ч. гр. д. № 41587/2022 г. на СРС, 29 състав.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10