Решение по адм. дело №371/2025 на Административен съд - Кърджали

Производството е административно, по реда на Раздел І/Първи/ на Глава Х/Десета - чл.145 и следв./ от Административнопроцесуалния кодекс/АПК/, във връзка с чл.118, ал.1 и 3, във вр. с чл.117, ал.3 и във вр. с ал.2, т.2, б.„б“ от КСО.

Образувано е по жалба, подадена от Н. И. М., [ЕГН], с посочен адрес - [населено място], [адрес], [община], [област], чрез адвокат С. Ф. М. от АК - [област], с посочен съдебен адрес за призоваване - [населено място], [улица], [адрес], против Решение №2153-08-139 от 16.04.2025 год., издадено от директора на ТП на НОИ - Кърджали, с което е отхвърлена, като неоснователна, жалбата му против Разпореждане №084-00-181-3 от 21.02.2025 год. на „За“ ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали, с което разпореждане му е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

Жалбоподателят Н. И. М. заявява в жалбата си, че счита обжалваното решение на директора на ТП на НОИ - Кърджали за незаконосъобразно и че е постановено при допуснато съществено нарушение на административно-производствените правила. Сочи, че с Регламент (ЕО) №883/2004г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки и че механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Сочи също, че по отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето, както и че специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост като компетентна държава, отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от Регламент (ЕО) №883/2004г.

На следващо място жалбоподателят сочи, че в чл.54а, ал.1 от КСО (редакция – ДВ, бр.99 от 2017г., в сила от 01.01.2018г.) е регламентирано, че право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: т.1 - имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; т.2 - не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл.68а или професионална пенсия по чл.168 и т.3 - не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл.114а, ал.1 от Кодекса на труда.

Предвид това, жалбоподателят моли съда да постанови решение, с което да отмени Решение №2153-08-139 от 16.04.2025 год., на директора на ТП на НОИ –Кърджали. Моли също така, да бъде осъден ответникът да му заплати направените по делото съдебни и деловодни разноски.

В съдебно заседание, жалбоподателят Н. И. М., с посочен адрес - [населено място], [адрес], [община], [област], се явява лично и с редовно упълномощения си представител – адвокат С. М. от АК - [област], който заявява, че поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Счита, че по делото са събрани достатъчно доказателства, от които е видно, че процесното решение е незаконосъобразно. Счита за доказано, че доверителят му е пребивавал в Р. България, когато не е работил в [държава]. Сочи, че с оглед приобщените по делото доказателства, както и от свидетелските показания, се установява, че неговият доверител през [година] е отишъл в [държава] и след 2-3 години се е върнал отново в Р. България и че от тогава и към настоящия момент пребивава в Р. България. Счита, че представената справка от ОДМВР – Кърджали за пътуванията на доверителя му до [държава] не е достатъчно доказателство, което да води до извода, че той е пребивавал в [държава], тъй като от 01.01.2007 год., когато Р. България е приета в ЕС, преминаванията през границите на страната не се отчитат изчерпателно, което се вижда и от издадените справки. Моли съда да отмени оспореното решение, както и потвърденото с него разпореждане и да върне преписката на административния орган за ново произнасяне, със задължителни указания по приложението и тълкуването на закона. Изрично заявява, че не претендират направените по делото разноски.

Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ – град Кърджали, редовно призован за съдебното заседание, не се явява, представлява се от упълномощения му процесуален представител – ст. юрк. З. М. Б., която заявява, че оспорва жалбата и счита същата за неоснователна. Счита, че обжалваното решение е правилно постановено, при изяснена фактическа обстановка. Счита, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че лицето не е пребивавало на територията на Р. България по смисъла на Европейския Регламент в областта на социалната сигурност и че Н. И. М. икономически не е бил обвързан с Република България и няма данни същият да е работил в Република България. Моли съда да постанови съдебно решение, с което да отхвърли жалбата, като неоснователна, както и моли в полза на ответника да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.

В предоставения от съда срок депозира и писмена защита, в която излага подробни доводи и съображения в подкрепа на оспореното решение, издадено от директора на ТП на НОИ – Кърджали, като счита че със същото е приложен правилно законът. С оглед изложеното в писмената защита и като се имат предвид и съображенията, изложени в оспореното решение на директора на ТП на НОИ - Кърджали №2153-08-139 от 16.04.2025 год., отново моли съда да постанови съдебно решение, с което да отхвърли жалбата на Н. И. М., като неоснователна.

Административният съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните и въз основа на тях извърши проверка на законосъобразността на оспорения индивидуален административен акт на всички основания по чл.146 от АПК, прие за установено следното:

По допустимостта на жалбата:

Съгласно разпоредбата на чл.118, ал.1, от КСО, решението на ръководителя на териториалното поделение на НОИ може да се обжалва в 14/четиринадесет/ - дневен срок от получаването му, пред административния съд, като жалбата се подава чрез ръководителя на териториалното поделение, който в 7/седем/ - дневен срок е длъжен да я изпрати заедно с преписката в съда.

В настоящия случай, оспореното решение е изпратено на жалбоподателя със съпроводително писмо с Изх.№1012-08-163#2 от 16.04.2025 год. на ТП на НОИ - Кърджали/л.7/, като е получено от пълномощник на жалбоподателя – адв.К. П. от АК - [област], на датата 13.05.2025 год., видно от приложеното към административната преписка заверено копие от известие за доставяне/обратна разписка/ с баркод [номер] на „Български пощи” ЕАД ПС - [населено място]/л.11/. Жалбата е подадена чрез административния орган, чиито акт се оспорва, до Административен съд – Кърджали, с препоръчана пощенска пратка на датата 22.05.2025 год., видно от положените клейма върху пощенския плик с баркод [номер]/л.5-л.6/. Жалбата е регистрирана в деловодството на ТП на НОИ – град Кърджали с Вх.№2153-08-139#1/27.05.2024 год., видно от положения върху същата и попълнен щемпел/л.3/. От това следва, че жалбата е подадена по установения ред, на 9-ия/деветия/ ден след получаването на решението, т.е. спазен е предвидения в чл.118, ал.1 от КСО, респ. в чл.149, ал.1 от АПК, 14/четиринадесет/-дневен срок за оспорването на акта. Ето защо съдът счита, че така подадената жалба е допустима - подадена е в срок, в предвидената от закона писмена форма и по установения ред, с изискуемото се съдържание и от лице - надлежна страна, която е адресат на акта, с който се засягат негови законни права и интереси и която, с оглед на гореизложеното, има право и интерес от оспорването, поради което и следва да бъде разгледана по същество.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната фактическа обстановка:

От представената и приета по делото административната преписка по издаване на оспореното решение е видно, че жалбоподателят Н. И. М., на 01.08.2023 год., със заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, подадено чрез дирекция „Бюро по труда“ – [община], с Вх.№ЗПОБ-09-07-204/01.08.2023 год., постъпило в ТП на НОИ - Кърджали с Вх.№084-00-181 от 01.08.2023 год./л.98/, е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица, на основание чл.54а от КСО. В същото е декларирал, че е упражнявал трудова дейност в [държава], за периода 03.03.2022 год. - 30.07.2023 год., както и е декларирал, че трудовото му правоотношение е прекратено, считано от 30.07.2023 год., на основание чл.325, ал.1, т.3 от КТ.

С писмо изх.№У-084-00-181-1/01.08.2023 год. на ТП на НОИ – Кърджали/л.96/, от жалбоподателя е изискано да представи заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава - членка на ЕС, със СЕД U002 и U004 и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65 (2) от Регламент (ЕО) №883/2004, копия от фишове за заплата от работодателя и заявление за издаване на ПД U1 от [държава].

В изпълнение на това писмо, на 02.08.2023 год. Н. И. М. е подал заявление с Вх.№1019-08-1005/02.08.2023 год. на ТП на НОИ – Кърджали, за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС, със СЕД U002, за периода: 14.03.2019 год. - 31.12.2019 год.; 01.09.2020 год. - 10.07.2021 год.; 16.10.2021 год. - 20.12.2021 год. и 03.03.2022 год. - 30.07.2023 год., както и е представил останалите документи, изискани му с посоченото по-горе писмо/л.49-л.95/.

От страна на ТП на НОИ – Кърджали, на 10.08.2023 год., до компетентната институция на [държава] по електронен път, чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и Европейския съюз, е изпратено искане за издаване на структурирани електронни документи U004 - информация за заплатите и U017 - осигурително досие на трансграничен работник, които са необходими за преценка на правото на парично обезщетение за безработица. С Разпореждане №084-00-181-1 от 10.08.2023 год. на ръководител на осигуряването за безработица/л.43/, на основание чл.54г, ал.4 от КСО, е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица на жалбоподателя, до получаване на структурирани електронни документи (СЕД) U004 и U017, от компетентната институция на [държава]. Това разпореждане е било изпратено с препоръчана пощенска пратка до Н. И. М., на посочения от него адрес, но не е било получено, като на известието за доставяне на същото е отразено „Отсъства“.

От страна на ТП на НОИ – Кърджали, по електронен път чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и Европейския съюз, са изпращани напомнителни писма до компетентната институция на [държава] (27.03.2024 год., 28.09.2024 год., 13.11.2024 год., 31.12.2024 год., 18.02.2025 год.) по отношение на необходимите и изискани структурирани електронни документи U017 и U004. Ha 19.02.2025 год., отново по електронен път чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и Европейския съюз, са получени изисканите структурирани електронни документи (СЕД) U004 – Информация за заплата и U017 – Осигурително досие/л.31-л.36/, издадени от компетентната институция в [държава], относно преценка на правото и размера на паричното обезщетение за безработица.

След получаване на изисканите и необходими структурирани електронни документи (СЕД) U004 – Информация за заплата и U017 – Осигурително досие необходимите документи, от компетентната институция в [държава], с Разпореждане №084-00-181-2 от 19.02.2025 год. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали/л.25/, на основание чл.55 от АПК, е възобновено производството по заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, с Вх.№084-00-181/01.08.2023 год., подадено от Н. И. М.. Разпореждането е изпратено на Н. М. с препоръчана пощенска пратка и е получено от него на 09.03.2025 год., видно от приложеното известие за доставяне/л.26/.

Въз основа на представените документи, с Разпореждане №084-00-181-3 от 21.02.2025 год. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали/л.24/, на основание чл.54ж, ал.1, във вр. с чл.11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 год., на Н. И. М. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

В мотивите на разпореждането е посочено, че при направена справки в информационната система на НОИ е установено, че лицето не е упражнявало трудова дейност на територията на Република България, както и че то и неговото семейство са с настоящ адрес [държава]. Посочено е също, че по данни от предоставена информация от ОД на МВР - Кърджали е установено, че от 01.01.2018 год. лицето има престой на територията на Р. България само няколко месеца. На следващо място са изтъкнати съображения, че при прилагане на европейските регламенти в областта на социалната сигурност се определя, дали българската институция е компетентната институция, като за извършването на тази преценка се съобразява къде е пребивало лицето през периода на неговата трудова дейност. Ръководителят на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Кърджали е посочил в мотивите, че разпоредбата на чл.1, б.„й“ от Регламент (ЕО) №883/2004 дава легално определение на понятието,,пребиваване“, като същото означава мястото, където лицето обичайно пребивава и че „пребиваването“ се определя въз основа на центъра на интересите на лицето, като се извършва оценка на релевантните факти, между които са продължителност и непрекъснатост на територията на съответната държава – членка, естеството на упражняваната дейност и мястото, където обичайно се упражнява, както и семейното положение на лицето. В мотивите е прието също, че съгласно разпоредбите на чл.65, ал.5, във връзка с ал.2 от Регламент (ЕО) №883/2004, НОИ не е компетентната институция по отпускане на паричното обезщетение за безработица, тъй като лицето нито е осъществявало дейност при прилагане на българското законодателство, нито е пребивавало на територията на Република България по смисъла на европейските регламенти в областта на социалната сигурност. Разпореждането е изпратено на Н. М. с препоръчана пощенска пратка и е получено от него на датата 09.03.2025 год., видно от приложеното известие за доставяне с баркод [номер] на „Български пощи“ ЕАД ПС - [община]/л.26/.

Така постановеното разпореждане е било обжалвано в срок от Н. М., по реда на чл.117, ал.1, т.2, б.„б“ от КСО, пред директора на ТП на НОИ – Кърджали, с жалба Вх.№1012-08-163 от 18.03.2025 год. на ТП на НОИ – Кърджали/л.13-л.17/. С жалбата е поискано да бъде отменено обжалваното разпореждане, като неправилно и постановено в нарушение на закона и да бъде постановено друго, с което да бъде уважено заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица.

Така, по повод тази жалба с Вх.№1012-08-163 от 18.03.2025 год. на ТП на НОИ – Кърджали, е издадено и оспореното Решение №2153-08-139 от 16.04.2024 год. на директора на ТП на НОИ – град Кърджали/л.8-л.10/, с което, жалбата на Н. И. М. против Разпореждане №084-00-181-3 от 21.02.2025 год. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Кърджали, е отхвърлена, като неоснователна.

В мотивите към това решение, административният орган е възпроизвел описаната по-горе фактическа обстановка, като от анализа на същата органът е направил извод, че обжалваното разпореждане е съобразено с приложимите материалноправни разпоредби и с целта на като е отбелязано, че посочените в нея предпоставки следва да са налични към момента на подаване на заявлението.

Посочено е на следващо място, че Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н., както и че разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност, при прилагането на националните закони и че към настоящият момент, тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 год., за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 год., както и в Регламент (ЕО) №987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 год., за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004. Отбелязано е, че като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е. съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави - членки (съгл. чл.288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Посочено е също, че съгласно чл.3 от Регламент (ЕО) №883/2004, разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по см. на чл.1, параграф „л”) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи), в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл.3, параграф 1, б.„з“).

По-нататък в мотивите е отразено, че жалбоподателят е български гражданин и като такъв е гражданин на държава - членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) №883/2004 (чл.2 от Регламента). Посочено е, че с Регламент (ЕО) №883/2004 са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите – членки и че механизмът на координацията на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането, сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Изрично е отбелязано, че по отношение на обезщетенията за безработица, общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето.

В мотивите към решението е посочено, че в конкретния случай, за жалбоподателя са констатирани следните периоди на осигурена заетост по законодателството на [държава]: 14.03.2019 год. - 31.12.2019 год.; 01.09.2020 год. - 10.07.2021 год.; 16.10.2021 год. - 20.12.2021 год.; 03.03.2022 год. - 30.07.2023 год. Отбелязано е, че в параграф 1 на чл.65 от Регламент (ЕО) №883/2004 е посочено, че лице, което е безработно частично или през различни периоди и което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е живяло в държава - членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата – членка и че то получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава - членка, както ако е пребивавало в тази държава – членка, както и че тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава - членка. Отбелязано е също, че съгласно параграф 2 на чл.65 от Регламент (ЕО) №883/2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е пребивавало в държава - членка, различна от компетентната държава - членка и което продължава да пребивава в тази държава - членка или се върне в тази държава - членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата - членка по пребиваване и че без да се засяга чл.64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата - членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Отбелязано е също, че безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава - членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата - членка, на чието законодателство за последно е било подчинено.

На следващо място, в мотивите е посочено, че в параграф 5, буква „а“ на чл.65 от Регламент №883/2004г. е регламентирано, че безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата - членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице и че тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

Директорът на ТП на НОИ – Кърджали, в мотивите е посочил, че следва да се отбележи, че с оглед прилагане на европейските регламенти в областта на социалната сигурност, преди да се извърши преценка на правото на парично обезщетение за безработица за дадено лице, се определя дали българската институция е компетентната институция по конкретния случай и че за да бъде извършена тази преценка, следва да бъде съобразено къде е пребивавало лицето. Посочено е, че разпоредбата на чл.1, б.„й“ от Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност дава легално определение за понятието „пребиваване“, като същото означава мястото, където лицето обичайно пребивава и че критерии за установяване на пребиваването по смисъла на Регламент (ЕО) №883/2004 са въведени в чл.11 от Регламент №987/2009. Отразено е в мотивите, че пребиваването се определя въз основа на центъра на интересите на лицето, като се извършва оценка на релевантните факти, между които са продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответните държави - членки, естеството на упражняваната дейност и мястото, където обичайно се упражнява, семейното положение, роднински връзки на лицето и други. Отбелязано е също, че НОИ, като компетентната институция, пред която е подадено искане за преценка на правото на парично обезщетение за безработица, следва да определи, в кои случаи по време на последната заетост лицата пребивават на територията на Република България и че в тази връзка, на заинтересованите лица с последна заетост в друга държава - членка се предоставя за попълване декларация относно определяне на пребиваване, с оглед прилагане на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004. Отбелязано е също, че данните от попълнената от лицето декларация имат съществено значение при определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004. Посочено е, че в конкретния случай, съгласно декларацията за определяне на пребиваването на лицето при подаване на заявлението в ТП на НОИ - Кърджали, жалбоподателят е последно зает в [държава], през периода от 2019 год. до 2023 год.

В мотивите към обжалваното решение административният орган е посочил, че от събраните в административното производство доказателства и направени справки е установено следното:

Посочено е, че от предоставена информация от ОД на МВР - Кърджали се установява, че от 01.01.2019 год. до датата на заявяване на обезщетението, жалбоподателят е пребивавал няколко месеца на територията на Република България, което не обосновава категоричен извод, че той трайно е пребивавал в страната и че през времето, през което не е работил в [държава], не е бил на територията на Република България. Посочено е на следващо място, че при проверка в регистъра на трудовите договори, за лицето липсват данни за упражняване на трудова дейност на територията на Република България след 30.03.2012 год. и че от извършена справка в НБД „Население“ е установено, че Н. И. М., съпругата му Ф. Ю. М. и сина му Ю. Н. М., са с настоящ адрес в [държава]. В мотивите е прието, че всичко това доказва, че Н. И. М. не е пребивавал на територията на Република България по смисъла на европейските регламенти в областта на социалната сигурност, като се сочи, че в такъв смисъл била и практиката на съда/посочени са три решения на различни административни съдилища в страната/.

Изведен е извод, че по смисъла на чл.11 от Регламент (ЕО) №987/2009, центърът на жизнените интереси на жалбоподателя не се явява в България и че предвид изложеното, не е налице основание от българска страна за прилагане на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 и отпускане на парично обезщетение за безработица по българското законодателство.

С оглед на тези мотиви, директорът на ТП на НОИ – Кърджали е приел, че Разпореждане №084-00-181-3 от 21.02.2025 год. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали е правилно и законосъобразно, постановено при стриктно спазване на материалния закон и на база наличните писмени доказателства, с оглед на което следва да бъде потвърдено, поради което и с решението е отхвърлил жалбата на Н. И. М. срещу така издаденото разпореждане, като неоснователна.

По доказателствено искане, направено от процесуалния представител на жалбоподателя, до разпит в съдебно заседание, като свидетел, е допуснато лицето Е. Б. О., с постоянен адрес - [населено място], [улица].

В показанията си свидетелят О. заявява, че познава жалбоподателя Н. И. М. ***, както и че Н. работел в [държава], през периода от 2019 год. до 2023 год., в [обект]. Заявява, че е запознат с това, че Н. работел постоянно, със сключен трудов договор. Заявява също, че Н. си идвал в България по време на отпуските и по празниците, а през 2023 година се прибрал в Р. България и оттогава постоянно си живее тук. В показанията си свидетелят сочи, че Н. живее в [населено място], [община] и че откакто се прибрал от На въпрос - Н. често ли посещава [държава]?, свидетелят О. отговаря, че не помни Н. да е ходил в [държава], като пояснява, че неговата съпруга и децата му живеят в [държава], но не идват тук. Заявява също, че не е виждал съпругата на Н., но че е запознат съм, че понякога ходи на гости в [държава], защото и *** му живее там, но знае, че отдавна не е ходил в [държава]. На въпрос - Когато ходи на гости, колко време стои в [държава]?, свидетелят отговаря, че дори не помни кога Н. е ходил в [държава], като помни, че Н. заминал след [година] за [държава], ***”, но след 2 - 3 години се прибрал в Р. България и повече не е живял в [държава]. На друг въпрос, дали към настоящия момент Н. има ли къща в Р. България?, свидетелят отговаря, че доколкото знае, къщата в [населено място] е негова, но не е сигурен, като сочи, че там има двор, че гледа зеленчуци и че Н. е направил ремонт на къщата. На въпроси на процесуалния представител на ответника, свидетелят отговаря, че самият той живее в [населено място], че почти всеки ден се виждат с Н.. Заявява, че когато Н. работел в [държава], в този период свидетелят работел във [държава] и винаги са поддържали връзка. На друг въпрос отговаря, че Н. няма малки деца, на възраст под 18 години и че в момента не работи никъде и е безработен. На въпрос на съда относно собствеността на къщата в [населено място], свидетелят отговаря, че мисля, че къщата в [населено място] е собственост на Н., защото я ремонтирал, но заявява, че не е виждал нотариалния акт на къщата. Свидетелят потвърждава, че откакто се е върнал от [държава], Н. не е работил.

В съдебно заседание, по повод зададени от съда въпроси, обяснения е дал и самият жалбоподател Н. М., като е посочил в същите, че е семейното му положение е [семейно положение] и че съпругата му се казва Ф. Ю. М.. Обяснил е също така, че къщата, в която живее, в [населено място], [община], е собственост на *** – *** на неговата съпруга.

Следва да се отбележи, че по административната преписка са налични и са приети като доказателства по делото и Регистрационна карта №[номер], издадена от Дирекция „Бюро по труда“ – [община] на Н. М., регистрационен номер [номер], с вписана дата на регистрация – 01.08.2025 год./л.20/, както и Свидетелство за регистрация на МПС №[номер] от [дата], за регистрацията на лек автомобил, [Марка], с Рег.№[рег. номер]/л.21/, като от това СУМПС е видно, че собственик, на когото е регистрирано това МПС, е Н. И. М. от [населено място] [адрес], [община], [област].

При така установената фактическа обстановка и като обсъди поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото писмени доказателства и доводите на страните, Административен съд – Кърджали направи следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл.168 от АПК, във връзка с чл.146 от АПК, при извършване на служебната проверка за законосъобразност на оспорвания административен акт, съдът следва да провери дали същият е издаден от компетентен орган, в законосъобразна форма, при спазване на материалния и процесуалния закон и в съответствие с целта на закона.

По отношение компетентността на органа, издал административния акт, предмет на настоящия съдебен контрол, съдът приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл.54ж, ал.1 от КСО, паричните обезщетения за безработица се отпускат, изменят, отказват, спират, прекратяват, възобновяват и възстановяват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт. Разпореждане №084-00-181-3 от 21.02.2025 год. е издадено от В. М. – [длъжност] в ТП на НОИ – Кърджали, на когото, със Заповед №1015-08-53 от 14.04.2016 год. на директора на ТП на НОИ – Кърджали/л.28-л.29/, т.7 от същата, на основание чл.29, т.1 от Правилника за организацията и дейността на Националния осигурителен институт, е възложено да издава и подписва разпорежданията по чл.54ж, ал.1 и 2 от КСО, т.е. разпореждането е издадено от компетентен орган, съобразно хипотезата на чл.54ж, ал.1, предл.ІІ от КСО.

На следващо място, съгласно разпоредбата на чл.117, ал.1, т.2, б.„б” от КСО, пред ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се подават жалби срещу разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне, спиране и прекратяване на обезщетенията за безработица, като в същия смисъл, съобразно изричната разпоредба на чл.117, ал.3 от КСО, ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им, като с решението ръководителят на териториалното поделение на Националния осигурителен институт решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. Предвид това съдът приема, че оспореният административният акт е издаден от компетентен орган – директора на ТП на НОИ – Кърджали, в рамките на предоставените му по закон правомощия и в рамките на неговата материална и териториална компетентност.

Решението е издадено в посочения едномесечен срок - жалбата против разпореждането е подадена на 18.03.2025 год., а решението е постановено на 16.04.2025 год., при спазване изискванията за писмена форма и съдържа всички реквизити, съгласно нормата на чл.59, ал.2 от АПК, приложима по силата на чл.117, ал.5 от КСО, включително с подробно посочени фактически и правни основания за издаването му. В изпълнение на специалната норма на чл.117, ал.5 от КСО, препращаща към общия ред по АПК за издаване на административен акт, административният орган се е произнесъл с решение, след като се е запознал с жалбата срещу разпореждане от вида на посочените в чл.117, ал.1, т.2, б.„б” от КСО. От изложеното по-горе следва, че по отношение на оспореното решение на директора на ТП на НОИ – Кърджали не са налице отменителните основания по чл.146, т.1 т.2 и т.3 от АПК.

По отношение материалната законосъобразност, т.е. съответствието на оспорения административен акт с приложимите материалноправни разпоредби на закона, съдът намира следното:

По силата на чл.54а, ал.1 от КСО, право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица” най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл.68а или професионална пенсия по чл.168; не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл.114а, ал.1 от Кодекса на труда.

По делото между страните няма спор относно установените факти, вкл. и че през посочените по-горе периоди на заетост, които са доказани и чрез събрани по реда на електронния обмен на социално-осигурителна информация между Р.България и ЕС, жалбоподателят Н. И. М., от 14.03.2019 год. до датата 30.07.2023 год., е работил по трудово правоотношение с работодател в [държава], като не се оспорва и обстоятелството, че за този период - от 14.03.2019 год. до датата 30.07.2023 год., същият не е работил по трудово правоотношение в Р.България и съответно, че няма принос към системата на социалното осигуряване в страната.

Ясно е, че спорът в случая се касае до това - коя е компетентната държава по отпускане на парично обезщетение за безработица във връзка с периода, през който е установено и удостоверено, че жалбоподателят е работил в [държава] или казано по друг начин - спорният въпрос е, коя държава е компетентната институция за отпускане на парично обезщетение за безработица - в Р България, където Н. И. М. не се е осигурявал или в [държава], където се е осигурявал до 30.07.2023 год. и където е пребивавал.

Във връзка с горното следва да се посочи, че определянето на пребиваването се извършва от страна на компетентните институции на държавите - членки, т.е. определянето на мястото на пребиваване на едно лице и приложимото спрямо него законодателство не може да се извършва от самото лице. Следва също така, да се отбележи, че безспорно в случая, предвид установените данни за наличен осигурителен период на оспорващия Н. М. в държава - членка, различна от Р.България, който е от значение за определяне правото на парично обезщетение за безработица/ПОБ/, е приложим Регламент (ЕО) №883/2004 год. за координиране на системите за социална сигурност/Регламента/, както и Регламент №987/2009 год. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004 год. за координация на системите за социална сигурност/Регламента по прилагането/.

В чл.11, §1 от Регламент (ЕО) №883/2004 год. се сочи, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава - членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл.11, §3, като в буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото безспорно е бил и жалбоподателят Н. М., а именно - че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка, се прилага законодателството на тази държава - членка. Специални правила, представляващи изключения от този общ принцип, че държавата - членка по последна заетост е компетентна да отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от Регламент (ЕО) №883/2004 год. Така, съгласно чл.65, §2 от същия, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава - членка, различна от компетентната държава - членка и което продължава да пребивава в тази държава -членка или се върне в тази държава - членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата - членка по пребиваване. Същевременно Регламентът предвижда и хипотези, в които дадено лице обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави - членки, при което тогава, когато работодателите са различни и са в различни - държави членки, то съгласно чл.13, §1, 5.„а“ от Регламента, се прилага законодателството на държавата по пребиваване. Във връзка с приложението на посочените по-горе норми, от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава - членка и държава - членка по пребиваване. Тези понятия имат своята легална дефиниция в Регламента, като в чл.1, §3, б.р) е посочено, че „компетентна институция“ е: i) институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение; или ii) институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата - членка, в която се намира институцията; или iii) институцията, определена от компетентния орган на съответната държава; или iv) в случая на схема, свързана със задълженията на работодателя във връзка с обезщетенията, определени в член 3, параграф 1 - или съответния работодател или осигурител, или вместо него, орган или институция, определен от компетентния орган на съответната държава - членка. Съответно, според посоченото в чл.1, §3, б.с), „институция по място на пребиваване“ и „институция по място на престой“ е съответно институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където пребивава заинтересованото лице и институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където съответното лице има престой съгласно законодателството, прилагано от тази институция, или ако не съществува такава институция - институцията, определена от компетентния орган на съответната държава - членка. Според чл.1, §3, б.т), „компетентна държава - членка“ е държавата - членка, в която се намира компетентната институция. Съответно, пак в определенията по чл.1, §3 от Регламент (ЕО) №883/2004 год., в б.й), „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно т.к), „престой“ означава временно пребиваване.

В случая, от краткото изложение в жалбата може да се изведе, че жалбоподателят Н. И. М. твърди, че въпреки че последната му заетост е била в [държава], от органа неправилно било прието, че обичайното му пребиваване е било в [държава], вместо в Р.България, макар че от събраните по преписката доказателства се установява, че по отношение на същия, след проведена процедура по електронен обмен на социално-осигурителна информация между Р.България и [държава], *** компетентна институция е удостоверила, че периода от 14.03.2019 год. до датата 30.07.2023 год./период, малко по-дълъг от 4 години и 4 месеца/ е осигурителен период в [държава]. Това всъщност не се и отрича от жалбоподателя, като в подаденото заявление с Вх.№084-00-181/01.08.2023 год. на ТП на НОИ - Кърджали, с което е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица, на основание КСО, самият той е посочил, че е упражнявал трудова дейност в друга държава – [държава], за периода от 03.03.2022 год. до 30.07.2023 год., а впоследствие, в подаденото заявление с Вх.№1019-08-1005/02.08.2023 год. за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава – членка е заявил, че е необходимо да бъдат удостоверени осигурителните му периоди в [държава], както следва: 14.03.2019 год. - 31.12.2019 год.; 01.09.2020 год. - 10.07.2021 год.; 16.10.2021 год. - 20.12.2021 год. и 03.03.2022 год. - 30.07.2023 год., с посочен един и същи работодател – ***, т.е. по делото не е спорно, че Н. М. има осигурителен стаж, придобит в [държава] до 30.07.2023 год. и едва след завръщането му в Р. България е подал заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица. Както бе посочено и по-горе, спорният въпрос е, коя държава е компетентната институция за отпускане на парично обезщетение за безработица - в Р.България, където Н. И. М. не е упражнявал трудова дейност и не се е осигурявал или в [държава], където е упражнявал трудова дейност по трудово правоотношение и се е осигурявал до 30.07.2023 год. и където всъщност е пребивавал.

Право на парично обезщетение за безработица, съгласно чл.54а от КСО, имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. нямат отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст или професионална пенсия за ранно пенсиониране; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл.114а, ал.1 от Кодекса на труда. Съгласно чл.11, §3, б.в) от Регламент №883/2004, „спрямо лице, получаващо обезщетения за безработица в съответствие с член 65 съгласно законодателството на държавата - членка по пребиваване, се прилага законодателството на тази държава - членка, а чл.1, б.й) от Регламент №883/2004, както бе отбелязано и по-горе, дефинира понятието „пребиваване“ - мястото, където лицето обичайно пребивава.

Съгласно чл.11 от Регламент (ЕО) №987/2009 год., при различия в становищата па институциите на две или повече държави - членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата - членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Предвид изложеното съдът намира, че административният орган правилно е приложил закона - Регламент №883/2004 год. и действително не може да се приеме, че Р.България е компетентна държава по пребиваване, тъй като жалбоподателят Н. М. през последните повече от 4 години и 4 месеца преди подаване на заявлението за отпускане на ПОБ, с три прекъсвания, е работил по трудово правоотношение единствено и само в [държава] и центърът на интересите му е бил в [държава]. С оглед на това, разпоредбата на чл.65, §2 от Регламента е неотносима, предвид определението по дело С-30/22, СЕС, тъй като по време на последната му заетост за тези повече от 4 години и 4 месеца, Н. М. е пребивавал преимуществено в [държава] и няма никакви периоди на заетост в Р. България, поради което той не може да претендира, на основание на чл.54а, ал.1 от КСО, обезщетение за безработица, тъй като Р.България не е компетентна държава по пребиваване и в случая, такава компетентна държава се явява [държава]. Съдът намира за нужно да отбележи, че през посочения период, с продължителност повече от 4 години и 4 месеца преди подаване на заявлението за отпускане на ПОБ/14.03.2019 год. – 30.07.2023 год./, видно от приложената по преписката и приета като доказателство Справка с Рег.№292000-18326/16.08.2023 год. на ОД на МВР – Кърджали за регистрирани пътувания през границата на страната/л.42/, жалбоподателят Н. М. е влязъл на територията на Р. България 7/седем/ пъти, като престоите му в страната са в рамките между 7 дни и 14 дни/два пъти по 7 дни, веднъж 8 дни, веднъж 12 дни и два пъти 14 дни/, с изключение на един престой с продължителност от 3 месеца/влязъл на 14.07.2021 год. и излязъл на 13.10.2021 год./. Изложеното според настоящия състав, безспорно доказва, че Н. М. е пребивавал преимуществено в [държава] и при положение, че няма никакви периоди на заетост в Р. България, поради което той не може да претендира, на основание на чл.54а, ал.1 от КСО, обезщетение за безработица, тъй като, както бе посочено и по-горе, Р.България не е компетентна държава по пребиваване

Следва да се посочи, че жалбоподателят Н. М. не е лишен от право на обезщетение за безработица, но компетентната държава е държавата по последната му заетост – [държава], която е и държава по пребиваване, тъй като центърът на интересите на лицето е бил именно там, а такава е и целта на КСО - предоставяне на плащания на правоимащи лица при наличие на основание за това и при съблюдаване на приложимите европейски регламенти.

В допълнение към изложеното по-горе съдът намира, че в случая следва да се отбележи, че съпругата на жалбоподателя – Ф. Ю. М., както и двете *** деца – *** Н. Н. Б. и *** Ю. Н. М., също не пребивават и не живеят в Р. България, а в трета държава – [държава]. От страна на жалбоподателя няма твърдения да има други близки роднини в Р. България, с които да поддържа някакви контакти, а освен това, няма твърдения същият да притежава и някаква недвижима собственост на територията на страната, като самият той сочи, че живее в къща в [населено място], [община], ***. Също така, следва да се отбележи, че придобиването от жалбоподателя Н. М. на моторно превозно средство, което е регистрирано в Р.България, е станало много след този период от повече от 4 години и 4 месеца/14.03.2019 год. – 30.07.2023 год./ - СРМПС на придобития от жалбоподателя лек автомобил, [Марка], е издадено на 24.04.2024 год. Изложеното по-горе също не обосновава извод, че държавата по пребиваване в случая е Република България, тъй като тази преценка се извършва обвързано с осъществявана трудова дейност и при безспорните данни, че лицето е работило през последните повече от 4 години и 4 месеца, преди подаването на заявлението за отпускане на ПОБ, единствено и само в [държава], то не може да се приеме, че държава по пребиваване е Република България.

До различен извод не може да доведе и обстоятелството, че жалбоподателят Н. И. М. към настоящия момент има постоянен адрес в Р. България. Следва да се посочи, че от страна на същия, по делото не е представено удостоверение за постоянен и настоящ адрес, но адресът му в [населено място], [община], е вписан като такъв постоянен адрес в коментираното по-горе СРМПС №[номер], издадено на 24.04.2024 год.

Във връзка с това съдът намира за нужно да посочи, че според чл.93, ал.1 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР), постоянен адрес е адресът в населеното място, в което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението. Всички български граждани, включително и живеещите в чужбина, са длъжни да имат постоянен адрес в Република България, като тези, които не са вписани в регистъра на населението и не могат да посочат постоянен адрес в страната, се вписват служебно в регистъра на населението от [район] на [населено място], съгласно чл.93, ал.4 от ЗГР, т.е. постоянният адрес е формален и не винаги отразява действителното местоживеене на лицето (В т.см. - Решение №85/04.05.2016 год. по дело №251/2016 год. на ВКС). Следователно, обстоятелството, че жалбоподателят Н. М. има постоянен адрес в Република България, не е относимо при определяне на пребиваването му. Такъв адрес, така или иначе, той е административно задължен да посочи, съгласно чл.90, ал.1, във връзка с ал.2 от ЗГР.

От друга страна, настоящият адрес е адресът, на който живее лицето, съгласно чл.94, ал.1 от ЗГР и той отразява неговото действително местоживеене. Както бе отбелязано и по-горе, от страна на жалбоподателя не е представено удостоверение, от което да е видно кой е настоящият му адрес, нито пък са налични други доказателства, от които може да се установи това обстоятелство. Във връзка с това следва обаче да се посочи, че по преписката е представен и е приет като доказателство документ, на *** език и в превод от *** на български език, наименован Официално потвърждение за прекратяване на адресна регистрация, издаден от Адресна служба на [община], [държава], на 16.08.2023 год. – екземпляр за подлежащо на регистрация лице/л.40-л.41/. От този документ е видно, че жалбоподателят Н. И. М. е бил адресно регистриран в [държава], на адрес – *** [населено място], [адрес], като жилището на посочения адрес е било основно жилище на жалбоподателя, като в документа е отразено, че Н. И. М. е нарпуснал жилището на 30.07.2023 год. и е прекратил адресната си регистрация на този адрес, на датата 16.08.2023 год., т.е. петнадесет дни, след като вече е подал заявлението с Вх.№084-00-181 от 01.08.2023 год., за отпускане на парично обезщетение за безработица.

От изложените по-горе данни и съгласно съдържащата се информация в този документ - Официално потвърждение за прекратяване на адресна регистрация, издаден от Адресна служба на [община], [държава], на 16.08.2023 год. – екземпляр за подлежащо на регистрация лице, следва, че жалбоподателят Н. И. М. за релевантния период и до 30.07.2024 год. е живял в [държава]. Налага се изводът, че през това време, което е релевантно за определяне на държавата на пребиваване на жалбоподателя Н. И. М., настоящият му адрес е бил в [държава], независимо, че той не е декларирал това обстоятелство пред съответния административен орган в Република България.

Изложеното по-горе се потвърждава и от трайната съдебна практика на Съда на ЕС, съгласно която, вписването в регистъра на едно населено място е чисто формален елемент, който не позволява да се установи действителното пребиваване на засегнатото лице в това населено място (решение Liaskou v Conseil - Т-60/00, точка 62). Правото на ЕС следва да се прилага еднообразно на територията на държавите - членки. Ако съответната норма е била предмет на тълкуване от страна на Съда на ЕС, тя трябва да се прилага по един и същ начин във всички държави - членки и то в смисъла, който й е дал Съдът, без значение дали актовете са публикувани на съответния език. На следващо място следва да се посочи и Решение от 30.09.2021 год. по дело С-285/20 на Съда на ЕС. Според мотивите на посоченото решение, „чл.65, §2 и 5 от Регламент №883/2004, изменен с Регламент №465/2012, трябва да се тълкува в смисъл, че причините, по специално от семеен характер, поради което едно лице е преместило пребиваването си в държава - членка, различна от компетентната държава - членка, не следва да се вземат предвид за целите на прилагане на тази разпоредба.“. Няма спор, че правото на ЕС следва да се прилага по еднакъв начин на територията на всички държави - членки, т.е. ако съответната норма е била предмет на тълкуване от страна на СЕС, последната трябва да се прилага по един и същи начин във всички държави - в смисъла, който е дал Съдът.

Следва да се отбележи, че действително има създадена негативна локална практика, явно в резултат на неприемане на практиката на Съда на ЕС и тълкуване на основни разпоредби на европейските регламенти, при която практика се приема, че е налице изместване на периода, за който се извършва преценка на пребиваването на лицето, като се отчитат факти и обстоятелства, възникнали именно след приключване на периода на последната заетост на лицето в чужбина, в т.ч. и вземайки предвид характера на причината, поради която е налице преместването на пребиваването на лицето. Следва изрично отново да бъде подчертано, че определянето на държавата на пребиваване се извършва за периода на последната трудова дейност на лицето в другата държава. В посоченото по-горе решение на Съда на ЕС се визира, че по отношение на безработните лица, пребиваващи в държава - членка, различна от компетентната държава - членка, с оглед на прилагане на относимата правна норма се цели създаване на най-благоприятните условия за търсене на нова работа, но не и за получаване на социални плащания, в т.ч. и на парично обезщетение за безработица.

Предвид изложеното съдът в настоящия състав намира, че Разпореждане №084-00-181-3 от 21.02.2025 год. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Кърджали е издадено при изяснена фактическа обстановка, в съответствие с наличните доказателства и при правилно приложение на материалния закон и спазване на административнопроизводствените правила, а при постановяване на оспореното пред съда решение, горестоящият административен орган – директорът на ТП на НОИ – Кърджали, е обсъдил всички доказателства, събрани в хода на административното производство в тяхната съвкупност и съотносимост, като приетите за установени фактически констатации се подкрепят от тези доказателства, а и от доказателствата, събрани в хода и на настоящото съдебно производство. Изводът е, че спрямо релевантните и установени факти, административният орган е приложил правилно материалния закон и по тези съображения съдът намира, че оспореният административен акт е постановен и при правилно приложение на относимите материалноправни разпоредби на закона и съответно, не е налице и основанието за отмяната му по смисъла на чл.146, т.4 от АПК.

Така, с оглед всички изложени по-горе съображения, съдът намира, че оспореният в настоящото производство административен акт е постановен от материално и териториално компетентен орган, в установената от закона форма и с изискуемото се съдържание, при спазване на установените административно-производствени правила, при правилно приложение на материалния закон, а като такъв се явява и издаден в съответствие с целите на закона.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира подадената жалба от Н. И. М., с посочен адрес - [населено място], [адрес], [община], [област], против Решение №2153-08-139 от 16.04.2025 год., издадено от директора на ТП на НОИ - Кърджали, с което е отхвърлена, като неоснователна, жалбата му против Разпореждане №084-00-181-3 от 21.02.2025 год. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, с което разпореждане, на жалбоподателя е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО, за неоснователна и недоказана, поради което и с решението по настоящото дело, жалбата срещу това решение следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на спора по настоящото дело и предвид своевременно заявеното от процесуалния представител на ответника по жалбата искане в съдебно заседание, за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, съдът намира, че в полза на ТП на НОИ – Кърджали следва да бъде присъдено такова, на основание чл.143, ал.3, предл.I/първо/ от АПК, в минималния размер от 100/сто/ лева, определен съгласно чл.37 от Закона за правната помощ, във вр. с чл.24, предл.I/първо/ от Наредбата за правната помощ, която норма предвижда, че по административни дела възнаграждението за една инстанция е от 100 до 240 лева.

Мотивиран от изложеното и на основание чл.172, ал.2, предл.ІV/четвърто/, във връзка с чл.172, ал.1 от АПК, Административният съд

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Н. И. М., [ЕГН], с посочен постоянен адрес - [населено място], [адрес], [община], [област], против Решение №2153-08-139 от 16.04.2025 год., издадено от директора на ТП на НОИ - Кърджали, с което е отхвърлена, като неоснователна, жалбата му против Разпореждане №084-00-181-3 от 21.02.2025 год. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали, с което разпореждане му е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

ОСЪЖДА Н. И. М., с посочен постоянен адрес - [населено място], [адрес], [община], [област], [ЕГН], ДА ЗАПЛАТИ на Териториално поделение на НОИ – Кърджали, с адрес – [населено място], [улица], разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение, в размер на 100.00/сто/ лева.

Решението, съгласно чл.119, във вр. с чл.117, ал.1, т.2, б.„б“ от КСО, е окончателно и не подлежи на обжалване.

Препис от решението, на основание чл.138, ал.3, във вр. с чл.137 от АПК, да се изпрати или връчи на страните по делото.