Р Е Ш Е Н И Е
№84
гр. Велико Търново, 18.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд гр.Велико Търново –
шести състав, в съдебно заседание на седми март през две
хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСЕН БУЮКЛИЕВ
при участието на секретаря С.М., изслуша
докладваното от председателя адм. дело № 46 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 172, ал.5 от ЗДвП.
Жалбоподателят В.М.В. ***, чрез
процесуалния си представител *** Т.М. от ВТАК, е обжалвал като
незаконосъобразна заповед за прилагане на принудителна административна мярка №20-0258-000073
от 29.5.2020 на Началника на Районно управление – Дряново към ОДМВР - Габрово,
с която му е наложен ПАМ по чл.171, т.2, буква "к" от ЗДвП – временно
спиране от движение на моторно превозно средство до заплащане на дължимата
глоба.
Поддържа се несъответствие със
законовата цел и противоречие със закона при издаването и. Освен липсата на
нарушение, извършването на което е предпоставка за издаване на ПАМ,
жалбоподателя релевира и, че правната норма, послужила като основание за
прилагането на ПАМ, е обявена за противоконституционна. Сочи се, че и в
настоящият случай са приложими мотивите, които е изложил КС досежно целите на
принудителните административни мерки, като преследваната и чрез конкретната
мярка цел не е осигуряването на безопасност на движението по пътищата, а по –
лесното събиране на вземанията за глоби. Тези оплаквания се поддържат и пред
съда от процесуалния представител на жалбоподателя, като се претендират
разноските.
Ответникът по делото, Началникът на
Районно управление – Дряново при ОД на МВР – Габрово, не взема становище.
Съдът,
като взе предвид становището на жалбоподателя и представените по делото
доказателства, приема за установено следното:
Жалбата, като подадена в срок, от
легитимирано лице, против подлежащ на оспорване акт, е допустима за разглеждане по същество.
В това отношение следва да се отбележи,
че нито от съдържанието на самата оспорена заповед, нито от съдържанието на
друг удостоверителен документ се установява меродавна дата, на която процесната
заповед е връчена на адресата и. От приложеното известие за доставяне на л.5 от
делото се установява единствено, че РУ – МВР Дряново изпраща два акта /единият
от които е и процесната ПАМ/ на ОДМВР – Велико Търново, за връчване, като това
се потвърждава и от писмото на това районно управление от 8.4.2021 година. При
това положение съдът приема, че преклузивният 14 дневен срок за оспорване е
спазен. Оспорващият е адресат на заповедта и последната е неблагоприятна за него,
поради което е налице процесуална легитимация за обжалването и.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Според доказателствата, представени по
преписката, съответно събрани от съда, се установява следната обстановка:
Според
представения по делото АУАН серия АA, №319 на
29.05.2020 година /лист 13 от делото/ в присъствието на свидетеля Н.П.М. е
съставен този акт, против жалбоподателя за това, че в 14,40 на същата дата по
ПП-5, км. 122+688 в посока Велико Търново управлява собственият си лек
автомобил „Мазда Демио“ с регистрационен номер ***, без да е заплатил
доброволно и в срок наложените му глоби с НП №19-0258-000457/27.12.19 г.,
връчено на 11.03.20 година и влязло в сила на 19.03.20 година на РУ – Дряново и
глоба с фиш, серия Х/374345 от
24.04.2020 г. на РУ – Габрово. Прието е, че това нарушава разпоредбата на чл.190,
ал.3 от ЗДвП, като едновременно с това е нарушил и чл.186, ал.7 от ЗДвП.
На същата
дата е издадена и процесната пред съда ЗППАМ, като в мотивите са описани
идентични с посочените фактически обстоятелства, като обаче е посочено, че е
налице и наложена глоба с фиш серия
Х/3396166 от 19.02.2020 на сектор ПП Велико Търново, глоба с фиш серия
К/3400220 от 19.2.2020 на сектор ПП - Търговище, които обстоятелства не са
посочени в АУАН. И в ПАМ е посочено като прието нарушаването на чл.186, ал.7 и
чл.190, ал.3 от ЗДвП. Представено е по-късно издаденото наказателно
постановление, което произтича от съставения акт за нарушение.
Какви са
изводите на съда при така установената обстановка съобразно събраните
доказателства?
Съдът приема, че акта е валиден с оглед
съдържанието на служебно известната му заповед № 264з-1455 от 2.08.2018 година на
директора на ОДМВР – Габрово, издадена във връзка със заповед №8121з-1524 от
9.12.2016 г. на министъра на вътрешните работи, съдържанието на която е
служебно известно на съда.
Що се касае до формалната законосъобразност,
то съдът приема, че досежно нарушаването на разпоредбата на чл.190, ал.3 от ЗДвП която е една от причините да се приложи мярката, формата на
административния акт е спазена. Тази разпоредба създава задължение за
доброволно заплащане на наложевното наказание глоба в едномесечен срок от
влизането в сила на посочените в нормата актове, като очевидно с оглед нормата
на чл.190, ал.1 от ЗДвП адресат на задължението е водача или собственика на
МПС. Що се касае до соченото като нарушена на разпоредбата на чл.186, ал.7 от
закона, то съдът счита, че тя не разпорежда дължимо поведение, което може да
бъде нарушено, а урежда последици от неплащането в срок на наложена чрез фиш
глоба. Това само по себе си не е достатъчно да обоснове извод за формална
незаконосъобразност, доколкото наведеното в обстоятелствената част на ПАМ за
неплащане на глоби по влезли в сила наказателно постановление и фишове би
представлявало неспазване на разпоредбата на чл.190, ал.3 от ЗДвП.
Съдът счита, че няма съществено
нарушени административно-производствени правила, които да са повлияли на
проявлението на принципа на истинност, прогласен в чл.7 от АПК.
Приложената ото ответника мярка обаче
противоречи на закона.
Обявената впоследствие за
противоконституционна разпоредба на чл.171, т.2 буква „к“ от ЗДвП гласи
следното: „За осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за
преустановяване на административните нарушения се прилагат следните
принудителни административни мерки: временно спиране от движение на
пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно
средство с наложено наказание глоба, незаплатена в срока за доброволно
заплащане – до заплащане на дължимата глоба;“.
Изискването на закона /преди
обявяването на нормата за противоконституционна/ е да е налице наложено по
административен ред наказание глоба, която да не е заплатена в срока за
доброволно изпълнение. Този срок има предвид разпоредбата на чл.190, ал.3 от ЗДвП.
Извън черпените от решението на КС,
постановено по конституционно дело №11 от 2020 година аргументи, следва да се
посочи, че ответникът не установява надлежно елементите на фактическият състав
на сочената в ПАМ норма.
Съдът, още с разпореждането си за
насрочване /лист 20 от делото/ указа изрично на ответника, че е в негова тежест
да установи при условията на първоначално доказване фактическите обстоятелства,
на които основава разпореденото с оспорената ПАМ.
В случая няма никакви доказателства за
твърдението, че са налице вземания за глоби в някакъв точно определен размер,
които оспорващият е бил длъжен да заплати в точно посочен срок, след изтичането
на който се поражда и правомощието за прилагането на ПАМ. Действително, според разпоредбата на чл.189,
ал.2 от ЗДвП АУАН описаните в този акт факти са скрепени с оборимата презумпция
за достоверност. Въпреки това, за да се съобрази съдът с тази презумптивна доказателствена
сила, следва този, който се ползва от презумпцията, да установи наличието на
презумпционните предпоставки. В случая не са представени посочените в ЗППАМ
наказателни постановления и фишове, нито е посочено на коя именно дата тези
актове са стабилизирани като необжалвани или като обжалвани, но потвърдени от
съда, нито е посочено какви са глобите, които тези актове налагат. Това е достатъчно, за да се
констатира незаконосъобразността на оспорената заповед.
Извън това, както обосновано поддържа
представителят на жалбоподателя, следва да се констатира, че с РЕШЕНИЕ № 3 от 23 март 2021 г., постановено по КД №11 от 2020
година, КС е обявил за противоконституционна разпоредбата на чл.171, т.2, буква
„к“ от ЗДвП, която е послужила като основание за прилагането на мярката.
Съгласно разпоредбата на чл. 151, ал.2
от КРБ „Решенията на Конституционния съд се обнародват в "Държавен
вестник" в 15-дневен срок от приемането им. Решението влиза в сила три дни
след обнародването му. Актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от
деня на влизането на решението в сила.“. Видно от мотивите на решение №3 от
28.04.2020 година на КС по конституционно дело № 5 от 2019 година „Решенията на Конституционния съд са
задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани (чл.
14, ал. 6 от ЗКС) и като неразделна част от правния ред осигуряват
върховенството на Конституцията. В правовата държава неизпълнението на
решенията на Конституционния съд, неточното им изпълнение или заобикаляне, е
нарушение на Конституцията, на нейните принципи, ценности и разпоредби.
Задължението да изпълняват решенията на Конституционния съд в пълна степен
обвързва всички държавни органи и следователно и органите на съдебната власт.
Като изхожда от
тези основни конституционни принципни положения, Конституционният съд приема,
че разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията, която гласи
"Актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на
влизането на решението в сила", утвърждава правилото, че решенията на
Конституционния съд действат занапред (докато Конституционният съд не приеме
решение, че даден акт противоречи на Конституцията, се предполага, че той е в
съответствие с Конституцията и че правните последици, възникнали на основание
акта, са легитимни). Това правило обаче не е абсолютно. Изключения от него
могат да бъдат обосновани, като се вземе предвид цялостната конституционноправна
уредба – единството от правни конструкции и принципи, намиращи се във връзка с
уредбата на темпоралния ефект на решенията на Конституционния съд. Позовавайки се на това разбиране,
Конституционният съд подчертава, че когато се разкрива смисълът, вложен в
разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията, тя следва да
се тълкува в контекста на другите разпоредби и принципи на Конституцията, сред
които първостепенно положение заемат принципът на правовата държава и
върховенството на Конституцията. Във връзка с предмета на конституционното дело
от особено значение е и тълкуването на съдържанието на разпоредбата на чл.
150, ал. 2 от Конституцията, уреждаща контрола за конституционосъобразност,
упражняван по конкретен повод. Съгласно цитираната разпоредба, когато установят
несъответствие между закона, приложим по висящото пред тях дело, и
Конституцията, Върховният касационен съд или Върховният административен съд
спират производството по делото и внасят въпроса в Конституционния съд.
Конституцията очевидно цели да осуети решаването на висящото дело съобразно
един твърдян противоконституционен, порочен закон и затова постановява то да
бъде спряно, за да се изчака произнасянето на Конституционния съд. Спирането би
се лишило от смисъл, ако делото трябва да се реши съобразно
противоконституционен закон. Въпросът за конституционността на приложимия по
висящото дело закон, независимо от модела на конституционно правосъдие, винаги
има преюдициален характер – такъв въпрос не би имало мотив да се поставя и
решава, ако отговорът на същия няма да има ефект за разрешаването на правния
спор, по повод на който е сезиран Конституционният съд – това противоречи преди
всичко на здравия разум, на процесуалната икономия и, което е по-съществено, на
смисъла и предназначението на конституционното правосъдие да осигури
върховенството на Конституцията. Като взема предвид
цялостната конституционноправна уредба, утвърждаваща върховенството на
Конституцията, съдът стига до извода, че без прилагането на изключението от
общото правило, установено в чл.
151, ал. 2, изречение трето от Конституцията, ефективното осигуряване на
върховенството на Конституцията би било невъзможно и конституционното
правосъдие би било лишено от възможност да изпълни своето предназначение в
конституционната правова държава. Върховенството на правото в основата си
означава, че в един правен ред всеки спор се разрешава в съответствие и
единствено в съответствие с приложимото право. Прилагането на обявения за
противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа
на върховенството на Конституцията и нарушава забраната на чл.
5, ал. 1 – никой закон не може да противоречи на Конституцията, ако
противоречи, той не е част от правната система, а следователно не е приложимо
право – което единствено има значение за решаването на правни спорове. Спрямо
правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за
противоконституционен закон не се прилага. Целта е да се осуети постановяване
на съдебни решения в противоречие с решението на Конституционния съд и
следователно уронващи върховенството на Конституцията.
Противното разбиране е несъвместимо с върховенството на Конституцията, с
нейното непосредствено действие, с духа и принципите на правовата държава. Утвърденият в Конституцията принцип на справедливост
(материалният елемент на принципа на правовата държава), както и разпоредбата,
че правораздаването се осъществява от съдилищата (чл.
119, ал. 1) означава, че конституционна ценност представлява не толкова
постановяването на самото решение от съд, а по-скоро постановяването на
справедливо съдебно решение. Формалното правораздаване от съд не е
справедливостта, която е утвърдена в Конституцията и се защитава и закриля от
нея. Разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията предвижда, че съдията
трябва да се въздържа да прилага закон, за който смята, че противоречи на
Конституцията. Цялостната конституционна уредба цели законът, който противоречи
на Конституцията, да не бъде приложен, да не възникнат противоконституционни и
в този смисъл несправедливи правни последици от прилагането на такъв правен акт
и да не бъдат нарушени правата на личността. В контекста на горните разсъждения
справедливостта надделява за тази хипотеза – конституционният законодател е
намерил балансирано разрешение за последиците от решението на Конституционния
съд, като в чл. 151, ал. 2, изр. трето е въвел основно правило
"занапред" от момента на влизане в сила на решението, обявената за
противоконституционна норма да не се прилага и едновременно за висящите
производства е въвел изключение от правилото. Справедливостта налага подобен
подход, защото тези, които имат доверие в правото, в действителност са в
позиция на правна несигурност. Конституционният законодател е въвел балансиращ
механизъм за гарантиране на правна сигурност и справедливост. Конституционните
разпоредби на чл. 151, ал. 2, изр. трето и чл.
150, ал. 2 имплицитно съдържат идеята, че правилото за действие "занапред"
се прилага, освен ако не води до крайна несправедливост. В крайна сметка
правната сигурност не се отнася до релативна стабилност на правния ред,
основана на законност, а е сигурност, основана единствено на валиден закон.Ако спрямо висящите съдебни производства решението на
Конституционния съд действа според общото правило "ex nunc",
съдебните състави ще са обвързани да разрешат спора съобразно обявения за
противоконституционен материален закон. За да не се стигне до такъв
несправедлив изход на съдебния процес, от разпоредбата на чл.
150, ал. 2 от Конституцията се извежда изключение от общото правило на чл.
151, ал. 2, изр. трето. Противното би означавало да се отрече принципът на
върховенството на Конституцията, принципът на правовата държава, принципът на
непосредствено действие на конституционните разпоредби, да се потъпче правото
на всяко лице да защитава пряко правата си чрез позоваване на Конституцията и
правото на всяко лице да се обръща към съда, за да получи защита на
конституционните си права и свободи.“.
В крайна сметка КС е постановил в диспозитива на решението си, че, по
отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени
правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства,
противоконституционният закон не се прилага, а Народното събрание урежда
правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон.
Такъв е и настоящият случай, което
извън посоченото по-горе, води до незаконосъобразност на заповедта с оглед на
противоконституционността на основанието, въз основа на което тя е издадена.
Жалбата е основателна и следва да се
уважи.
При този изход на спора следва да се
присъдят на процесуалния представител на жалбоподателя претендираните от него
разноски по чл.38, ал.2 във връзка с ал.1, т.2 от ЗА и чл.8, ал.3 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на ***ските възнаграждения в размер от 500 лв.
Водим от изложеното, Административният
съд – В. Търново, шести състав,
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ заповед за прилагане на
принудителна административна мярка №20-0258-000073 от 29.5.2020 на Началника на Районно управление – Дряново към
ОДМВР – Габрово.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР –
Габрово, да заплати на *** И.Т.М. от ВТАК,
ЛН **********, разноски по делото в размер от 500 лв.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :