РЕШЕНИЕ
№ 5172
гр. София, 03.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20221110148617 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК.
Предявен е осъдителен иск по чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД от Б. И. Г. срещу "Ф.Б." ЕООД
за заплащане на сумата 321,97 лева (след допуснато увеличаване на размер на иска по реда
на чл. 214 от ГПК), като недължимо платена за възнаграждение по нищожен Договор за
гаранция №№/27.04.2021 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на искова молба
до окончателното изплащане. Твърди се, че страните са сключили договор за гаранция за
обезпечаване изпълнението на ищцата по договор за паричен заем срещу възнаграждение от
400,00 лева, платено на ответника за времето на заемното правоотношение от 27.04-
27.10.2021 г. Ищецът намира, че съглашението е недействително поради нищожност на
договора за заем, който регламентира каузата за сключването на договора за гаранция, респ.
престациите по него, с чл. 4 от договора за кредит. Твърди, че заемодателят и ответникът са
свързани лица, тъй като заемодателят е едноличен собственик на капитала на дружеството-
поръчител. Поддържа, че действието на договора за поръчителство е обусловено от
валидността на заемното правоотношение. чл. 4 от договора за заем налага на потребителя
да намери две физически лица, поръчители, са фактически неизпълними и го поставя пред
единствения избор да сключи договор за поръчителство, като необходимо условие за
получаване на заемните средства. Заявява, че заемодателят не е включил като разход по
кредита възнаграждението за поръчителство и по този начин се заобикаля чл. 19, ал. 4 от
ЗПК; договорът за кредит е недействителен на осн. чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, защото не е
посочен ГПР и общата дължима сума, вкл. как се формира и потребителят е заблуден за
действителната стойност на ГПР. Твърди, че договорът за поръчителство е лишен от
основание, защото по него не се предоставя услуга на потребителя; противоречи на чл. 138
от ЗЗД и на добрите нрави, вкл. уговореното възнаграждение в е размер повече от
половината от заемните средства.
Ответникът оспорва иска. Счита претенцията за недопустима, недоказана и
неоснователна. Евентуално поддържа, че при наличие на договор за предоставяне на
поръчителство, той е сключен по възлагане на ищеца, при условията на договорна свобода,
1
престациите не са явно нееквивалентни по твърдението за накърняване на добрите нрави, в
т.ч. договорът е възмезден за услуга. Не е страна по посочения договор за заем, а
твърденията за нищожност не намират опора в представените от ищеца доказателства.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по
свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:
За да възникне правото на парично вземане по иск по чл. 55, ал. 1, пр.1 от ЗЗД
необходимо е да се установи, че 1/процесната сума е излязла от патримониума на ищеца;
2/тя е постъпила в имуществения комплекс на ответника; и 3/това разместване на блага от
имуществото на ищеца в патримониума на ответника е без правно основание/ не е бил
налице годен юридически факт/. В доказателствена тежест на ищеца е да установи, че
ответникът е получил процесната сума при условията на така посочения договор. В тази
връзка ищецът ангажира писмени доказателства – справки от ЦКР и съдебна счетоводна
експертиза, в т.ч. и източниците за изследването на вещото лице, които неоспорени от
страните, преценени заедно и поотделно по реда на чл. 179 и чл. 202 от ГПК, дават
основание на съда да приеме, че между страните е сключен Договор за гаранция
№№/27.04.2021 г. ССчЕ изяснява, че ищецът е платил на ответника сумата 321,97 лв.
Твърдението и доказването само на този факт за ищеца и липсата на ангажирани
доказателства от ответника за обстоятелствата по т.3, е достатъчно да се приеме, че е налице
неоснователно разместване на имуществени блага. При условията на чл. 146, ал. 2 от ГПК
съдът указа на ответника да установи, че за него съществува правно основание да задържи
полученото; евентуално, че го е върнал, за което не посочи доказателства до края на съдебно
дирене. Този извод дава основание на съда да приеме исковата претенция за изцяло
основателна. В допълнение следва да се отбележи, че доказателствата са в насока, че ищецът
има качеството „потребител“, съгласно § 13, т. 1 от ЗЗП, като физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност. Според оспорената клауза на договора за заем чл. 4, заемателят
се задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави
на заемодателя едно от следните обезпечения: 1)две физически лица-поръчители, всяко от
които да отговаря на изискванията: да представи служебна бележка от работодател за размер
на трудово възнаграждение, нетния размер на трудовия му доход да е в размер на 1000лв, да
работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричн заем, сключен с кредитора, да няма неплатени осигуровки за последните две години,
да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад да е статус не по-лощ от „Редовен“, поръчителят
подписва договор за поръчителство; 2) банкова гаранция с бенефициер-заемодателя;
3)одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. По
сключената гаранционна сделка потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде
гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на „И.А.М.“ АД, с
наредител потребителят, с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от
неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, и в случай,
че не е изпълнено задължение по чл.4,т.1 или чл.4,т.2 от договора за заем, за което
потребителят дължи възнаграждение 321,97лв., платимо на вноски от по 29,27 лв. на дати,
съответни на падежните дати по договора за паричен заем. Според този договор
заемодателят е овластен да приема вместо гаранта изпълнение на задължението за плащане
на възнаграждение, както и че при поискване от заемодателя гарантът да плати всички
изискуеми задължения на потребителя по договора за заем.
Съдът намира, че договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като
сключен в нарушение на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, ако не е посочен действителния размер на
разходите по кредита, когато разходите, които не са включени са условие без което не може
да се отпусне заема или потребителят няма избор да договаря без тези разходи; и те касаят
неговата основна престация по договора или са свързани пряко с нея. В този случай може да
2
се претендира недействителност на целия договор за кредит. От обявените и общоизвестни
обстоятелства в Търговския регистър се установява, че „И.А.М.“ АД е едноличен собственик
на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД, поради което са свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на
ТЗ. Това дава основание да се приеме, че търговската им дейност се контролира пряко от
едно и също лице, и двете дружества упражняват дейността си при общи икономически
интереси и ползи, и се презумира наличието на знание у лицата, участващи в управлението
им, респ. представителство, досежно търговските дела на другото дружество. Както съдът е
имал повод да се произнасе по казус с идентични на оспорените клаузи (вж. решение по гр.
дело №31222/2022 г., 50, с-в, СРС), гореизложеното се потвърждава и от чл. 3, ал. 3 от
договора за предоставяне на поръчителство, „И.А.М.“ АД е овластено да приема вместо
гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност
обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя,
последният може да получи като одобри за гарант. Следователно, договорът за заем и
договорът за предоставяне на гаранция се счита за сключен от потребителя с един и същ
търговец, от една страна, а от друга – договорът за предоставяне на гаранция представлява
допълнителна уговорка между потребителя и заемодателя, сключена в противоречие с чл. 16
от ЗПК. Това е така, защото договорът за предоставяне на гаранция няма самостоятелен
характер, неговия предмет и уговорените права и задължения могат да бъдат предоставени
във връзка с усвояване и управление на договора за кредит; условията и сумата по
гаранцията зависят изцяло от главното задължение по заема. Договорът за потребителски
кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва договора за
предоставяне на гаранция. Обвързаността между двете съглашения се установява от
уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение, без всякаква друга възможна
алтернатива, чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от
кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в
който е сключен самият договор за кредит, с изричната уговорка за изплащане на
възнаграждението за предоставяне на гаранция с основното задължение по кредита, както и
че самостоятелен отказ от договора за предоставяне на гаранция не е предвиден. Не може да
се приеме, че чл. 4 от договора за заем касае доброволен и информиран избор на
потребителя за обезпечение. От начина на уговаряне на задължението на потребителя
следва да се счита, че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а
именно да предостави обезпечение, при условия- обективно неизпълними за посочения срок
от всеки средно информиран потребител на финансови услуги, които изрично зависят от
преценката на кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното
обезпечение. Клаузата на чл. 4 от договора е уговорена изцяло в противоречие с чл. 16 от
ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата
професионална грижа по чл.16 от ЗПК на потребителя. Възнаграждението на гаранта
обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за
правилната преценка за кредитиране. Тъй като са свързани лица двете дружества и
сключването на договора за предоставяне на гаранция се явява единственото изпълнимо
условие по чл. 4 от договора за заем, следва да се приеме, че разходите, които потребителя
трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция за пряко свързани с основната му
престация по договора за заем и отговарят на дефиницията за разход по кредита по смисъла
на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което следва да бъде обявен в общия му размер. Има
характер на допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да
бъде включена изначално при формирането на ГПР, като разход пряко свързан с договора за
потребителски кредит и който потребителят трябва да заплати. Ето защо в конкретния
случай съдът приема, че договорът за паричен заем е сключен в нарушение на чл.11,
ал.1,т.10 от ЗПК, тъй като не е посочен действителния размер на разходите по кредита,
който включва всички лихви и такси, съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК . Договорът само
формално покрива изискването за посочване на ГПР, но реалната му стойност не
съответства на заявеното от кредитора, което се установи и от заключението на ССчЕ. Това
поведение кореспондира и с търговска практика, от страна на търговеца към потребителя,
която е заблуждаваща, тъй като противоречи на изискването за добросъвестност и
3
професионална компетентност, и съдържа невярна информация, която възможно да
промени съществено икономическото поведение на средния потребител да вземе
информирано решение за стойността на кредита и дали да договаря с този кредитор – арг. от
чл.68д от ЗПП. Обстоятелството, че в договора не е посочен действителния размер на ГПР е
равнозначно на неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1. т. 10 от ЗПК и води до
нищожност на целия договор за паричен заем, на осн. чл.22 от ЗПК, като е ирелевантно дали
съществува противоречие с чл.19,ал.4-5 от ЗПК (вж. Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр.
д. № 7108/2021 г. на Софийски градски съд, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д.
№ 2806/2021 г. на Софийски градски съд, Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. №
9991/2020 г. на Софийски градски съд, Решение № 28 от 11.02.2022 г. по в. гр. д. № 561/2021
г. на Окръжен съд – Ловеч и др.). С тези съображения, съдът приема за основателен
осъдителният иск. Търсеното парично задължение за главница е дължимо и изискуемо, и
като законна последица от това се дължи поисканата законна мораторна лихва от датата на
подаване на искова молба-05.09.2022г. до окончателното изплащане на вземането.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответнатата страна трябва
да заплати на ищеца сторените разноски за платени държавна такса -50 лв., възнаграждение
на вещо лице-340 лв. и на адвокат-500 лв. Ответникът в отговор на искова навежда
възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, което съдът счита за основателно. Предвид защитавания
материален интерес, фактическата и правна сложност на спора, очакваните процесуални
действия, които е било необходимо да бъдат извършени от адвоката, в т.ч. броя и предметът
на проведените съдебни заседания, както и приложимия материален закон към датата на
сключване на договора за правна помощ чл. 7, ал.2, т.1 от НМРАВ –ред. ДВ.
бр.68/31.07.2020 г., необходима и разумна разноска се явява сумата 300 лв., или общо
платимите от ответника деловодни разноски възлизат на сумата 690 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:***********, със седалище и адрес на управление:
************, да заплати на Б. И. Г., с ЕГН:**********, с адрес: *********, на основание
чл. 55, ал.1, пр. I от ЗЗД, сумата 321,97 лева – главница, платена при начална липса на
основание по Договор за гаранция №№/27.04.2021 г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 05.09.2022 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:***********, със седалище и адрес на управление:
************, да заплати на Б. И. Г., с ЕГН:**********, с адрес: *********, на чл. 78, ал. 1
от ГПК, сумата 690,00 лева– съдебни разноски.
Присъдените суми могат да бъдат платени от „Ф.Б.“ ЕООД по сметка№**********, с
титуляр Б. И. Г. – А.К., съгласно посоченото в молба от 27.09.2022 г.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4