Мотиви към Присъда № 13 от 09.01.2014
година, постановена по НОХД № 750/2013 година по описа на РС - Елхово:
Производството
по делото е образувано по внесен от РП - Елхово обвинителен акт, с който против
М.А. /***/, роден
на *** година в гр. Халеб, Сирийска арабска република, живущ в с. гр. сирийски
гражданин, с основно образование, общ работник, неженен, неосъждан, е повдигнато обвинение по чл. 279, ал.1 от НК, за това, че на
04.04.2013 година в района на 255
гранична пирамида в землището на с. Вълча поляна, община
Елхово, обл. Ямбол, влязъл през границата на страната от Република Турция в
Република България без разрешение на надлежните органи на властта.
В съдебно
заседание участващият по делото прокурор поддържа
повдигнатото против подсъдимия обвинение, като намира същото за доказано по
категоричен начин както от обективна, така и от субективна страна. Предлага на
подсъдимия да бъде наложено наказание при условията на чл.54 от НК при превес
на смекчаващи вината обстоятелства, около предвидения в закона минимален
размер, изпълнението на което на основание чл.66,
ал.1 от НК да бъде отложено за срок от три години, както и наказание глоба около предвидения в закона
минимален размер.
Производството
по делото е протекло в отсъствието на подсъдимия, редовно призован за съдебното
заседание чрез служебния си защитник адв. Ж. Г.. Подсъдимият не е намерен с цел
лично призоваване и връчване на книжата по делото на установеният от изисканите
от съда официални справки от ДАБ при МС и от Дирекция „Миграция” при МВР, като
от същите се установява, че е напуснал ТЦ – Пъстрогор и е в неизвестност от
01.07.2013 година. Участващият в хода на
съдебното производство служебен защитник на подсъдимия не оспорва, че
подсъдимият с деянието си е осъществил от обективна и субективна страна
съставът на престъпление, наказуемо по чл.279, ал.1 от НК, като пледира налагане
на предвиденото в закона наказание в минимален размер.
Съдът, след
като обсъди поотделно и в съвкупност събраните и проверени в хода на съдебното
следствие гласни и писмени доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:
Подсъдимият в хода на ДП се представил със
следната самоличност: М.А. /***/, роден на *** година в гр. Халеб,
Сирийска арабска република, живущ в с. гр. сирийски гражданин, с основно
образование, общ работник, неженен, неосъждан.
Както в хода на ДП, така и в хода на
съдебното производство, подсъдимият не е представил документ за самоличност.
През 2012 година подсъдимият напуснал
държавата си по произход – Сирийската арабска република и се установил в
Република Турция, където около една година работил като общ работник. Поради
ниското заплащане подсъдимият решил да напусне Република Турция и да замине за
европейска държава, където да се установи – Италия или Франция. Запознал се с
мъж, който му обещал да му помогне при преминаване на турско – българската
граница. Подсъдимият, заедно с други непознати за него лица бил качен в лек
автомобил в гр. Истанбул и транспортиран в близост до турско – българската
граница. След като слязъл от автомобила подсъдимият продължил да върви пеш през
гориста местност заедно с останалите лица в указаната им от водача на
автомобила посока. Към тях се присъединили и други две лица, като всички заедно
продължили да вървят. На 04.04.2013 година групата от седем лица, сред които и
подсъдимият, била забелязана от термовизионната
система около 07.30 часа в района на 255 гранична пирамида в землището на с.
Вълча поляна, община Елхово. След влизането си на територията на Република
България, подсъдимият продължил да върви пеш заедно с останалите лица, като
навлязъл във вътрешността на страната, достигайки до землището на с. Малко
Кирилово, обл. Ямбол, където лицата били задържани около 13.30 часа на
04.04.2013 година от граничните власти. При
задържането му подсъдимият не представил документ за самоличност.
От приложената
по делото справка за съдимост, издадена от МП на РБ, се установява, че
подсъдимият не е осъждан.
От изисканата
и приложена по делото справка от ДАБ при МС се установява, че подсъдимият не е регистриран в ДАБ при МС.
Горната
фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните в хода
на съдебното следствие доказателства- обясненията на подсъдимият, дадени в хода
на ДП, приобщени към доказателствения материал чрез прочитането им по реда на
чл.279, ал.2, предл. ІІ, вр. ал.1, т.2 от НПК, от
показанията на свидетеля М., дадени в хода на съдебното следствие, от писмените
доказателства, приложени по делото и приобщени към доказателствения материал
чрез прочитането им по реда на чл.283 от НПК. Между обясненията на подсъдимият
и показанията на свидетеля М. съдът не констатира противоречия. Показанията на
свидетеля са правдиви, логични и последователни, поради което същите се
възприеха от съда и се кредитираха като достоверни и обективни.
Възпроизведените от свидетелят факти са пряко относими към времето, мястото и
механизма на осъществяване на престъпното деяние. В подкрепа на показанията на
свидетеля са и обясненията на подсъдимия, дадени в хода на ДП и приобщени към
доказателствения материал по делото, в които се съдържа самопризнание за
извършеното деяние от обективна страна. Доколкото не се установи обратното,
съдебният състав прецени обясненията на подсъдимия за достоверни и ги цени при
формиране на фактическите и правните си изводи.
Въз основа на
горната фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
Подсъдимият М.А. /***/, роден
на *** година в гр. Халеб, Сирийска арабска република, живущ в с. гр. сирийски
гражданин, с основно образование, общ работник, неженен, неосъждан, е осъществил с деянието си от обективна и субективна
страна престъпният състав на чл.279, ал.1 от НК, тъй като на 04.04.2013 година
в района на 255 гранична пирамида в землището на село Вълча поляна, община
Елхово, обл. Ямбол, влязъл през границата на страната от Република Турция в
Република България, без разрешение от надлежните органи на властта.
От обективна страна подсъдимият е
осъществил фактически действия по преминаване през държавната ни граница, без
да е получил разрешение от надлежните органи на властта, осъществяващи
гранично- пропусквателен контрол. Подсъдимият не е
имал необходимата виза, удостоверяваща правото му за влизане в страната ни,
изискуема както с оглед неговото гражданство, така и с оглед държавата, от която идва - Република Турция.
Действащият граничен режим и ред в Република България, изискват преминаване
през определени места –ГКПП със знанието и разрешението на граничните власти,
каквото в случая е липсвало, като категорични съждения за последното се
съдържат в показанията на свидетеля М. и самопризнанията на подсъдимия. Поради
изложеното, от обективна страна с деянието си подсъдимият е нарушил установения
в страната режим и ред за преминаване на държавната ни граница, като деянието е
осъществено в първата изпълнителна форма, визирана в чл.279, ал.1 от НК – „без
разрешение на надлежните органи на властта”, в хипотезата на „влизане” в
страната. Деянието е довършено, предвид на това, че подсъдимият е успял да
премине държавната граница. Довършено "влизане" и
"излизане" през границата по смисъла на чл. 279 НК от обективна
страна е налице, когато деецът е преодолял наложения контрол или мерките и
препятствията, установени от властта за по-ефикасна защита на границата (по арг. за обратното от тълкуването, дадено в т. 2, абз. 1 на П. 8/71 г. - Пл. В тази насока и Решение № 340 от
17.VI.1996 г. по н. д. № 114/96 г., I н. о., докладчик съдията Пламен Томов ).
Така очертани обективните белези на престъпния състав, сочат на довършеност на деянието.
От субективна страна инкриминираното
деяние е извършено виновно, при пряк умисъл, като подсъдимият е съзнавал
общественоопасния характер на извършеното, предвиждал е неговите последици и е
целял тяхното настъпване. Предприемайки пътуването си, подсъдимият е бил наясно
с обстоятелството, че за влизането му в Р България са необходими съответните
визови документи, както и за липсата на
изискуемите се такива за влизане в Р България, а също и с установения
пропускателен граничен контрол при преминаване на държавната ни граница. Освен
това е съзнавал, че ще влезе в страната ни без знанието на граничните власти,
следователно в съзнанието му е била формирана представата за противоправния
характер на деянието и за неговите общественоопасни
последици, които е предвиждал, а от волева страна пряко е целял и искал тяхното
настъпване, за да реализира крайната си цел – да достигне до Република
България.
Предвид
изложеното, съдът призна подсъдимият М.А. /***/, за
виновен в извършването на
престъпление по чл.279, ал.1 от НК.
Съдът не намери основанията, предвидени в разпоредбата на чл.279, ал.5
от НК за ненаказване на подсъдимият. По смисъла на чл.27, ал.2 от Конституцията
на Р България право на убежище се предоставя на чужденци, преследвани заради техните убеждения или дейност
в защита на международно признати права и свободи. Правото
на убежище, визирано в разпоредбата на чл.279, ал.5 от НК не следва според
настоящия съдебен състав да се разглежда в тесния смисъл на понятието, което е
интерпретирано в Конституцията, а в аспекта на приложимото по силата на
препращащата норма на ал.3 от Конституцията, национално законодателство /ЗУБ/, относимо към бежанците и убежището, и международноправните
актове като на международно ниво статутът на бежанеца е регламентиран в
Конвенцията за статута на бежанците от 28.07.1951г., допълнена с Нюйоркският
протокол от 1967г., която е ратифицирана с ДВ бр.36/05.05.1992г., обн.ДВ бр.88/ 15.10.1993г., в сила за Р България от
10.08.1993г. Посочените два международноправни акта /Конвенция и Протокол/ са
одобрени в рамките на ООН и към момента 110 държави са страни по Конвенцията,
Протокола или и по двамата документа. В цитираната Конвенция, в чл.31, параграф
1, е залегнало относимото отпадане на наказуемостта
за извършено според националното ни законодателство престъпление по чл.279,
ал.1 от НК. Съгласно
посочената разпоредба от Конвенцията, договарящите държави се задължават да не налагат наказания заради
незаконно влизане и пребиваване
на тяхна територия на бежанци, които пристигайки направо от територията,
където са били застрашени животът и свободата им, са влезли или пребивават на тяхна територия без разрешение при условие, че
те се представят незабавно на властите и приведат уважителни причини за незаконното
им влизане и пребиваване на
територията на страната. В
приложимото национално законодателство – в чл.3 от Закона за бежанците от
1999г. /отм. с ДВ. бр.54 от
31.05.2002г./ законодателят е разгледал в по-широк смисъл понятието „убежище“,
включвайки в него като закрила и статута на бежанец, хуманитарната закрила и
правото на убежище по чл.98, т.10 във връзка с чл.27, ал.2 и 3 от Конституцията
на Република България. Действащият към момента Закон за убежището на бежанците,
в сила от 01.12.2002 година, определя условията и реда за предоставяне на особена закрила
на чужденци на територията на Република България,
както и техните права и задължения, като
по смисъла на чл.1, ал.2 от с .закон, особената закрила, която Република България предоставя на чужденци по
този закон, включва убежище, статут на бежанец,
хуманитарен статут и временна закрила. Статут на бежанец в Република България, съгласно чл.8 от ЗУБ, се предоставя
на чужденец, който основателно се страхува от
преследване поради своята раса, религия,
националност, принадлежност
към определена социална група или поради политическо
мнение и/или убеждение, намира се извън държавата
си по произход
и поради тези причини не може
или не желае
да се ползва
от закрилата на тази държава
или да се
завърне в нея. Хуманитарен статут по смисъла на чл. 9 от ЗУБ, се предоставя на чужденец, принуден да напусне или
да остане извън държавата си по произход,
тъй като в тази държава е изложен на реална
опасност от тежки посегателства, като: смъртно наказание или екзекуция; изтезание или нечовешко или унизително
отнасяне, или наказание; тежки и лични заплахи срещу
живота или личността му като
гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен
или международен въоръжен конфликт.
Процедурата за
предоставяне на закрила започва по молба на заинтересованото лице, която може
да бъде в устна,
писмена или друга форма.
В настоящия случай по делото не се установява
подсъдимият да е подавал молба за закрила, във връзка с което да е образувано
производство пред компетентния държавен орган – ДАБ при МС. Независими от това
обстоятелство, при преценката за приложимостта на материалноправната
норма на чл.279 ал.5 от НК, съществено е както установяването на подадена от
дееца молба за закрила, така и причините, мотивирали чуждия гражданин да
осъществи деянието по чл.279 ал.1 от НК. Въз основа на доказателствата по
делото съдът прие, че подсъдимият е напуснал страната си, както сочи самият той
в обясненията с намерение да се установи да живее в европейска държава.
Подсъдимият – сирийски гражданин, е напуснал пределите на държавата си по
произход около година преди извършване на деянието, като живял и работил в
Република Турция. Поради недоброто възнаграждение, което получавал, решил да се
установи да живее и работи в европейска държава, по негови твърдения Италия
или Франция, като изрично сочи и това,
че не желае да остава на територията на Република България. Подсъдимият, в
дадените обяснения в хода на ДП, приобщени към доказателствения материал по
предвидения в закона процесуален ред, не сочи каквито и да било други причини,
които да дадат основание за съда да приложи разпоредбата на чл.279, ал.5 от НК.
Не са налице доказателства по делото, от които да се приеме, че подсъдимият е
влязъл в страната ни с цел да търси убежище, поради това, че в собствената му родина е бил
преследван заради своите убеждения или дейност в защита на
международно признати права и свободи. Тези обстоятелствата подлежат на
доказване, а такива доказателства по делото липсват. Не са направени и
доказателствени искания в тази насока от служебния защитник на подсъдимия в
хода на съдебното следствие. Твърдения в тази насока липсват както при разпита
на подсъдимия в хода на ДП в качеството му на обвиняемо лице, така и в хода на
съдебното следствие.
При определяне на вида и размера на наказанието,
съдът взе предвид степента на обществена опасност на деянието, обоснована от
динамиката на този вид престъпления понастоящем в страната, както и
обществената опасност на подсъдимия, която не е висока, предвид на това, че
същият не е осъждан, имала е
добросъвестно процесуално поведение в хода на ДП, правейки самопризнания по
предявеното му обвинение, с което и е
съдействал за разкриване на обективната истина по делото. Взеха се предвид
причините и подбудите за извършване на престъплението, както и механизмът на
извършването му. Посочените смекчаващи обстоятелства не биха могли обаче да
бъдат определени като многобройни, нито
като изключителни, за да се определи наказание при условията на чл.55 от НК.
При тези фактически констатации, и при превес на смекчаващите вината
обстоятелства - необременено съдебно минало, критично отношение към деянието,
направени от подсъдимият самопризнания в хода на ДП, съдът му наложи
кумулативно предвидените наказания по чл.279, ал.1 от НК при условията на чл.54 от НК в
предвиденият в закона минимум, а именно три
месеца лишаване от свобода, както и наказание глоба в размер на 100.00 лв.
Съдът намери,
че са налице материалноправните предпоставки за приложението на чл.66, ал.1 от НК по отношение на
подсъдимият. Последният, към момента на извършване на деянието не е бил
осъждана за престъпление от общ характер, наложеното му наказание е до три
години лишаване от свобода и съдът счита, че за постигане целите на наказанието
и преди всичко за поправянето на осъденото лице не е необходимо ефективното
изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. Ето защо и на
основание чл.66, ал.1 от НК съдът отложи
изпълнението на наложеното наказание за срок от три години, считано от
влизане на присъдата в сила.
Мотивиран от
изложеното, съдът постанови присъдата си.
Районен
съдия: