РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И Е
№ 2601
гр. Пловдив, 12.12. 2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ІІ отделение, ХІІ състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА МИХАЙЛОВА
при секретаря Р.П. и участието
на прокурора СЛАВЕНА КОСТОВА, като
разгледа докладваното от СЪДИЯТА М. МИХАЙЛОВА административно дело № 2960
по описа за 2019 год. на Пловдивския
административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 2 от Закон за отговорността на държавата и
общините за вреди /ЗОДОВ/.
Ищецът, Л.Л.А.,
ЕГН : **********,***, чрез пълномощника адвокат М.В.Г.,***, иска ответникът Областна дирекция гр.Пловдив на Министерство на
вътрешните работи с адрес: град
Пловдив, ул. “Княз Богориди“ № 7 да бъде осъден да заплати сумата от 300 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на адвокатско възнаграждение
по АНД № 1294/2019 г. по описа на Районен съд гр.Пловдив, както и сторените
съдебни и деловодни разноски в настоящото производство.
Исковата претенция
се основава на факта, че на Л.Л.А. е издадено Наказателно постановление/НП/
№ 18-1030-009169 от 13.11.2018г., от Началник група в сектор „Пътна полиция“ към
ОД на МВР - Пловдив, за нарушение на чл.5, ал.3, т.1 от Закона за движението по
пътищата, което е обжалвано от А., и е било отменено с Решение № 1201/20.06.2019г.
по АНД № 1294/2019г. на Районен съд Пловдив. Решението на ПРС не е обжалвано и
е влязло в законна сила на 17.07..2019год. За да упражни правото си на защита,
ищецът е ангажирал адвокат, за което е сключил Договор за правна защита и съдействие
по АНД № 1294/2019 на Районен съд Пловдив. По този договор, А. е заплатил
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., представляващ размера на
причинените му имуществени вреди.
С тези именно съображения е обоснована исковата претенция на ищеца за претърпени имуществени вреди в посочения по-горе размер.
Ответникът – Областна дирекция гр.Пловдив на Министерство на
вътрешните работи счита предявения от ищеца иск за неоснователен и
недоказан като оспорва същия както по основание така и по размер. Подробни
съображения излага в отговора на исковата молба. Прави възражение за
прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Претендира
се съответното юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна Прокуратура – Пловдив застъпва становище, че
исковата молба е основателна и следва да бъде уважена.
Пловдивският Административен Съд – дванадесети състав, след като прецени
поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства и
доводите на страните, намира за установено следното:
От данните
по делото се установява, че на Л.Л.А. е издадено Наказателно постановление/НП/ № 18-1030-009169 от
13.11.2018г., от Началник група в сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР - Пловдив, за нарушение
на чл.5, ал.3, т.1 от Закона за движението
по пътищата, с което е наложена глоба в размер на 500 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от
шест месеца. Посоченото НП е обжалвано от
А. ***, за което е образувано АНД № 1294 по описа
за 2019
г. на същия съд (приложено по настоящото дело). По това дело е постановено
Решение № 1201/20.06.2019 г.,
(влязло в законна сила 17.07.2019г..), с което процесното НП е отменено. Пред ПРС А. е представляван
от адв.М. Г., съгласно пълномощно (приложено в оригинал
на л.11 от АНД № 1294/2019г. и договор
за правна защита и
съдействие от 19.11.2018г. (приложен в заверено копие на л. 8 от настоящото дело), като
съответно А. е
заплатил по договора изцяло и в брой
дължимото адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева. Съгласно
установената съдебна практика подобно вписване в договора за правна помощ се
счита за разписка за реално плащане в брой на договорения адвокатски хонорар. В
този смисъл е приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по
т.дело № 6/2012г. на ОСГК на ВКС разрешение, че при вписан в договора начин на
плащане „в брой“, то вписването за направеното плащане в договора за правна
помощ е достатъчно и има характер на разписка.
Истинността на договора за правна защита и
съдействие, като частен диспозитивен документ, който
няма достоверна дата по смисъла на чл.181,ал.1 от ГПК, приложим субсидиарно на основание препращащата норма на чл.144 от АПК, е оспорена от страна на пълномощника на ответника с мотива, че същия не е
представен в производството пред ПРС.
С оглед заявеното оспорване от ответника, от
страна на ищеца са ангажирани гласни доказателствени средства, като в
проведеното по делото публично съдебно заседание на 21.11.2019г. е разпитан
свидетеля М.Л.Д.. Разпитана по делото Д.е заявила, че познава ищеца, съседи са,
съученици са и от дълги години живеят близо един до друг, в един квартал са. А.
се обърнал към Д.с молба да му осигури адвокат, това било миналата година.
Споделил, че е бил спрян от органите на КАТ, били му направили проба с дрегер
за алкохол, пробата била положителна и са му съставили акт, във връзка с това,
че не са признали кръвната проба. Д.свързала ищеца с адвокат Г., завела го
лично при нея. Д.присъствала на тяхната среща. По време на срещата се подписал
договор и имало заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.
Това се случило в края на миналата година, края на месец ноември.
Съдът
кредитира показанията на разпитаната свидетелка като обективни, логични и
кореспондиращи с останалия доказателствен материал по
делото.
Действително
договорът за правна защита и съдействие не е представен в производството пред
ПРС, но от ангажираните в настоящото производство гласни доказателствени
средства се установява по безспорен начин достоверността на датата на сключения
договор за правна защита и съдействие от 19.11.2019г. по смисъла на чл.181,ал.1
от ГПК, приложим субсидиарно на основание
препращащата норма на чл.144 от АПК и факта на извършеното плащане към момента
на сключване на договора.
Предвид
гореизложеното съдът намира, че в случая липсват основания, поставящи под
съмнение достоверността на договора за правна защита и съдействие и неговата доказателствена
стойност, поради което и същият следва да бъде ценен като достоверен и
достатъчен източник на данни за връзката между извършеното от клиента плащане
на сумата на адвокатския хонорар и договора за правна защита и съдействие.
След
анализа на така изложените фактически обстоятелства Съдът съобрази следното от
правна страна:
На първо място следва да бъде
съобразено ТЪЛКУВАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ 2/2014 от 19 май 2015 год. по
тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска
колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, което съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за
съдебната власт е задължително, и от
което се налага извода, че при преценка основателността на предявен иск за обезщетение за
вреди от категорията на процесния, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ,
разглеждан по реда на чл. 203 и сл. АПК,
отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление/ЕФ/, следва да се
преценява като отменен незаконосъобразен административен акт, постановен от
административен орган /или длъжностно лице/ при изпълнение на административна
дейност. Както са приели висшите по степен магистрати, макар наказателното
постановление, с което се налага административно наказание, да не е
индивидуален административен акт по определението на чл. 21, ал. 1 АПК,
определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е
обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява
властнически акт и е правен резултат от санкционираща административна дейност.
На следващо място при разрешаване на
настоящия административноправен спор следва да бъде
съобразено и ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 от 15.03.2017 г. по тълк.
д. № 2/2016 г. на Върховен административен съд, според което при предявени пред
административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди
от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.
Изложеното до тук съотнесено
към конкретиката на настоящия казус налага да се
приеме следното:
Съгласно чл. 203, ал. 1 АПК исковете за обезщетения за
вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове,
действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица се
разглеждат по реда на Глава единадесета, а
за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на
Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Чл. 1 ЗОДОВ постановява, че държавата и
общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се
разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс.
За да
възникне правото на иск за обезщетение задължително е необходимо наличието на
няколко, кумулативно определени предпоставки, а именно: незаконосъобразен акт,
действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или
общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или
по повод изпълнението на административна дейност; причинена вреда - имуществена
или неимуществена; пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието, и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите
на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на
държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Условие за допустимост на иска (чл. 204, ал. 1 АПК) е административният акт да
бъде отменен по съответния ред (в конкретния случай отмененото като незаконосъобразно
наказателно постановление/електронен фиш, каза се следва да се преценява като
отменен незаконосъобразен административен акт). В
този смисъл предявеният от ищеца иск се явява допустим, доколкото няма спор, че
Наказателно постановление №
18-1030-009169 от 13.11.2018г., издадено от Началник група в сектор „Пътна полиция“ към
ОД на МВР - Пловдив, за нарушение на чл.5, ал.3, т.1 от Закона за движението по
пътищата, е отменено по съответния ред (с Решение № 1201/20.06.2019г., постановено по АНД № 1294/2019
г. по описа на ПРС).
От материалите по приложеното АНД № 1294
по описа за 2019 г. на ПРС и според констатациите на решаващия съд изложени в отменителното решение, Наказателно постановление № 18-1030-009169 от 13.11.2018г., от Началник
група в сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР - Пловдив, за нарушение на чл.5,
ал.3, т.1 от Закона за движението по пътищата, е издадено в нарушение на закона
и като такова се явява незаконосъобразно. Решението на съда (№ 1201/20.06.2019г.)
е влязло в законна сила на 17.07.2019г., т.е. налице е първият елемент от
фактическия състав на иска за обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Касае се за
противоправно поведение от страна на администрацията, изразяващо в издаването
на незаконосъобразен акт.
Няма съмнение и спор, че от издаването
на обсъждания противоправен акт, за ищеца са
настъпили имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатско
възнаграждение в производството
по обжалване на процесното НП. В случая ищецът, не би заплатил
адвокатско възнаграждение и
респективно това не би представлявало
вреда, ако при осъществяване на своята административнонаказваща
дейност длъжностното лице бе съобразило
материалния и процесуалния закон за налагане
на административни наказания. Налице е пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата за лицето вреда.
В този смисъл, както бе казано е Тълкувателно решение № 1 от
15.03.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на Върховен административен съд, според което
при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от
ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни
наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла
на чл. 4 от този закон.
В обсъждания
контекст и с оглед доводите на ответника,
следва да се посочи, че адвокатската защита е конституционно гарантирана
от чл. 56 от на
Република България и е регламентирана дейност със Закона за адвокатурата. Тази защита е задължителна само по определена категория дела и за
определен кръг от лица, но на практика не може и не следва да се изключва възможността за ангажиране на лице с юридическо образование от всеки, който прецени,
че не е в състояние сам да упражни
своевременно и в пълнота правото
си на защита в съдебно производство и в частност при обжалване на НП. Правото на обезщетяване на вреди, причинени от непозволено увреждане е регламентирано в
Закона за задълженията и договорите и пресъздадено в Закона за отговорността
на държавата и общините за
вреди. Член 4 от този закон предвижда,
че „държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,
независимо от това, дали са
причинени виновно от длъжностното
лице“. Едно от условията на
чл. 204 ал. 1 от АПК за допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за вреди по
чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ, каза се, е административния
акт да е отменен по „съответния ред“, който е обжалване по административен
или/и/ съдебен ред. Не е задължително
обжалването да бъде осъществено с помощта на адвокат, но това, както бе описано по – горе не изключва възможност за ангажиране на квалифицирана помощ. След като едно от условията на АПК за образуване на производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е административния акт да е отменен по съответния
ред и след като в тези производства
гражданина е ползвал адвокатска
защита, защото не е могъл по
някаква причина сам да се защити, то хонорара, платен на адвокат за осъществяване
на тази защита не е нищо друго, освен имуществена
вреда, която е в пряка причинна връзка
с отменения като незаконосъобразен административен
акт /в случая НП/ и е непосредствена последица от него. Потърсената адвокатска помощ и платения адвокатски хонорар е пряка и непосредствена последица от издаденото НП, тъй като обжалването на този акт е законово регламентирано и е единствено правно средство за защита на лицето, което твърди,
че не е виновно и че неговите права са накърнени неправомерно от административния орган. В този смисъл заплащането на адвокатско възнаграждение в случая не може да се възприеме като израз на доброволен акт и резултат
от свободното договаряне
между равнопоставени страни,
което не е било задължително
и неизбежно. (Така
и в този смисъл е Решение № 5996 от 15.05.2017 г. на Върховният административен
съд на Република България - Трето отделение, постановено по адм.дело № 2210/2016 г. и
други).
Все в обсъждания контекст и с оглед
доводите на ответника за прекомерност на заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение по АНД № 1294/2019г.
по описа на ПРС, е необходимо да се посочи следното:
В мотивите на цитираното
по-горе Тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. на ВАС, е отбелязано, че съдът,
спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само
и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на
чл. 36, ал. 2 от Закона за
адвокатурата (ЗА) - да е "обоснован и справедлив", тоест да е
съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за
действително понесените от нея вреди от причиненото й от държавния орган
непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на
която и да е от страните в производството. В чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения е предвидено, че за процесуално представителство,
защита и съдействие по дела срещу наказателни постановления, в които
административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е
наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по правилата на
чл. 7, ал. 2 върху стойността на санкцията, съответно
обезщетението, но не по-малко от 300 лв., а за процесуално представителство,
защита и съдействие по дела от административнонаказателен
характер извън случаите по ал. 2 възнаграждението е 300 лв.
(чл. 18 ал. 3 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г.). Минималният размер на адвокатските възнаграждения обаче,
е само долна граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение
за оказаната от тях правна помощ, а самият размер (на адвокатското
възнаграждение) се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор
с клиента. Това означава, че въпросният минимален размер (на
адвокатското възнаграждение) не е равнозначен на "обоснован и справедлив" размер по смисъла на чл. 36, ал. 2 от ЗА.
В конкретния случай, оказаната правна помощ от адв.Г. по АНД № 1294/2019г. на ПРС се изразява в изготвяне на жалба срещу НП
от и осъществено процесуално представителство в
проведените по делото две открити съдебни заседания. В случая минималния размер на адвокатско
възнаграждение за този вид работа,
с оглед разпоредбите на чл. 18, ал. 2 и ал. 3 във вр. с
чл. 7, ал. 2, т.1 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, каза се е 300лв., за всяко едно
от наложените административни наказания(глоба и лишаване от право да управлява МПС).
Ето защо, в процесния
случай уговореният и заплатен от ищеца размер на адвокатското възнаграждение, който
е в минималния размер, следва да се определи като съразмерен и съответстващ на критериите
на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - "справедлив и
обоснован".
Тези съображения обосновават извода на
съда, че от издаването на незаконосъобразното НП (отменено по съответния ред),
за ищеца са настъпили претендираните имуществени вреди. Казано с други думи,
искът е доказан по основание и размер и като такъв ще следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 10, ал. 3
от ЗОДОВ, на ищеца следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски
в размер на 310 лв. – заплатените държавна такса за образуване на съдебно
производство в размер на 10лв. и възнаграждение за един адвокат в размер на
300, 00 лв.
В случая, и с оглед
възражението на представителя на ответната страна за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, съгласно договора за правна
защита и съдействие пред настоящата инстанция, следва да се посочи,
че възнаграждението не е прекомерно, като не са
налице основания за присъждането на по-нисък размер
на разноските в тази им част,
по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК, във вр. с чл.144 от АПК. В случая с оглед материалния интерес по настоящото дело (300лв.), минималния размер на адвокатското
възнаграждение, съгласно чл. 8, ал.1, т.1 от Наредбата
е 300,00 лв. Ето защо,
в процесния случай уговореният и заплатен от ищеца размер
на адвокатското възнаграждение, е в минималния размер и като такъв следва да се определи
като съразмерен и съответстващ на критериите на чл.
36, ал. 2 от Закона за
адвокатурата - "справедлив
и обоснован", с оглед осъществената процесуална защита.
Мотивиран от гореизложеното, Пловдивският
Административен съд, ІІ
отделение, ХІІ състав,
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Областна дирекция гр.Пловдив на Министерство на вътрешните работи с адрес: град Пловдив, ул. “Княз Богориди“ № 7, да
заплати на Л.Л.А., ЕГН : **********,***, сумата в размер на 300,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди,
в резултат на отмяната по съдебен ред на Наказателно постановление/НП/ № 18-1030-009169 от 13.11.2018г., издадено
от Началник група в сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – Пловдив, представляващи
сторените в хода на съдебното обжалване (по АНД № 1294/2019
г. по описа на Районен съд – Пловдив) разноски
за договорено адвокатско възнаграждение в размер на 300,00 лв.
ОСЪЖДА Областна дирекция гр.Пловдив на Министерство на вътрешните работи с адрес: град Пловдив, ул. “Княз Богориди“ № 7, да заплати на Л.Л.А.,
ЕГН : **********,***, сумата в размер на 310, 00 лв., представляваща направените по настоящото дело разноски за държавна такса и
заплащане на адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
административен съд в четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за
неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: