Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
28.01.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на осми октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Лора Димова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 12753 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 22.04.2019 г., постановено по гр.д.№ 32673/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 85 състав, поправено с решение от 2.08.2019 г., Е.М.С. е
осъдена да заплати на С.Т.Т. /ЕГН
**********/ сумата 4 056 лева, представляваща
„наемна цена за ползването на съсобствен недвижим
имот, находящ се в гр. София, ул.“*******, от другия съсобственик“
през периода 30.04.2017 г.- 30.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата
от 23.05.2018 г. до окончателното й плащане, както и сумата 1 677 лева- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от Е.М.С. /ответница по делото/-
чрез назначен от съда особен представител по чл.47 ГПК, в която са изложени
оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с
искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за
отхвърляне на иска.
Въззиваемата страна С.Т.Т. /ищец
по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да
бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното
производство.
Предявен е иск с
правно основание чл.57 СК вр. чл.31, ал.2 ЗС.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият въззивен съд, е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС
решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения,
обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявения от С.Т. осъдителен иск
по чл.57 СК вр. чл.31, ал.2 ЗС /възприета от въззивния съд правна квалификация на спорното материално
право- съобразно Решение № 199 от 15.01.2018 г. по гр.д.№ 154/ 2017 г. на ВКС,
І ГО; Решение № 71 от 29.06.2018 г. по гр.д.№ 2750/ 2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО,
постановени по реда на чл.290 ГПК/, като основателен и доказан.
Съвкупният
анализ на събрания в първоинстанционното производство
доказателствен материал обосновава извод, че през процесния период от 30.04.2017 г. до 30.04.2018 г. /1
година/ между страните по делото- бивши съпрузи, С.Т. /ищец/ и Е.С. /ответница/
е съществувало наемно правоотношение, възникнало при условията на чл.57 СК, в
резултат на предоставянето на съсобствения им имот,
придобит с Нотариален акт за покупко- продажба на
недвижим имот № 110/ 1996 г. на софийски нотариус, а именно: АПАРТАМЕНТ № 42 на
ХІV етаж в бл.65 на ул.“А. П. Чехов“ в кв.“Изток“- гр.
София, представляващ бивше тяхно семейно жилище, за ползване на
ответницата Е.С., постановено с влязло в сила на 23.12.2008 г. решение по
гр.д.№ 1048/ 2006 г. на СГС, БрК. С цитираното съдебно
решение ищецът С.Т. е осъден да освободи жилището „веднага след влизане на
решението в сила“, като видно от приложения Протокол за въвод
от 25.03.2009 г., издаден по изп. дело №
20098460400040, въводът във владение е извършен по
отношение на ищеца на 25.03.2009 г. Според свидетелските показания на св. П.
Петров- познат на страните, през процесния период
ответницата Е.С. е живяла в жилището, ищецът С.Т. нямал достъп до него, а
пълнолетната им дъщеря Т.живеела в Италия.
Съгласно
заключението на изслушаната в първоинстанционното
производство съдебно- техническа експертиза, прието като неоспорено от страните
и възприето от въззивния съд като компетентно и
обективно дадено, дължимото за исковия период от 30.04.2017 г. до 30.04.2018 г.
обезщетение за ползването на 1/2 идеална част от процесното
жилище възлиза на 7 562.57 лв.
При
тези данни и доказателства предявеният от С.Т. осъдителен иск по чл.57 СК вр. чл.31, ал.2 ЗС правилно е уважен с обжалваното решение
като основателен и доказан. Наемното отношение между страните е възникнало в
резултат на постановеното от бракоразводния съд предоставяне на бившето семейно
жилище на ответницата- съгласно чл.57 СК, като според доказателствата началото
на едноличната фактическа власт върху имота, упражнявана от ответницата, датира
от 25.03.2009 г. Не е заявено оспорване от последната, нито са ангажирани
доказателства, тази фактическа обстановка да е била променена през процесния период от 30.04.2017 г. до 30.04.2018 г., като ирелевантно за дължимостта на
обезщетението за ползване /респ.
наемната цена/ на процесната част от имота,
принадлежаща на ищеца, е както отправянето на покана за плащането на такова
обезщетение /в този смисъл: Решение № 71 от 29.06.2018 г. по гр.
Л.2 на Реш. по
гр.д.№ 12753/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
дело № 2750/ 2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО, Решение
№ 199 от 15.01.2018 г. по гр.д.№ 154/ 2017 г. на ВКС, І ГО, постановени по реда
на чл.290 ГПК/, така и връчването на препис от исковата молба на ответницата по
делото. Наличието на покана би имало значение за изпадането на ползвателя в
забава, но в случая обезщетение за забава от страна на ищеца не се претендира по
делото, поради което и евентуалната забава на ответницата се явява ирелевантна.
Неоснователно
е и поддържаното от името на ответницата както в първоинстанционното
производство, така и във въззивната жалба възражение
за изтекла погасителна давност. Тъй като се касае за вземания, възникнали през
периода 30.04.2017 г.- 30.04.2018 г., до датата на подаване на исковата молба
на 23.05.2018 г. приложимият специален давностен срок
по чл.111, б.“в“ ЗЗД не е изтекъл. Предвид посочената по- горе квалификация на
спорното материално право- по чл.57 СК вр. чл.31,
ал.2 ЗС, неправилно е схващането на въззивника, че
началото на давностния срок е свързано с отправянето
на покана за плащане на обезщетение за ползването на имота, датираща от 2009 г.
При
тези съображения и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото
на спора обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78,
ал.3 ГПК въззивницата дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 813.92 лв.- разноски за въззивното производство, включващи сумата 300 лв.- заплатени
от последния разноски за възнаграждение на особения представител на С.. При
уважаване на направеното от въззивника възражение по
чл.78, ал.5 ГПК разноските за платено от въззиваемия адв. възнаграждение следва да бъдат намалени до минималния
размер по Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, а именно до размер на сумата 513.92 лв.
На
основание чл.78, ал.6 ГПК въззивницата следва да бъде
осъдена да заплати по сметка на СГС дължимата за въззивното
обжалване държавна такса, възлизаща на 81.12 лв.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 22.04.2019
г., постановено по гр. дело № 32673/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО,
85 състав, поправено с решение от 2.08.2019 г.
ОСЪЖДА Е.М.С. /ЕГН **********/
да заплати на С.Т.Т. /ЕГН **********/
сумата 813.92 лв. /осемстотин и
тринадесет лева и 92 ст./- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА Е.М.С. /ЕГН **********/
да заплати по сметка на Софийски
градски съд сумата 81.12 лв. /осемдесет
и един лева и 12 ст./- държавна такса
за въззивното обжалване, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.