Решение по дело №13588/2020 на Районен съд - Пловдив

Номер на акта: 261663
Дата: 7 юни 2021 г.
Съдия: Кристина Янкова Табакова
Дело: 20205330113588
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 20 октомври 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

                                                 Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

  261663                               07.06.2021 година                             град Пловдив

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, ХVІІІ граждански състав, в публично заседание на тринадесети май две хиляди двадесет и първа  година, в състав:

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ТАБАКОВА                                     

при участието на секретаря Радка Цекова

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 13588 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

         

 

Производството по делото е образувано по искова молба от Р.С.В., ЕГН ********** против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.  55, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.

            Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем №***от 15.12.2015г., по силата, на който му била предоставена сумата от 500 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 40% и годишен процент на разходите в размер на 48.44%. Срокът за погасяване на заема бил 6 месечни вноски, с размер на погасителната вноска от 93.32 лева. Договорът бил недействителен на основание чл.22 ЗПК, тъй като в него не се сочил размерът на възнаградителната лихва  и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка една от вноските. Счита, че фиксираният лихвен процент от 40 % е нищожен поради противоречие с добрите нрави, тъй като  надхвърлял повече от 3 пъти размера на законната лихва. Допуснато било нарушение на чл. 11 ЗПК, поради непосочване в договора на начина, по който се изчислява годишния процент на разходите. Не се съдържали и конкретни параметри на общата дължима сума, а в погасителния план не било посочено разпределението на вноските  измежду дължимите по договора суми, която следвала да включва – главница, лихва, ГПР и неустойка. Твърди се, че ищецът не е разписал всяка страница на общите условия. Предвидената в договора неустойка била нищожна тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави. С нея се създавали задължения, които се покривали от ГПР и по този начин се надвишавало изискването по чл.19, ал.4 ЗПК, а именно, че ГПР не може да бъде по висок от пет пъти размера на законната лихва. С нея се натоварвал кредитополучателя с допълнителни финансови разходи. Клаузата за неустойка противоречала на чл. 33 ЗПК.

             Твърди, че договорът бил изплатен изцяло на ответника.

  Предвид изложеното, ищецът иска да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 42.54 лева, представляваща недължимо платена по нищожна клауза за възнаградителна лихва, както и сумата от 353.40 лева, представляваща недължимо платена по нищожна клауза за неустойка. Претендира законна лихва и разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете.

Счита за неоснователно твърдението на ищеца, че към договора нямало подписани общи условия, както и че кредитополучателят не е подписал всяка страница от тях. Същите били неразделна част от договора за потребителски кредит и били инкорпорирани в него, както и подписани с подписването на всяка страница от договора. Неоснователно било твърдението на ищеца, че  има нарушение на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като в договора е посочен фиксиран ГЛП, който бил ясен за страните и не можело да се приеме че има нарушение на разпоредбата. ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва. Твърди се, че неустойката представлява форма на договорна отговорност, служеща за обезпечение на вредите, причинени от неизпълнение и ако ищецът добросъвестно бил изпълнил поетото договорно задължение да предостави гаранция нямало да търпи вреди. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

              Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

              По делото не се спори, че между страните е бил сключен договор за паричен заем № ***от 15.12.2015 г., по който ищецът е усвоил сумата от 500 лева и впоследствие – погасил.

              Със същия договор е уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40.00 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 48.44 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 6 месечни погасителни вноски, в размер 93.32 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 559.92 лева.

            Според чл. 4, ал. 1 от договора за заем, страните се споразумяват, в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, заемателят да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя. Уговорено е, че двете физически лица – поръчители, всяка от които следва да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към  други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по-лош от 401 „Редовен“.

            Съгласно чл. 4, ал. 2 от процесния договор, при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение в срока по ал. 1, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 353.40 лева, като неустойката се заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от вноските се добавя сума в размер на 58.90 лева.

              Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК.  Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и други разходи.            

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.44 %, а възнаградителната лихва– 40.00 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 8 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 48.44 % и общата сума на плащанията от 559.92 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 4 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със месечните вноски, като се добавят по 58.90 лева към всяка. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно физическите лица – поръчители, тъй като същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.

На следващо място, съгласно чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределението им между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

В приложения погасителен план е посочена само общата сума на дължимата месечна вноска – с и без оскъпяване при непредоставяне на обезпечение. Липсва обаче разпределение на вноските във времето между отделните компоненти - главница, лихва и неустойка. Не е ясно месечната вноска в размер на 93.32  лв. /респ. 152.22 лв./ какви компоненти включва, каква част от нея е главница и каква лихва. Това създава затруднение за потребителя да разбере какви компоненти включват вноските. Неяснота съществува и досежно това кои суми по кредита се погасяват и какъв е техният остатъчен размер. Сочената неяснота се потвърждава от представената справка за извършени плащания, от която се установява, че всеки път са погасявани главница и лихва в различни размери, както и неустойка. Посоченото се явява още едно самостоятелно основание за недействителност на договора за потребителски кредит /в т см. и практика на ПОС - Решение № 526/02.05.2017 г. по гр. д. № 393/2017 г.; Решение № 1435/20.11.2017 г. по гр. д. № 2283/2017 г./.

С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК, поради което договорът за паричен заем е недействителен.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи.

Доколкото е безспорно плащането на възнаградителна лихва в размер на исковата сума от 42.54 лева, искът е доказан.

Допълнителен аргумент за този извод е и фактът, че клаузата за дължимост на възнаградителна лихва по заема е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер на 40 % годишно, както и годишен процент на разходите от 48.44 %, надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора,  установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ищеца.

             Безспорно е и, че ищецът е заплатил на ответника исковата сума от 42.54 лева, с която е погасена възнаградителна лихва, видно от справката на ответника. Липсва основание за получаването й, поради което предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до погасяването, като последица.

Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи.

След като съдът достигна до извод за недействителност на договора, съгласно чл. 23 ЗПК – сумата за неустойка от 353.40 лева и доколкото е безспорно плащането й в посочения размер, същата е получена без основание и се дължи връщането й.

За пълнота, следва да се посочи и, че клаузата за дължимостта на неустойка по заема е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи и служебно.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключване на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка. Размерът й е посочен, като отделни суми, месечно дължими към погасителната вноска – по 58.90 лева.

Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на неустойката представлява повече от половината – 70.68 % от заетата сума. Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.

Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.

Тъй като противоречието между неустойката и добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността е пречка за възникване на задължение.

             Безспорно е и, че ищецът е заплатил на ответника сумата от 353.40 лева, с която е погасена неустойка, видно от справката на ответника. Липсва основание за получаването й, поради което този иск също е основателен и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до погасяването, като последица.

 

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски следва да се присъдят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 100 лева – държавна такса.

Ищецът, освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 5) е посочено, че той се представлява безплатно от адв. К., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска, тук следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действала към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на адвокатското възнаграждение от 300 лева. Посочената сума следва да се присъди в полза на пълномощника, а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.

 

Мотивиран от горното, съдът

 

 

Р    Е    Ш    И :

 

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да заплати на Р.С.В., ЕГН **********, с адрес: ***, следните суми: сумата в размер на 42.54 лева /четиридесет и два лева и петдесет и четири стотинки/ - получена без основание по клауза за възнаградителна лихва и сумата в размер на 353.40 лева /триста петдесет и три лева и четиридесет стотинки/ - получена без основание по клауза за неустойка, по договор за паричен заем № ***от 15.12.2015 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от постъпване на исковата молба в съда – 20.10.2020 г. до окончателното им погасяване, както и сумата в размер на 100 лева /сто лева/ - разноски по делото.

ОСЪЖДА Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да заплати на адв.К.Й.К.,***, сумата от 300 лева /триста лева/ - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на Р.С.В., по настоящото гр.д. № 13588/2020 г. по описа на РС - Пловдив, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

 

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд – Пловдив.

 

 

                                                           РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Кристина Табакова

 

Вярно с оригинала!

РЦ