Р
Е Ш Е Н И Е № 260248 /9.10.2020г.
гр.
П., 09.10.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД П.,
Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на първи октомври, две хиляди и двадесета година в
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Цветелина Малинова, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 2585
по описа на ПРС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е образувано по искова
молба на „Топлофикация П.“ АД срещу Е.К.Л., с
която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове, за
признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът Е.К.Л.
дължи на ищцовото дружество сумата в размер на 608,33 лева, представляваща стойността на доставена, но незаплатена
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот, находящ се в гр. П., ул.
„“, бл. , вх. , ап. , за периода от 01.06.2016 г. до 30.04.2017 г., ведно със
законната лихва за забава върху главницата, считано от подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 17.09.2018
г. до окончателното й изплащане, както и сумата в размер на 92,89 лева, представляваща законна
лихва за забава върху месечните задължения за периода 09.08.2016 г. до 28.08.2018 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 6315/2018
г. по описа на Районен съд П..
Ищецът твърди, че между него и ответника
в качеството му на потребител-клиент за битови нужди съществува облигационно
правоотношение с предмет покупко-продажба /доставка/ на топлинна енергия,
възникнало по силата на закона и регулирано от публично известни общи условия,
чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват насрещната страна, без да е
необходимо изричното им приемане. Поддържа, че процесният недвижим имот се
намира в топлоснабдена сграда. Сочи, че съгласно Общите условия през процесния
период е изпълнил задълженията си и е доставил до имота на ответника топлинна
енергия, отчетена и разпределена от фирмата за дялово разпределение. Твърди, че
от своя страна купувачът не е изпълнил насрещното си задължение за заплащане на
дължимата цена на топлинната енергия за исковия период и на падежа, нито към
момента на депозиране на заявлението. Счита, че с изтичане на края на месеца,
следващ този на доставката и поради неизпълнението си, съгласно чл. 41, ал. 1
от приложимите Общи условия ответникът като потребител дължи и обезщетение за
забава в размер на законната лихва, възлизаща на заявената сума.
С оглед на изложеното моли съда да уважи
така предявените искове. Претендира разноски.
В съдебно заседание поддържа така изложеното
в исковата молба.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор особеният представител на ответницата – адв. Г.Т., оспорва
предявените искове като неоснователни и недоказани. Поддържа, че не е налице
договорно правоотношение между ищцовото дружество и ответницата, предвид
липсата на решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване
към топлопреносната мрежа. Посочва, че в претендираното вземане са включени
суми за „дялово разпределение“, които не представляват стойност на топлинна
енергия и не следва да се присъждат, предвид че не са поискани в исковата молба
чрез самостоятелен иск. Претендира, че методиката за дялово разпределение за
топлинната енергия в сгради – етажна собственост, използвана от ищцовото
дружество, е отменена с Решение №477/13.04.2018 на ВАС, трето отделение на адм.
дело №1372/2016 г. публикувано на страницата на ВАС, поради което не е
доказано, че именно претендираното количество топлинна енергия е било доставено
в исковия период. Не е доказано и изпадането на ответницата в забава. Оспорва
представеното по делото извлечение от сметка да е счетоводен документ, а частен
свидетелстващ такъв, който не се ползва с доказателствена сила. Процесните суми
са прогнозно начислени и не отговарят на реално доставената в имота топлинна
енергия. С тези доводи отправят искане за отхвърляне на исковете.
В съдебно заседание поддържа вече
изложеното в отговора на исковата молба.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
Районен съд П. е сезиран с обективно,
кумулативно съединени положителни установителни искове, разглеждани по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал.
1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Предмет на доказване по делото е парично
вземане на ищеца, произтичащо от договор за доставка на топлинна енергия,
сключени с ответника. Настоящото производство е предназначено да стабилизира
ефекта на издадената заповед за изпълнение за вземането в хипотезите на чл.
415, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК и същата да влезе в сила. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК
искът се смята предявен от датата, на която е подадено заявлението за издаване
на заповед за изпълнение. Ето защо, предмет на това исково производство може да
бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното производство.
Процесното вземане следва да съвпада с вземането в заповедното производство по
юридически факт, от който е възникнало, по страни, вид, падеж и размер. В
противен случай искът ще бъде недопустим. В настоящия случай се установи, че
вземанията, предмет на иска и вземането, за което е издадена заповед за изпълнение
в рамките на заповедното производство изцяло съвпадат, поради което предявеният
иск е процесуално допустим.
При релевираните в исковата молба
твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на
действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия, регулирано
от публично известни Общи условия; 2) продавачът да е доставил топлинна енергия
в твърдяното количество на купувача, за която се дължи посочената в исковата
молба сума. По акцесорния иск за обезщетение за забава е необходимо да бъде
установено изпадането на ответника в забава и размера на търсеното във връзка с
това обезщетение.
Според задължителните разяснения, дадени
с ТР № 2/17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния Закон за енергетиката (ЗЕ) като договорно правоотношение,
произтичащо от договор, сключен при публично известни общи условия, предложени
от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР. Преценката относно наличието
на качеството потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди по
отношение на ответника следва да се прави съгласно разпоредбите на Закона за
енергетиката и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди
от „Топлофикация – П.“ ЕАД. Последните
имат обвързваща сила за страните по взаимоотношенията, възникнали във връзка с
производство и доставка на топлинна енергия при спазване разпоредбата на чл.
150 от ЗЕ.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът/потребителят на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и
„битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ,
бр. 54 от 17.07.2012 г.), е клиент, който купува енергия за собствени битови
нужди. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. § 190 от ДР на ЗЕ „клиенти/потребители
на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение.
По делото са приети Общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация – П.“ ЕАД от
29.04.2008 г., действали през процесния период. Тези правила уреждат
взаимоотношенията между страните относно продажбата на топлинна енергия за
битови нужди между ищцовото дружество и всички потребители на топлинна енергия,
присъединени към топлоснабдителната мрежа на територията на гр. П.. В
конкретния случай, отношенията то така действащите общи условия се уреждат от
специален закон – ЗЕ, поради което редът в ТЗ и ЗЗД, където се изисква писмено
приемане на общите условия е неприложим. Поради това договорът се счита сключен
при определените от дружеството общи условия от момента, в който потребителят
бъде присъединен към топлопреносната мрежа и започне да потребява топлинна
енергия от същата.
Съгласно чл. 34 ал. 1 от Общите условия,
купувачът е длъжен да заплаща дължимите
се суми на доставената топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. При неплащане в този срок и на основание чл. 86,
вр. чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД длъжникът, в качеството си на потребител, изпада
в забава и дължи заплащането на обезщетение в размер на законната лихва, без да
е необходимо изрично волеизявление на ищеца в този смисъл.
При тази правна рамка, съдът дължи
произнасяне по конкретно твърдените права и факти, както и по възраженията,
релевирани от страните по делото.
В настоящия случай страните спорят
относно всички елементи от фактическия състав, пораждащи спорното материално
право.
Видно от представения нотариален акт
от 28.12.1990 г., на посочената дата ответницата е придобила собствеността
върху процесния имот, за който се твърди, че е топлоснабден, по силата на
обективирания в нотариалния акт договор за дарение. В пункт II от нотариалния акт е посочено, че
дарителите – нейните родители К.И.Леков и Х.А.Л., си запазват пожизнено правото
на ползване върху целия имот.
От нотариален акт от 01.07.2019 г.
се установява, че ответницата е прехвърлила правото на собственост върху имота
на трети за процеса лиза – Е.И.Й.и К.В.Д..
Други доказателства във връзка с вещните
права върху процесния имот, за който се твърди, че е топлоснабден, не са
ангажирани. Тези данни дават основание за извод, че през исковия период
ответницата е била собственик на апартамента, но същата не е материално
легитимирана по настоящите искови претенции по следните съображения.
От систематично тълкуване на нормите на
чл. 150, ал. 1 ЗЕ, чл. 153 ЗЕ и § 2 „а“ от ДР на ЗЕ във връзка и с разпоредбата
на чл. 57 ЗС, се обосновава извод, че по принцип потребител/клиент на топлинна
енергия за битови нужди се явява собственикът на топлоснабдения имот, освен в
случаите, когато върху имота е учредено вещно право на ползване. В тази
хипотеза, какъвто е и процесният случай, страна и по облигационното
правоотношение с топлопреносното предприятие, е титулярът на ограниченото вещно
право на ползване по смисъла на чл. 153 ЗЕ и § 2 „а“ от ДР на ЗЕ. Именно той е
задължен да заплаща стойността на доставената за имота топлинна енергия като
разход, съгласно нормата на чл. 57 ЗС.
В производството нито се твърди, нито са
представени доказателства за отказ или погасяване на правото на ползване,
учредено от ответницата Е.Л., притежаваща „голата собственост“ върху
апартамента, в полза на третите лица К.И.Леков и Х.А.Л., нито
между нея и лицата, притежаващи „голата“ собственост върху апартамента, да е
сключено споразумение, уреждащо различен начин за разпределение на задължението
за консумативните разноски в исковия период.
Тези обективни данни, дават основание на
съда да приеме, че в конкретния случай ответницата не е пасивно материално
легитимирана по отношение на предявените искове. Налице са данни, че трети лица
са били носители на вещно право на ползване върху имота и липсват данни дали
същото е било погасено през исковия период, за да се направи извод кой е
задълженото лице, страна по облигационното правоотношение с предмет доставка на
топлинна енергия.
Предвид изложеното и с оглед изричното
оспорване от ответната страна притежаването на права върху имота, съдът намира,
че от страна на ищцовото дружество, не е установено при условията на пълно и
главно доказване съгласно чл. 154 ГПК съществуването през процесния период на
облигационно правоотношение между него и Е.К.Л.. В случай, че страната не
установи фактите, на които основава твърдяното субективно материално право и
изрично указани й от съда, съдът дължи прилагане на неблагоприятните последици
от правилата за разпределение на доказателствената тежест. Според тези
последици недоказаният факт се счита неосъществил се – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК,
и с оглед така приетия за несъществуващ факт съдът не може да даде защита на
твърдяното право. Тази процесуална санкция е свързана с процесуалното
бездействие на страната и неизпълнението на изрично възложената й процесуална
(доказателствена) тежест (в този смисъл и Решение № 136 от 8.05.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 4488/2013 г.). Ето защо и при прилагане неблагоприятните последици
на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт –
съществуващо в полза на ответника право на собственост или друго вещно право
върху процесния имот, за неосъществил се.
Ето защо, съдът приема, че предявените
искове се явяват недоказани по своето основание – поради липсата на първата и
основна предпоставка за уважаването им – съществуването на облигационно
правоотношение между страните, поради което подлежат на отхвърляне, което прави
ненеобходимо обсъждането на останалите наведени доводи в отговора на исковата
молба, съответно на събраните в тази насока доказателства – експертни
заключения.
По
разноските:
При този изход от спора на основание чл.
78, ал. 3 ГПК право на разноски поначало има ответникът, но същият не е поискал
и сторил такива, а се е представлявал от особен представител.
В светлината на гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ изцяло като неоснователни предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ-П.“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. П., ж. к. Мошино, ТЕЦ
„Република“ срещу Е.К.Л., ЕГН **********, с адрес ***, обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1
ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между
страните, че В ПОЛЗА на „Топлофикация-П.“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. П., ж. к. Мошино, ТЕЦ „Република“ съществува изискуемо вземане
срещу Е.К.Л. за сумата в размер на 608,33
лева, представляваща стойността на доставена, но незаплатена топлинна
енергия за битови нужди за топлоснабден имот, находящ се в гр. П., ул. „“, бл. ,
вх. , ап. , за периода от 01.06.2016
г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата,
считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК – 17.09.2018 г. до окончателното й изплащане, както и сумата в размер
на 92,89 лева, представляваща законна лихва за забава върху месечните
задължения за периода 09.08.2016 г.
до 28.08.2018 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 6315/2018 г. по описа на Районен съд П.
Решението може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд П..
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните.
СЪДИЯ_________________