№ 776
гр. София, 09.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Станимира И.нова
Членове:Райна Мартинова
И.лина Симеонова
при участието на секретаря Христина Ц. Цветкова
като разгледа докладваното от Райна Мартинова ВъззИ.о гражданско дело №
20211100507171 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20252521/16.11.2020 г. по гр. д. № 73891/2019 г. по описа
на СРС, 49 състав е уважен предявения от П.Г.С. протИ. И. С. К. иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите за заплащане на сумата от 25000 лева – по договор за заем,
обектИ.ран в разписка от 04.05.2017 г., ведно със законната лихва от подаване
на исковата молба до окончателното й плащане.
ПротИ.решението е подадена въззИ.а жалба вх. № 25036487/01.03.2021
г. от И. С. К.. В жалбата са изложени съображения за неправилност на
първоинстанционното решение. ВъззИ.икът поддържа, че неправилно въз
основа на изложените в исковата молба твърдения първоинстанционния съд е
приел в доклада си, че страните са били в договорни отношения, възникнали
по силата на договор за заем. Посочва, че неправилно било прието, че с
молба, подадена преди първото съдебно заседание ищецът е добавил факти
към облигационното отношение за сключения договор за заем. Поддържа, че
по делото не било доказано, че е постигнато съгласие за сключване на
договор за заем, както и фактическо предаване на сумата от 25000 лева в
1
брой, предвид разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на
плащанията в брой. Не се доказвало и поето задължение за връщане на
сумата. Не било установено при условията на пълно и главно доказване от
ищеца, че е сключен договор за заем. В представената по делото разписка не
се съдържали признания за обвързаност от съществуването на такъв договор,
тъй като не били установени всички съществени елементи от фактическия
състав на този договор, а именно наличието на съгласие за сделката с
насрещната страна, поето насрещно задължение за връщане на сумата от
този, който я е получил, т.е. съгласие за връщане, както и другите условия на
договора – срок за връщане, лихва и др. Моли обжалваното решение да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено дружо, с което предявеният иск
да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира направените по делото
разноски, както и адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 от
Закона за адвокатурата за оказана безплатна правна помощ.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззИ.ата жалба
от въззИ.емия П.Г.С. с вх. № 25084824/18.05.2021 г. В отговора са изложени
съображения за правилност на първоинстанционното решение. ВъззИ.емия
поддържа, че по същество не се навеждали възражения по отношение на
изводите на СРС дали и защо те са в протИ.речие на материалния закон.
Липсвали и твърдения за нарушения на процесуалния закон. Поддържа, че
правилно първоинстанционния съд е приел, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение по силата на договор за заем, както и че
ответникът е поел задължение за връщане на заетата сума. Моли въззИ.ата
жалба да бъде оставена без уважение и претендира направените по делото
разноски.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА следното:
Производството по гр.д. № 73891/2019 г. по описа на СРС, 49 състав е
образувано по искова молба, подадена от П.Г.С., с която е предявен иск с
правно основание чл. 79, ал.1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите протИ.И. С. К., уточнена с молба от 22.10.2019 г.
и 12.11.2019 г. Ищецът твърди, че на 04.05.2017 г. е предал в брой сумата от
25 000 лева на лицето И. С. К.. За предадената сума била съставена Разписка
2
от 04.05.2017 г., която установявала получаването на посочената в нея сума.
Твърди, че сумата е предадена в заем на ответника. Ищецът твърди, че
предприел действия по връчване на покана за връщане на сумата, но
ответникът не върнал сумата. Моли ответникът да бъде осъден да заплати
сумата от 25000 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното плащане. Претендира направените по
делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който И.
С. К. оспорва предявените искове, като се въвеждат твърдения за нередовност
на исковата молба поради липса на твърдения относно правопораждащите
факти. В съдебно заседание, проведено на 13.09.2020 г. процесуалният му
представител е заявил, че оспорва твърдението за съществуване на
облигационно правоотношение, възникнало по договор заем. Заявява, че
представената разписка не установявала съгласие за сключване на такъв
договор и не установявала фактическото предаване на сумата. Въвежда
твърдение, че тази сума не установява предаване на сумата с оглед
разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в
брой. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
В първоинстанционното производство са събрани писмени
доказателства, от които се установява следното:
На 04.05.2017 г.е съставена разписка от И. С. К., с която е заявил, че е
получил сумата от 25000 лева в заем от П. Г. С.. Разписката е подписана,
както от съставителя й И. К., така и от далия сумата П.С..
На 05.07.2019 г. П.Г.С. е отправил покана за доброволно изпълнение до
И. С. К., но видно от известието за доставяне тя не е получена от адресата.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззИ.ият съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императИ.а материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При
извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Разгледана по същество въззИ.ата жалба е неоснователна.
3
Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, когато длъжникът не
изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението
заедно с обезщетение за забавата. Основателността на предявения иск е
поставена в зависимост от това по делото да се установи, че между страните
съществуват облигационни правоотношения, възникнали по силата на
договор за заем. Съгласно разпоредбата на чл. 240 от Закона за задълженията
и договорите с договора за заем заемодателят предава в собственост на
заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да
върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.
Следователно договорът за заем е реален, т.е. той поражда правно действие
след предаване на уговорената сума. От събраните по делото доказателства се
установява при условията на пълно главно доказване, че между П.Г.С. и И. С.
К. е сключен договор за заем на посочената в исковата молба дата и с
твърдяното от нея съдържание, както и че сумата от 25000 лева, предмет на
договора е предадена на ответника.
Неоснователно е възражението на въззИ.ика, че в съставената на
04.05.2017 г. разписка не съществувало задължение за връщане на сумата,
както и че не бил определен срок за това. На първо място, в разписката
изрично е посочено, че сумата се предава „в заем“, като по този начин е
посочено основанието, на което сумата от 25000 е предоставена на И.К..
Волята на страните следва да се тълкува с оглед разпоредбата на чл. 20 от
Закона за задълженията и договорите. Настоящият съдебен състав намира, че
действителната воля на страните, обектИ.рана в разписка от 04.05.2017 г.
отношенията между тях да се уреждат по правилата на договор за заем.
Съдържанието на този договор е норматИ.о установено и задължението за
връщане на даденото произтича от договора и е конкретизирано в
разпоредбата на чл. 240 от Закона за задълженията и договорите.
Неоснователен е и доводът на въззИ.ика, че в разписката не бил посочен срок
за връщане, а така също и не била уговорена лихва. При липсата на изрична
уговорка за връщане на сумата в определен от страните срок, приложение
намират правилата, предвидени в чл. 84, ал. 2 от Закона за задълженията и
договорите, а именно когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът
изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. По делото не се
установява покана за връщане на заетата сума да е връчена преди
предявяване на иска по чл. 240 от Закона за задълженията и договорите.
4
Следователно задължението е възникнало с връчване на препис от исковата
молба и с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК правилно
първоинстанционня съд е съобразил, че към момента на приключване на
устните състезания е възникнало задължение за връщане на дадената в заем
сума.
Неоснователен е и доводът, че в съдържанието на разписката не било
предвидено и задължение за заплащане на лихва. Съгласно разпоредбата на
чл. 240, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите при сключване на
договор за заем уговорката за заплащане на възнаградителна лихва не е част
от задължителното му съдържание, а възниква само ако е писмено уговорено.
Със становището си по предявения иск и с въззИ.ата жалба ответникът
е оспорил и предаването на сумата от 25000 лева като се е позовал на
разпоредбата на чл. 3, ал.1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в
брой. В този законов текст е посочено, че плащанията на територията на
страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка,
когато са на стойност, равна на или надвишаваща 10 000 лв. Неспазването на
това задължение, обаче, не води до нищожност на сключения договор за заем,
както и не води до ограничения в доказването на предаването на сумата от
25000 лева. Реалното предаване на заетата сума се установява от подписания
от ответника И.К. документ – разписка.
Предвид на изложеното, искът с правно основание чл. 240 от Закона за
задълженията и договорите се явява основателен и поради съвпадане на
изводите на въззИ.ия съд с тези на Софийски районен съд, 49 състав,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК въззИ.ика следва да бъде
осъден да заплати на въззИ.емия сумата от 1280 лева, представляваща
платено адвокатско възнаграждение. Направеното възражение за
прекомерност на платеното от въззИ.емия адвокатско възнаграждние се явява
неоснователно и следва да бъде оставено без уважение, тъй като
възнаграждението е определено в неговия минимум, предвиден в чл. 7, ал. 2,
т. 4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС за минималните адвокатски
възнаграждения.
Предвид на изложеното, съдът
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20252521/16.11.2020 г. по гр. д.
№ 73891/2019 г. по описа на СРС, 49 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3 от ГПК И. С. К., ЕГН-**********,
гр. София, ж.к. **** да заплати на П.Г.С., ЕГН- **********, от гр. Варна, ул.
**** сумата от 1280 лева, представляваща направени по делото разноски за
адвокатско възнаграждение за въззИ.ото производство.
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6