Определение по дело №754/2024 на Административен съд - Хасково

Съдебноадминистративното производство е образувано по Искова молба от И. Г. П., с адрес: ОЗ [област], против Административен съд – [област].

В исковата молба е посочено правно основание чл.2в от ЗОДОВ и цена на иска – 150 000 лева.

Претендира се ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата, като обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, във връзка с нарушения на законодателството на Европейския съюз, допуснато от съдията по адм.дело №319/2024 г. по описа на Административен съд – [област].

В исковата молба са обособени три отделни искови претенции, произтичащи, както следва:

1. от това, че в постановеното по адм.дело №319/2024 г. Решение №2439/26.07.2024 г. не била предвидена възможност за въззивно или касационно обжалване;

2. от това, че с Решение №2439/26.07.2024 г. съдията по делото бил отказал да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС по отправеното от ищеца в съдебното заседание от 26.06.2024 г. искане;

3. от това, че Решение №2439/26.07.2024 г. било постановено в разрез със съдебната практика на Европейския съд по правата на човека – Страсбург по изброени дела, което правело решението необосновано и пристрастно.

С разпореждане [номер]/21.08.2024 г. съдът е оставил без движение исковата молба, и е указал на ищеца в едноседмичен срок от съобщението да отстрани нередовностите в същата, като писмено конкретизира по всяка отделна претенция от исковата молба, в какво се изразяват и от какво произтичат претърпените от него неимуществени вреди, включително в кои периоди от време са претърпени, какви са размерите на претендираните обезщетения поотделно за всяка искова претенция, както и кои са конкретните норми от законодателството на Европейския съюз, които твърди да са били нарушени по всеки от исковете поотделно и в какво се изразява причинно-следствената връзка между нарушението и претърпяната вреда.

Указал е на ищеца, че в случай че поддържа твърдението си по т.1 от исковата молба за нарушаване на „чл.2 от Протокол №7 /2.4/ - 22.11.1984 г. към Римската конвенция – 04.11.1950 г.“ и/или твърдението си по т.2 от исковата молба за нарушаване на „чл.6 от Римската конвенция – 04.11.1950“, следва в същия срок да представи доказателства за съществуването на така посочените норми, чрез точното цитиране на съдържанието им и на нормативния акт, в който се съдържат, или представяне на разпечатка от същите.

Предупредил го е, че при неизпълнение на указанието в срок исковата молба ще бъде върната на подателя.

Разпореждането е съобщено лично на ищеца на 26.08.2024 г.

По делото е постъпило писмено Становище от ищеца, с вх.№5902/03.09.2024 г., подадено в указания срок, видно от датата на пощенското клеймо на плика 02.09.2024 г.

В същото се твърди следното:

1. Част от исковата претенция в размер на 50 000 лева произтича от „отсъствие на възможност за обжалване“ на Решение №2439/26.07.2024 г. по АХД №319/2024 г. по описа на Административен съд – [област], с което е нарушен: чл.2, параграф 1 от Протокол №7/22.11.1984 г. към Римската конвенция – 04.11.1950 г. с текст: „…Всяко лице, признато от съда за виновно в извършването на престъпление, има право да обжалва обявяването си за виновно или осъждането си пред висшестоящия съд…“ Посочено е, че текстът е достъпен в Държавен вестник брой №76/2011 г., където е обнародван – 30.09.2011 г.

Ищецът твърди, че „по смисъла на казуса аз съм осъден на 25 години „лишаване от свобода“, а се оказва, че съм осъден и на 25 години „Лишаване от достъп до компютър и интернет…“, което е незаконно по смисъла на Законодателството на ЕС и превишава нормата „Лишаване от свобода“.

2. Част от исковата претенция в размер на 50 000 лева произтича от „отказът на Административен съд – [област] да отправи преюдициално запитване по АХД №319/2024 г. до Съда на ЕС относно Резолюция на Парламента на ЕС № (2015/2062) (INI) – 05.10.2017, която е именно един нормативен акт на Висшия законодателен орган на ЕС (Парламента на ЕС) … По този начин Административен съд – [област] е нарушил: чл.267 ДФЕС.“

3. Част от исковата претенция в размер на 50 000 лева произтича от това, че Решение №2439/26.07.2024 г. по АХД №319/2024 г. е в пълен разрез със съдебната практика на ЕСПЧ – Страсбург и следователно нарушава Римската конвенция – 04.11.1950 – чл.6: „Право на справедлив съдебен процес“, „1. Всяко лице при определяне на неговите граждански права и задължения … има право на справедливо и публично гледане на неговото дело … от независим и безпристрастен съд.“ Посочено е, че текстът е достъпен в Държавен вестник брой №80/1992 г., където е обнародван на 02.10.1992 г.

В част III от Становището на ищеца се сочи, че от страна на ответника били налице ред нарушения на законодателството на ЕС в хода на АХД №319/2024 г., вследствие на което кумулативно са произлезли вреди от имуществен и неимуществен тип за период от време: 14.04.2024 г. (дата на постановяване на отказа на ГДИН да предостави достъп до компютър, интернет, принтер, пишеща машина) до 03.08.2024 г. (датата на предявяване на исковата молба), изразяващи се в „неосигуряване на достъп до компютър, интернет, принтер и пишеща машина“, вследствие на което било нарушено неговото право на интелектуален труд (пишел две свои авторски книги), право да се информира за обществено значими събития, да получава и разпространява информация съобразно чл.10 от Римската конвенция – 04.11.1950 г. (ДВ бр.80/1992 г.), включващо неговото право на достъп до юридическа информация и нормативни актове на официалните интернет сайтове на институциите, право на образование и самообразование – чл.14 от Хартата на основните права на ЕС, с което бил поставен в условия на „крайна изолация“, което било нарушение на чл.3 от Римската конвенция – 04.11.1950 г.

Твърди се, че вредите били взаимно свързани и нямало как да бъдат обособени (разделени). Твърди се също, че правото на труд било гарантирано от чл.1 от Европейската Социална Харта – 18.10.1961 г., правото да получава и разпространява информация било гарантирано от чл.10 от ЕКЗЧПОС и чл.11 от ХОПЕС. Във всички затвори в държави членки на ЕС се осигурявал достъп до компютър, принтер, интернет, пишеща машина, единствено в българските затвори не се осигурявал подобен достъп, което по презумпция било нарушение на чл.10 и чл.3 от ЕКЗЧПОС, видно от делата на ЕСПЧ – Страсбург: „Jankovski [интернет адрес] – №21575/08“ и „Ramazan Demir v. Tyrkey №68550/17“.

След извършена служебна справка съдът установи, че с Решение №2439/26.07.2024 г., постановено по адм.дело №319/2024 г., в производство по реда на чл.145 и сл. от АПК, във връзка с §4б от ДР на ЗИНЗС, Административен съд – [област] е отхвърлил искането на И. Г. П. да отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и е отхвърлил като неоснователна жалбата на същия против отказ за предоставяне на компютърна конфигурация, съотв. на достъп до информация в електронен вид, постановен по подадена от И. П. жалба вх.рег.№Ж-16 от 23.02.2024 г., обективиран в Уведомление от 14.04.2024 г. на Началника на Затвора – [област]. В решението е посочено, че същото не подлежи на обжалване, съгласно §4б от ДР на ЗИНЗС.

Административен съд – Хасково, като съобрази доказателствата по делото, доводите на ищеца и служебно прецени допустимостта на иска, приема за установено следното:

С така депозираното писмено Становище с вх.№5902/03.09.2024 г., ищецът не е изпълнил в цялост указанията на съда и не е отстранил посочените му нередовности на исковата молба.

Изложените в становището твърдения не изясняват ясно и недвусмислено основанието, на което се претендират сумите за обезщетение. От една страна ищецът твърди, че вредите му произтичат от „отсъствие на възможност за обжалване“ на постановеното от Административен съд – [област] решение, а от друга сочи, че лишаването му от достъп до компютър и интернет било незаконно по смисъла на Законодателството на ЕС. Тези му твърдения, както и твърденията за постановяване на съдебното решение „в пълен разрез със съдебната практика на ЕСПЧ – Страсбург“ водят на извода, че оплакванията на ищеца са от крайния резултат на съдебното решение, без да се конкретизират какви са нарушенията на правото на Европейския съюз, допуснати от ответния Административен съд – [област] при постановяването му.

От страна на ищеца се посочват като нарушени следните разпоредби:

- чл.267 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), която има следното съдържание:

„Член 267 (предишен член 234 от ДЕО)

Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно:

а) тълкуването на настоящия договор;

б) валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза.

Когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава-членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от Съда на Европейския съюз да се произнесе.

Когато такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда на Европейския съюз.

Ако такъв въпрос бъде повдигнат по висящо дело пред национален съдебен орган във връзка със задържано лице, Съдът на Европейския съюз се произнася в най-кратък срок.“

Под цитираната от ищеца разпоредба на чл.2, параграф 1 от Протокол №7/22.11.1984 г. към Римската конвенция – 04.11.1950 г. обн.ДВ бр.76 от 30.09.2011 г. следва да се разбира

- член 2, параграф 1 от Протокол №7 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ратифициран със закон, приет от Народното събрание на 12 октомври 2000 г. – ДВ бр.87 от 2000 г., в сила за Република България от 1 февруари 2001 г. ), със следното съдържание:

„Член 2

Право на обжалване в наказателното производство

1. Всяко лице, признато от съда за виновно в извършването на престъпление, има право да обжалва обявяването си за виновно или осъждането си пред висшестоящия съд. Упражняването на това право, включително основанията за това, се урежда от закона.“

Под цитираната от ищеца разпоредба на чл.6 от Римската конвенция – 04.11.1950 следва да се разбира

- член 6, параграф 1, изречение първо от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, издадена от Министерството на външните работи, доп. с Протокол №2 от 06.05.1963 г., изм. с Протокол №3 от 6.05.1963 г., Протокол №5 от 20.01.1966 г., Протокол №8 от 19.03.1985 г. Ратифицирана със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр.66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр.80 от 2.10.1992 г., в сила от 07.09.1992 г., изм. и доп. с Протокол №11 от 11.05.1994 г. - бр.137 от 20.11.1998 г., в сила от 01.11.1998 г., изм. и доп. с Протокол №14 от 13.05.2004 г. - бр.38 от 21.05.2010 г., в сила от 01.06.2010 г.), със следното съдържание:

„Член 6 (Изм. и доп. - ДВ, бр.137 от 1998 г., в сила от 1.11.1998 г.) Право на справедлив съдебен процес

1. Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.“

От изложеното в Исковата молба и уточняващото я Становище става ясно, че ищецът претендира присъждането на обезщетение за неимуществени вреди, причинено в резултат на нарушение на правото на Европейския съюз от Административен съд – [област] при постановяването на Решение №2439/26.07.2024 г. по адм.дело №319/2024 г. по описа на този съд, т.е. предявен е иск с правно основание чл.2а, ал.1 от ЗОДОВ.

Извъндоговорната отговорност за нарушения на правото на ЕС е уредена в член 340 от ДФЕС, където е посочено, че в случай на извъндоговорна отговорност, Съюзът в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите-членки, е длъжен да поправи вредите, причинени от неговите институции или служители, при изпълнението на техните задължения.

Съгласно чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове.

В чл.2в от ЗОДОВ е уреден Ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, като според ал.1, т.1 на същата разпоредба, когато вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, исковете се разглеждат от съдилищата по реда на Административнопроцесуалния кодекс – за вреди по чл.1, ал.1, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд.

Всеки иск, с който се претендира от съда да предостави защита на накърнено право, следва да бъде индивидуализиран чрез посочване на страните, правопораждащите предявеното спорно материално право юридически факти, т.е. основанието на иска, както и вида и обема на търсената съдебна защита, тъй като именно по отношение на наведените с исковата молба правопораждащи предявеното материално право юридически факти, заявения обем и вид на съдебна защита, както относно насрещните страни в процеса, ще се формират обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо.

За да бъде разгледана по същество искова претенция за отговорност на Държавата за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз при правораздавателната дейност на административен съд, следва да бъдат посочени конкретните нарушени норми от законодателството на Европейския съюз, чието неспазване или нарушаване от правораздавателния орган ищецът счита за достатъчно съществено.

Това означава, че исковата претенция, с която е сезиран съда, следва да конкретизира заявените предпоставки за ангажиране отговорността на съдилищата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, установени в практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС).

В Решенията си от 4 октомври 2018 г. по дело С-571/16, от 28 юли 2016 г., Tomášová, по дело C-168/15, от 5 март 1996 г., Brasserie du pêcheur и Factortame, по съединени дела C‑46/93 и C‑48/93, от 19 ноември 1991 г. по съединени дела C-6/90 и C-9/90 – Francovich и Bonifaci и др., СЕС установява три условия за ангажиране на отговорността на държавата в лицето на нейните органи за вреди от нарушение на правото на ЕС, а именно: нарушените норми от общностното право да предоставят права на частноправни субекти; да бъде възможно установяването на съдържанието на тези права въз основа на разпоредбите на съответния акт; да е налице причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължението на държавата и вредата, претърпяна от засегнатите лица. В практиката на СЕС се установява и едно допълнително, четвърто условие, което е изрично закрепено и в чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ – нарушението да е достатъчно съществено. Съгласно практиката на СЕС (Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01 – Gerhard Köbler, и др.) нарушението, извършено от национален съд, следва да се счита за достатъчно съществено винаги когато постановеният и влязъл в сила съдебен акт противоречи на норми от правото на ЕС с директен ефект.

Съгласно член 288 от ДФЕС, с оглед на упражняването на областите на компетентност на Съюза институциите приемат регламенти, директиви, решения, препоръки и становища. Регламентът е акт с общо приложение. Той е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави-членки. Директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите-членки, до която е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат. Решението е задължително в своята цялост. Когато решението посочва адресати, то е задължително само за тях. Препоръките и становищата нямат задължителен характер.

В процесния случай ищецът не заявява като нарушени норми от общностното право, тъй като посочените от него като нарушени норми са от Конвенцията за защита на правата на човека (КЗПЧ) и от Протокол №7 към същата, като актове на международното право. В Част II от визираната Конвенция – член 19 и сл. е регламентирано създаването на постоянно действащ Европейски съд по правата на човека, за да се осигури спазването на задълженията, поети от високодоговарящите страни по силата на конвенцията и протоколите към нея. Съгласно член 32, параграф от КЗПЧ, юрисдикцията на съда се разпростира върху всички въпроси, засягащи тълкуването и прилагането на конвенцията и на протоколите към нея, които са отнесени до него в съответствие с чл.33, 34, 46 и 47. В член 34 Индивидуални жалби от същата е посочено, че Съдът може да приема жалби от всяко лице, неправителствена организация или група лица, които твърдят, че са жертва на нарушение от страна на някоя от високодоговарящите страни на правата, провъзгласени в конвенцията или протоколите към нея.

Т.е. заявените от страна на ищеца нарушения на правата му, провъзгласени в член 6, параграф 1 от КЗПЧ, и в член 2 от Протокол №7 към КЗПЧ, се разглеждат по друг правен ред и предявяването им по реда на чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ е процесуално недопустимо.

По отношение на допълнително наведените в Становището на ищеца твърдения, че били нарушени правото му на справедлив съдебен процес, правото му на интелектуален труд, правото му да получава и разпространява информация, и правото му на образование и самообразование, следва да се сподели изложеното в съдебната практика на ВАС по сходни случаи (напр.Определение №6995/27.06.2023 г. по адм.дело №3103/2023 г., Определение №365/15.01.2025 г. по адм.дело №10639/2024 г. и др.) в които се приема, че бланкетното посочване, че са нарушени основни принципи на правовата държава, е общо и не внася конкретика относно това кои точно разпоредби от правото на ЕС и как не са съобразени от съда в неговата правораздавателна дейност.

Заявената от ищеца като нарушена норма на член 267 от ДФЕС, представлява норма от общностното право, но предвид цитираното по-горе съдържание на същата, с нея не се предоставят права на частноправни субекти. В нормата е уредена компетентността на Съда на Европейския съюз да се произнася преюдициално по изброени въпроси, както и задължението на националната юрисдикция да сезира този съд в определени случаи – ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение.

Твърдението на ищеца, че отказът на Административен съд – [област] да отправи до Съда на ЕС преюдициално запитване по АХД №319/2024 г. представлява нарушение на член 267 от ДФЕС, е недопустимо да бъде преценявано в настоящото обезщетително производство, именно защото преценката за наличието на предпоставките дали да отправи преюдициално запитване или не (дори в случаите, когато решението й не подлежи на обжалване съгласно националното право), е на националната юрисдикция, пред която е висящ спора, т.е. на Административен съд – [област]. Недопустимо е в производство по реда на чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ настоящата съдебна инстанция да преценява основателността на отправено до съда – ответник искане за отправяне на преюдициално запитване, както и е невъзможно в това производство да се установява причинно-следствена връзка между неотправянето на преюдициално запитване и заявените като претърпени от ищеца неимуществени вреди.

Въз основа на изложеното следва, че в конкретния случай ищецът, въпреки че е подал уточнително Становище, не е изпълнил указанията на съда да конкретизира разпоредбите от първичното или вторичното право на ЕС, които твърди да са били нарушени, или неправилно приложени от Административен съд – [област] при постановяването на неговото решение.

Настоящият съдебен състав намира, че чрез направените уточнения нередовностите на исковата молба не са отстранени, поради което са налице основанията по чл.158, ал.3 от АПК и чл.129, ал.3 от ГПК същата да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото – прекратено.

По изложените съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ исковата молба от И. Г. П., с адрес: ОЗ [област], против Административен съд – [област], с правно основание чл.2в от ЗОДОВ и цена на иска 150 000 лв., с която се претендира присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди във връзка с нарушения на законодателството на Европейския съюз по адм.дело №319/2024 г. по описа на Административен съд – [област].

ПРЕКРАТЯВА производството по и.адм.дело №754/2024 г. по описа на Административен съд – Хасково.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховен административен съд, в 7-дневен срок от съобщаването му.