Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 12.03.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Ивелина Симеонова
при секретаря Илияна Коцева, като
разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №6528 по описа за 2020г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №56537 от
03.03.2020г., постановено по гр.дело №53945/2018год. по описа на СРС, ГО, 29
с-в, е признато за установено по предявени от „Т.С.”ЕАД с ЕИК****** срещу Д.К.Б.
с ЕГН********** и А.Н.Б. с ЕГН********** искове с правно основание чл.422 ГПК,
вр.чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.чл.149 ЗЕ и чл.86 от ЗЗД, че ответниците дължат на
ищеца сумите от по 4,14лв.- цена за доставена топлинна енергия през периода от
м.05.2014г. до м.06.2014г. съгласно обща фактура №**********/31.07.2015 г. за
топлоснабден имот- ап.78 в гр.София, ж.к.“******, ведно със законната лихва от
26.03.2018г. до плащането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д.№19777/2018г. по описа на СРС, 29 състав, като исковете
за главница за топлоенергия са отхвърлени за разликата над 4,14лв. до пълния
предявен размер и период, както са отхвърлени и исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД за
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия в размер на по 71,40лв. срещу
всеки от ответниците, за периода от 16.09.2015г. до 13.03.2018г. Ответниците са
осъдени да заплатят на ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК разделно сумата от 3,05лв.
разноски в заповедното производство и сумата от 15,26лв. разноски в исковото
производство, а ищецът е осъден да заплати на ответника Д.Б. на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата от 287,79лв. разноски за адвокатско възнаграждение,
съобразно отхвърлената част от исковете.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Техем
сървисиз“ЕООД.
Срещу решението в
отхвърлителната му част е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК
въззивна жалба от ищеца „Т.С.”ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че тези задължения на ответниците са погасени
по давност. Съгласно ОУ за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
2014г., в сила от 12.03.2014г. продавачът издавал за отчетния период кредитни
известия на стойността на месечните фактури и една обща фактура за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период. Клиентите не заплащали
обезещетение за забава до изравняване на отчетния период, а задълженията по
общата фактура от 31.07.2015г. станали изискуеми на 15.09.2015г. и от този момента
започвала да тече погасителната давност. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете- уважени изцяло. Претендира разноски
и юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците, в
подадените в срок отговори на въззивната жалба, молят решението на СРС да бъде
потвърдено в обжалваната му част като правилно и законосъобразно. Ответникът Д.Б.
претендира разноски за въззивната инстанция за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Третото
лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
В случая се касае
за периодични плащания и по отношение на тях приложима е кратката тригодишна
погасителна давност, която съгласно чл.114 ЗЗД
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.
Следователно в случая решаващи са въпросите кога вземането е станало изискуемо
и кога (ако изобщо) давността е била спирана или прекъсвана. Съгласно
приложените по делото Общи условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за
битови нужди, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от
12.03.2014г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на топлопреносното предприятие. По
делото не се установяват датите, на която са публикувани на интернет страницата
на ищеца- жалбоподател, фактурите за консумираната от ответниците топлинна
енергия. Следователно относно вземанията на ищеца съгласно чл.114, ал.2 ЗЗД погасителната
давност е започнала да тече от възникването на задължението, което съвпада с
крайната дата на съответния период. Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение (с което е прекъсната давността и е започнал
да тече нов тригодишен давностен срок) е подадено на 26.03.2018г. Погасени по
давност са всички вземания с настъпили падежи преди 26.03.2015г. Вземането за м.06.2014г.
е станало изискуемо на 01.07.2014г. и оттогава е започнала да тече тригодишната
погасителна давност, като същата е изтекла на 01.07.2017г.- преди датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение. Същото се отнася и за предходните по време задължения до м.05.2014г.
включително. Издаването на обща фактура на 31.07.2015г. не е обстоятелство,
което спира или прекъсва давността. Вземането за лихва е акцесорно и предвид
погасяването по давност на главното вземане, също следва да се счита за
погасено, а по отношение на периодите необхванати от погасителната давност- за
тези вземания не са представени доказателства за публикуване на фактурите на
интернет страницата на ищеца съгласно ОУ от 2014г., поради което ответниците не
са изпаднали в забава и не дължат мораторна лихва.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС–
потвърдено като правилно в обжалваната му част.
На ответника по
жалбата Д.К.Б. следва да се присъдят направените по делото разноски във
въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.
Възражението на жалбоподателя за прекомерност е неоснователно, тъй като
заплатеното адвокатско възнаграждание е минималното съгласно Наредба №1 от
09.07.2004г. на ВАдвС.
На основание
чл.280, ал. 2 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №56537 от 03.03.2020г., постановено по гр.дело
№53945/2018год. по описа на СРС, ГО, 29 с-в в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Т.С."ЕАД ЕИК****** да заплати на Д.К.Б. с ЕГН**********
сумата от 300 лева (триста лева)- разноски във въззивното производство.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Т. с.“ЕООД.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/