Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София, 16.12.2021
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети ноември
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Антоанета Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 11313 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 20.08.2020 г., постановено по гр.д.№ 25008/ 2018 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 32 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК*******/ срещу И.А.С. /ЕГН **********/ и Я.А.Д. /ЕГН **********/ установителни
искове по чл.422 ГПК за признаване дължимостта на сумите, претендирани разделно
при квоти от по 1/2 част, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 65012/ 2017 г. на СРС, 32 състав, а именно: 4 377.64 лв.- стойност на
доставена в топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, жк „*******с
аб.№ 292148, през периода от м.05.2013 г. до м.04.2015 г. топлинна енергия,
ведно със законната лихва от 14.09.2017 г. до изплащане на вземането; 1 094.98 лв.- мораторна лихва за периода от 15.09.2014 г. до 11.09.2017
г.; 42.60 лв.- сума за дялово разпределение; и 11.10
лв.- мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение, дължима за периода 15.09.2014
г. до 11.09.2017 г.
Постъпила
е въззивна жалба от
„Т.С.”
ЕАД- *** /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС отхвърлително решение, с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта
на горепосочените суми- главници и лихви за забава, с присъждане на разноски за
двете съдебни инстанции.
Въззиваемите
страни И.А.С. и Я.А.Д. /ответници по делото/- чрез
назначени от съда особени представители по чл.47 ГПК оспорват жалбата на ищеца и
молят да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна.
Третото
лице- помагач на ищеца- „Н.“ ЕАД- *** не изразява становище по жалбата.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявените от „Т.С.” ЕАД установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД като неоснователни и недоказани.
Основателността на предявените по делото установителни
искове е предпоставена от установяване пасивната материално- правна легитимация
на ответниците да отговарят по същите. Ищецът основава претенциите си към
ответниците И.С. и Я.Д. на твърдението, че са притежатели на вещни права върху
процесния имот и съответно потребители на топлинна енергия по смисъла на
чл.153, ал.1 ЗЕ, в която връзка представя Молба за откриването на партида на
абонат на топлинна енергия от 15.08.1985 г., подадена от Й.И.Д., за която е посочено,
че е настанена в жилище на адрес: гр. София, жк *********“, ул.“*********с
настанителна заповед № 797/ 9.08.1985 г. Представен е от страна на ищеца с
исковата молба и списък на етажните собственици в сградата на горепосочения
адрес, между които фигурира Й.И.Д.. Налице са данни по делото, установени въз
основа на извършена служебна справка в НБД „Население“ при МРРБ, че Й.И.Д. е
починала на 4.01.2016 г.
В писма на СО- район „Красна поляна“ от 4.12.2019 г. и 21.01.2020
г. е посочено, че в архива на районната администрация няма сключен договор за
продажба на процесния апартамент, вкл. такъв, сключен с Й.И.Д. и Атанас Д., че
процесният апартамент № 14 на V етаж в бл*********в жк *********“, ул.“*********в
гр. София е ведомствен на БНБ от 1986 г., като след влизане в сила на ЗОС и ЗДС
през 1996 г. същият е държавна собственост.
Основният
спорен по делото въпрос, предвид релевираните и във въззивната жалба доводи, е
дали между ищеца и ответниците И.С. и Я.Д. е съществувало валидно договорно
правоотношение за продажба на топлинна енергия. Действащата през процесния
период нормативна уредба предвижда две алтернативни основания, при които такова
договорно отношение възниква- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право
на собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в
топлоснабдена сграда- етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153,
ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на закона
собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право
на ползване, в който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което
разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на
ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските,
свързани с ползването на вещта. Тези
хипотези са приложими,
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 11313/ 2020
г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
доколкото относно доставката на топлинна
енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/,
явяващ се по правило основен източник на облигационните правоотношения. Сключването на писмен договор при условията на договорна автономия
/чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия,
като чл.149, ал.1 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна
енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови
нужди- т.3, съответно- между доставчика на топлинна енергия и клиентите
/потребителите/ в сграда- етажна собственост- т.6. При наличието на такъв договор,
сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е
без значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение
/клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота,
какъвто е настоящият случай.
В
случая ответниците И.С. /писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/ и Я.Д.,
представлявани от особени представители по чл.47 ГПК, са оспорили наличието на
обвързващо ги с ищеца договорно правоотношение, поради което и съобразно
чл.154, ал.1 ГПК в тежест на последния е било да докаже обосноваващите спорното
право факти и обстоятелства, каквото доказване от негова страна в процеса не е
проведено. Липсва основание за ангажиране договорната отговорност на двамата
ответници за плащане цената на доставена в процесния имот през исковия период топлинна
енергия при условията на чл.153, ал.1 ЗЕ, тъй като не се установява да са
притежатели на вещни права върху него. Напротив- според цитираните по- горе
писма на СО- Район „Красна поляна“ през исковия период процесният имот е бил
държавна собственост. Налице са доказателства, че през 1985 г. за имота е
открита партида на абонат на топлинна енергия на името на Й.И.Д., която била
настанена в него с настанителна заповед от 9.08.1985 г. Няма никакви данни по
делото, обаче, Й.Д.да е била наемател на жилището и през исковия период от
м.05.2013 г. до м.04.2015 г., а също и да е сключила с топлопреносното
предприятие индивидуален договор за доставка на топлинна енергия.
Според
даденото с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/ 2017 г.
на ВКС- ОСГК, тълкувателно разрешение, собствениците /респ. бившите съпрузи
като съсобственици/ или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот дължат цената на доставената топлинна енергия за битови
нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която
топло-снабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
право-отношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и
топло-преносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за същия имот. Освен посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ правни
субекти- собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
върху топлоснабдения имот, и трети лица, ползващи имота по силата на договорно
правоотношение, са носители на задължението за заплащане на доставената
топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното предприятие, но само
когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето
на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи
цената й на топлопреносното предприятие. В хипотезата на сключен между такова
трето лице- ползвател и топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за имота при публично известните общи условия
на последното третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди /"битов клиент" по смисъла на т.2а § 1 ДР ЗЕ/
и като страна по договора за доставка на топлинна енергия, подлежащ на
доказване по общия ред на ГПК, дължи цената й на топлопреносното предприятие. В
случай, че е проведено доказване на постигнато между топлопреносното
предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, съгласие
за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи
условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
В настоящия случай такъв
договор от страна на ищеца не е представен по делото. Предвид датата на
депозиране на молба за откриването на партида на абонат на топлинна енергия от Й.
Д.- 15.08.1985 г., и посоченото в писмо на СО- Район „Красна поляна“ от
4.12.2019 г., че имотът е принадлежал на Й.И.В.Р., който го заменили през 1986
г. и той станал ведомствен на БНБ, не може да се приеме, че Й. Д.- като
наемател на държавно жилище е сключила индивидуален договор за доставка на
топлинна енергия с топлопреносното предприятие, който е бил действащ през
исковия период. Не е доказано по делото нито, че Й.Д.е била наемател на
жилището през процесния период /арг. чл.229 ЗЗД и ЗНО /отм.//, нито, че е
страна по сключен с топлопреносното предприятие договор за доставка на топлинна
енергия по чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ. Следователно няма качеството потребител на
топлинна енергия за имота по смисъла на ЗЕ и не дължи стойността на
използваната топлоенергия на доставчика на топлинна енергия /ищец в
производството/. Не се установява такава фактическа и правна обстановка и по
отношение на ответниците И.С. и Я.Д., чиято отговорност не може да бъде
ангажирана в случая и в качеството им на наследници на Й. Д..
Предвид непроведеното от ищеца пълно главно
доказване на производящите спорното право факти и отнасяне на неблагоприятните
последици от недоказването в негова вреда, исковете му по чл.422 ГПК вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД като недоказани и неоснователни следва да бъдат отхвърлени. Неоснователността на иска относно главницата- чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, обуславя извод за неоснователност на иска за
признаване дължимостта и на акцесорното вземане за лихви за забава по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора постановеното от СРС решение, което е правилно, следва да
бъде потвърдено.
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 11313/ 2020
г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от 20.08.2020 г., постановено по гр. дело № 25008/
2018 г. на Софийски районен съд, І ГО, 32 състав.
Решението
е постановено при участието на „Н.“ ЕАД- *** като трето лице- помагач на ищеца
в производството по делото.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.