РЕШЕНИЕ
№ 2852
гр. Пловдив, 28.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми юли през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Надежда Г. Славчева Андонова
при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева
като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева Андонова Гражданско
дело № 20225330104829 по описа за 2022 година
Предявените искове са с правно основание чл.124, ал.1 ГПК и чл.55, ал.1, предложение
първо ЗЗД.
В исковата молба от Е.Е. Ш. против „Изи Асет Мениджмънт” АД се твърди, че на
03.05.2018г. между страните бил сключен договор за паричен заем № ***, по силата на
който ищцата следвало да върне сумата от 333.45 лв., при сума на получаване 300 лв., ГПР –
48.62 %, ГЛП – 40 %, лихвен процент на ден – 0,11 %, при срок на кредита от 27 вноски.
Съгласно чл.4, ал.2 от договора ищцата следвало да заплати неустойка в размер на 191.97
лв., разсрочена на 27 вноски по 7.11 лв. До 02.08.2018г. ищцата заплащала редовно всяка
една вноска по договора от 19.46 лв., а на дата 02.08.2018г. заплатила сумата от 219.44 лв. и
по този начин прекратила предсрочно договора. Погасила търсените суми в размер от
333.45 лв., включващи главница и лихва, както и неустойка в размер на 119.51 лв., която
според нея била недължимо платена. Счита, че уговорката е нищожна, поради противоречие
с добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.11, т.9 и 10 и
чл.19, ал.4 ЗПК, както и чл.143, ал.1 и чл.146 ЗЗП. Освен това клаузата била неравноправна
по смисъла на чл.143, т.19 ЗЗП, тъй като сумата била в размер на 2/3 от сумата по
отпуснатия кредит. По този начин се нарушавал принципът на добросъвестност и
справедливост. Клаузата била неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП. Съдържа се
позоваване на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г.
Счита, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Заобикаляла се разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК. С процесната клауза
1
на чл.4 се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорното
задължение. Основната цел била да се стигне до неоснователно обогатяване на кредитора.
Клаузата била нищожна и по чл.146, ал.1 ЗЗП. Клаузата не се явявала индивидуално
уговорена, тъй като била част от стандартни и бланкетни, изготвени отнапред условия на
договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им в
момента на сключване на договора. В този смисъл била Директива 93/13/ЕИО. С оглед
нищожността на посочената клауза, ищцата не следвало да заплаща тази неустойка.
Направено е искане за приемане за установено, че клаузата на чл.4, ал.2 от договора за
паричен заем № *** от 03.05.2018г. е нищожна, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД и поради това,
че е сключена при неспазване нормите на чл.19, ал.4 ЗПК, както и чл.143, ал.1 и чл.146 ЗЗП.
Направено е и искане за осъждане на ответника на заплати на ищцата сумата от 119.51 лв.
недължимо платена по недействителната клауза за неустойка, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба в съда до изплащане на сумата. Претендирани са
направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за
допустимост, но неоснователност на предявените искове. Процесната неустойка била
начислена вследствие неизпълнение на поети договорни задължения от страна на заемателя
за представяне в срок на обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Предназначението
й било да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението – пропусната печалба за
кредитора. Ако заемополучателят бил изпълнил добросъвестно задълженията си и бил
предоставил гаранция, то кредиторът щял да е събрал вземането си и нямало да търпи
посочените вреди. Освен това не било съобразено от ищцата, че съгласно чл.19, ал.3, т.1
ЗПК при изчисляване на ГПР не следвало да се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора. Не намирал приложение чл.33,
ал.1 ЗПК. За периода, за който се начислявала неустойка, не се претендирало обезщетение за
забава. Неоснователни били твърденията за нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, в договора
имало фиксиран ГПР, в който не се включвала неустойка. Липсвали нарушения и по т.10,
ГПР не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Нормата не изисквала да
бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а само да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Невярно и неаргументирало било твърдението, че
уговорената неустойка е добавък към договорната лихва. Сочи се, че договорът отговаря на
изискванията на чл.22 ЗПК. Направено е искане за отхвърляне на предявените искове.
Претендирани са разноски.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по
вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:
Представен е договор за паричен заем № *** от 03.05.2018г., сключен между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* и Е.Е. Ш., по силата на който кредиторът се е задължил
да предаде в собственост на потребителя сумата от 300 лв., а заемателят се е задължил да я
върне на 27 седмични вноски, при фиксиран лихвен процент – 40 % и годишен процент на
разходите 48.62 %.
2
Представен е погасителен план, с дата на първа вноска 11.05.2018г. и дата на последна
вноска 09.11.2018г.
По делото е представена справка за извършени плащания по договор за паричен заем №
***/03.05.2018г., според която по договора са заплатени сумите от 300 лв. главница, 23.66
лв. лихва, 135.78 лв. неустойка.
При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
По делото не се спори, че на 03.05.2018 г. между страните е сключен договор за паричен
заем № ***, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 300 лв., фиксиран
лихвен процент – 40 %. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е
действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е
предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за
кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради
което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния
закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение
между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила,
рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста
на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Ищцата твърди нищожност на клаузата за неустойка по чл.4, ал.2 от договора, като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните
изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, водеща до неоснователно обогатяване на кредитодателя.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка,
се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно -
такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните
за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение
на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. В случая страните са
уговорили клауза за задължаване на потребителя да осигури едно от следните обезпечения
на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да
отговаря на конкретно посочени в договора условия /чл.4, ал.1 от договора/ - две физически
лица-поръчители, всяко от които да представи служебна бележка от работодател за размера
на трудовото възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с ответното дружество, да няма неплатени осигуровки за
3
последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има – кредитната му история да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, да подпише
договор за поръчителство или банкова гаранция, със срок на валидност 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора. При неизпълнение страните са предвидили
неустойка във фиксиран размер от 191.97 лв. Така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и
общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и
срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по
съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала
сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на
връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се
явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави, което съответства и на разпоредбата
на чл.143, т.5 ЗЗП, а именно клаузата е неравноправна. С нея се цели и заобикаляне на чл.19,
ал.4 ГПК. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза
е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал.2 от договора. Предвид
изложеното предявеният иск за недействителност на клаузата за неустойка е основателен и
следва да бъде уважен.
С оглед частичната недействителност на сключения договор по отношение на претенцията
за неустойка за непредставяне на обезпечение, приложима е разпоредбата на чл. 23 ЗПК, а
именно, че потребителят в този случай дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. От представената от ответното дружество
справка за платените по договора суми се установява, че потребителят е платил сума,
платена за неустойка в размер на 135.78 лв. Поради това посочената последна сума се явява
платена при начална липса на основание и подлежи на връщане на потребителя, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.
При този изход на делото ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка
4
на Районен съд Пловдив сумата от 100 лв. дължима по делото държавна такса /ищцата е
освободена от заплащането й на основание чл.83, ал.2 ГПК/. По делото ищцата се е
представлявала от адв. Д.М., който е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение по
реда на чл.38 ЗА. Представен договор за правна помощ и съдействие, съгласно който на
ищцата е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА, като съгласно чл.38,
ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл.7, ал.2, т.1 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът определя
адвокатско възнаграждение за адв. Д.М. в общ размер на 600 лева по двата предявени иска,
което ще му се присъди.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл.4, ал.2 в договор за
паричен заем № *** от 03.05.2018 г., сключен между Е.Е. Ш., ЕГН ********** и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап.40-46, със
законни представители Г.Т.Т. и А.В.М. да заплати на Е.Е.Ц., ЕГН ********** от *** сумата
от 135.78 лв. /сто тридесет и пет лева и 78 ст./, представляваща получена без основание сума
от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, платена от Е.Е.Ц. по договор за паричен заем № *** от
03.05.2018г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба – 04.04.2022 г. до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап.40-46, със
законни представители Г.Т.Т. и А.В.М. да заплати по сметка на Районен съд Пловдив сумата
от 100 лв. /сто лева/ дължима по делото държавна такса.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап.40-46, със
законни представители Г.Т.Т. и А.В.М. да заплати на адв. Д.В. М., ***, *** на основание
чл.38 ЗА, сумата в размер на 600 лв. /шестстотин лева/ адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5