Решение по адм. дело №393/2025 на Административен съд - Враца

Производството е по реда на чл. 197, ал. 2 и сл. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по жалба подадена от Н. Р. А., чрез адв. Н. О. от САК, срещу Решение № 115/01.08.2025 г., издадено от директор на ТД на НАП – Велико Търново, с което е оставена без уважение жалба с вх. № Ж-06-22/29.07.2025 г. срещу Постановление за налагане на обезпечителни мерки № [рег. номер]-022-0082741/11.07.2025 г., издадено от публичен изпълнител в ТД на НАП – Велико Търново, ИРМ - Враца.

В жалбата се излагат подробни съображения, че публичните задължения, които се обезпечават с налагане на обжалваните обезпечителни мерки, са погасени на основание чл. 739, ал. 1 от ТЗ още към 16.10.2021 г., на която дата е влязло в сила решение за заличаване на събирателно дружество „А. и сие 2019“, след приключило производство по несъстоятелност, в което СД оспорващата е била неограничено отговорен съдружник. След като от НАП не са се включили в производството по несъстоятелност и към настоящия момент всички задължения към всички кредитори са погасени, позовавайки се на установената до момента съдебна практика, включително задължителната такава съобразно цитирано и представено тълкувателно решение на ВКС, отправя искане към съда да отмени решението на Директора на ТД на НАП - В. Търново и потвърденото с него ПНОМ от 11.07.2025 г. по изпълнителното дело № ********* от 2019г. на публичен изпълнител от същата териториална дирекция. Претендират се деловодни разноски и адвокатско възнаграждение в минимален размер по чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Ответникът, Директор на ТД на НАП – Велико Търново, чрез гл. юрисконсулт Д. М. в с.з. излага аргументи за правилност и законосъобразност на оспореното решение, като отправя искане да бъде оставено в сила, а жалбата, като неоснователна моли да бъде отхвърлена. Поддържа становище, че решението на ОС – Кюстендил, с което е прекратено производството по несъстоятелност на А. И СИЕ 2019 СД и дружеството заличено от Търговския регистър е неотносимо към процесния случай, тъй като задълженията обосноваващи обезпечителна нужда, произтичат от Декларации образец 6 за съответните години, подадени лично от оспорващата като Земеделски производител, както и от двете Декларации за 2019г. и 2020г. по ЗДДФЛ, но преди всичко от АУПДВ от ДФ „Земеделие“, възникнали значително след като същата е обявена във фалит, в качеството й на съдружник в СД. Отправя искане съдът да постанови решение, с което да потвърди решението на Териториалния директор и да присъди разноски за юрисконсуртско възнаграждение.

По делото са събрани и приложени писмени доказателства, като от страна на ответника е представено заверено копие от образуваната административна преписка. Допълнително в с.з. е представено Разпореждане от 11.07.2025 г. на Главен публичен изпълнител при ТД на НАП – Велико Търново, офис – Враца, обосноваващо размера на запорираната сума в посочените в ПНОМ банки.

Анализирайки събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като се запозна с доводите и твърденията на страните, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

За събиране на изискуеми публични задължения по образувано срещу жалбоподателката А. изп. дело № *********/2019 г., с Постановление за налагане на обезпечителни мерки № [рег. номер]-022-0082741/11.07.2025 г., издадено от публичен изпълнител в ТД на НАП – Велико Търново, ИРМ – Враца на основание чл. 200 и чл. 202, ал. 1, вр. чл. 195, ал. 1-3 ДОПК, е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, депозити и вложени в трезори вещи, включително съдържанието на касети и суми, предоставени на доверително управление или върху налични и постъпващи суми по платежни сметки, открити при доставчик на платежни услуги в:

- ТБ доставчик на платежни услуги БАНКА ДСК АД в размер на 15448.98 лв.

- ТБ доставчик на платежни услуги ИНТЕРНЕШЪНЪЛ АСЕТ БАНК АД в размер на 15448.98 лв.

- ТБ/доставчик на платежни услуги П. ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА в размер на 15448.98 лв.

- ТБ доставчик на платежни услуги ЦЕНТРАЛНА КООПЕРАТИВНА БАНКА в размер на 15448.98 лв.

Срещу същото е подадена жалба вх. № Ж-06-22/29.07.2025 г. по описа на ТД на НАП – Велико Търново, с която жалбоподателката А. с твърдения, че не е длъжник на НАП, поради настъпил неин личен фалит с погасителен ефект спрямо задълженията ѝ към всички кредитори, вкл. НАП, е поискала постановлението на публичния изпълнител да бъде отменено.

С обжалваното в настоящото производство Решение № 115/01.08.2025 г., издадено от директор на ТД на НАП – Велико Търново, жалбата е оставена без уважение. За да обоснове този извод, ответникът е изложил мотиви, в които посочва, че разпоредбата на чл.195, ал.2 от ДОПК поставя изисквания за допускане на обезпечението наличието на обстоятелства, свързани с невъзможност или затруднение за събирането на публичното задължение, като обезпечителната мярка представлява едновременно защитата и санкцията, в които се състои обезпечението на конкретното вземане. В случая не е нарушен принципът за съразмерност по чл. 6 от АПК, нито този по чл. 195, ал. 7 от ДОПК, тъй като наложеният запор е до размера на установеното публично задължение. Според органа не са налице и предпоставките по чл. 225, ал. 1, т. 2 и т. 5 от ДОПК, а доколкото длъжникът не е представил обезпечение в пари, безусловна и неотменяема банкова гаранция, за отмяна на обезпечението е неприложима и разпоредбата на чл. 208, ал. 3 от ДОПК. ПНОМ е издадено и с него са обезпечени задължения на жалбоподателката в качеството ѝ на земеделски производител, а задълженията произтичат от Декларации обр. 6, Декларация по ЗДДФЛ, Акт за установяване на публично вземане и Наказателно постановление. Така при извършената проверка за законосъобразността на обжалваното пред него ПНОМ, директорът е формирал окончателен извод, че същото е издадено от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на материалноправните и процесуалноправните разпоредби, в съответствие с целта на закона и поради липсата на предпоставките за отмяна на обезпечителната мярка е оставил жалбата без уважение.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е подадена от лице с надлежна процесуална легитимация и правен интерес от оспорването, в рамките на преклузивния 7-дневен срок по чл.197, ал.2 от ДОПК и след изчерпване на задължителната фаза на административния контрол, регламентирана в чл. 197, ал. 1 ДОПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е и основателна по следните съображения:

Съдът с оглед задължението си за служебна проверка на законосъобразността на оспорвания акт по чл.168 от АПК вр. § 2 от ДР на ДОПК, извършва преценка дали при издаването на постановлението на публичния изпълнител за налагане на обезпечителни мерки и на решението, с което се потвърждава наложената обезпечителна мярка са спазени всички изисквания за законосъобразност - наличието на компетентност на органа; спазване на материалните и процесуалните правила при издаването им; изискването за писмена форма и съобразяване с целта на закона.

В случая обжалваното постановление за налагане на обезпечителни мерки е издадено от компетентен орган - публичен изпълнител при ТД на НАП – В. Търново, съгласно правомощията му по чл.167 от ДОПК, в предвидената в чл. 196 от ДОПК писмена форма и формално съдържа посочените в същата норма задължителни реквизити.

Обжалваното решение на директора на ТД на НАП – В. Търново е валидно и допустимо. Същото е издадено от компетентен орган - директора на ТД на НАП – Велико Търново и в срока по чл.197, ал.1 от ДОПК, при спазване на административнопроизводствените правила, но в противоречие с материалноправните разпоредби и в несъответствие с целта на закона.

В случая решаващият орган е извършил проверка и съответно изложил мотиви единствено по спазването на общите изискванията по Глава двадесет и четвърта - Обезпечения на ДОПК, като правилно е цитирал съответните разпоредби, но дори и в най-пестелив вид не е коментирал изложените в жалбата пространствени аргументи за погасяване на задълженията на различно правно основание – соченото Тълкувателно решение, което с оглед императивното изискване на чл. 130, ал. 2 от ЗСВ е бил длъжен да направи.

От представените по делото доказателства се установява, че с Решение № 42 от 03.08.2020г. на ОС – Кюстендил е обявена неплатежоспособността на „А. и СИЕ 2019“ СД, и е открито производство по несъстоятелност, като на основание чл.610 от ТЗ едновременно с откриването на производство по несъстоятелност по отношение на дружеството, същото е открито и по отношение на неограничено отговорните съдружници – физически лица, едно от които е жалбоподателката.

С Решение № 260055 от 08.10.2021 г. на ОС – Кюстендил, постановено по т.д. № 4/2020 г. и на основание чл. 632, ал. 4 от ТЗ, е прекратено производството по несъстоятелност по отношение на „А. и СИЕ 2019“ СД, дружеството е заличено от Търговския регистър, като в същото както стана ясно жалбоподателката А. е била неограничено отговорен съдружник. Когато се касае за събирателно дружество, съдружниците отговарят за задълженията му и с личното си имущество, поради което данните за него са релевантни при преценката за наличие на състояние на неплатежоспособност на длъжника. В тази връзка основателно оспорващата А. възразява, че в свое Решение № 90/20.07.2016 г. по дело № 865/2015 на ВКС се е произнесъл по въпроса „Следва ли вземания на кредитор за лични задължения на неограничено отговорен съдружник в СД, да бъдат предявени в открито производство по несъстоятелност на дружеството и погасяват ли се тези непредявени вземания за лични задължения на неограничено отговорен съдружник в СД на основание чл.739 ал.1 ТЗ“, като е приел, че съгласно чл. 610 ТЗ едновременно с откриването на производството по несъстоятелност на СД се смята за открито и производството по несъстоятелност на неговите съдружници, които се третират като длъжници в несъстоятелността и от чието секвестируемо имущество също се образува маса на несъстоятелността, служеща за удовлетворяване, както на кредиторите на дружеството, така и на личните кредитори на съдружника /чл. 610, чл. 614, ал. З и чл. 748, ал. З ТЗ/. Кредиторите - на дружеството и личните кредитори на съдружниците следва да предявят вземанията си в производството по несъстоятелност, тъй като не биха могли да се удовлетворят в индивидуално принудително изпълнение /чл.638 ТЗ/. При спряно производство по несъстоятелност по чл. 632, ал. 1 ТЗ, последвало прекратяване на производство по чл. 632, ал. 4 ТЗ и постановено заличаване на СД от Търговския регистър по чл. 632, ал. 5 ТЗ, непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнени права са погасени /чл. 739, ал. 1 ТЗ/.

В тази връзка ВКС изрично се е произнесъл с ТР № 2/2018 г., на което А. се е позовала в жалбата до Директора на ТД на НАП – В. Търново и което на основание чл.130, ал.2 от ЗСВ е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, органите на местното самоуправление, както и всички органи които издават административни актове.

В тълкувателния акт на Върховната съдебна инстанция се посочва, че ако неограничено отговорните съдружници са физически лица, личните им дългове също се погасяват на основание чл.739, ал.1 ТЗ с приключване на откритото по отношение на тях производство по несъстоятелност едновременно с прекратяване на производството по несъстоятелност по отношение на търговското дружество, в което те членуват. Положението на физическото лице – неограничено отговорен съдружник не може да бъде по-тежко от това на физическото лице – едноличен търговец. Поради това, когато производството по несъстоятелност е прекратено с решение по чл.632, ал.4 ТЗ без да се е развила фаза по предявяване и приемане на вземанията, се погасяват на основание чл.739, ал.1 ТЗ непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права, независимо от вида и източника на вземанията на кредиторите и правноорганизационната форма на длъжника.

При тази законова регламентация и предвид задължителното тълкуване по приложението ѝ, следва да се приеме, че всички задължения на оспорващата, независимо дали са частни или публични и в какво качеството ги е поела, възникнали преди прекратяване на производството по несъстоятелност и по-точно преди постановяване на Решение № 260055/08.10.2021г. на ОС – Кюстендил, постановено по т. д. № 4/2020г., са погасени. Наложените и цитирани от АО обезпечения с ПНОМ № [рег. номер]-022-0082741/11.07.2025г. не променят нито разколебават тези изводи, доколкото същото е издадено 4 години след влизането в сила на решението за прекратяване на производството по несъстоятелност, с което по изложените по-горе съображения тези вземания са погасени. Административният орган на основание чл.130, ал. 2 от ЗСВ е бил длъжен да се съобрази с ТР № 2/2018 г. на Общото събрание на Търговската колегия на ВКС.

От представеното в с.з. Разпореждане № [рег. номер]-137-0004042/11.07.2025 г. на Главен публичен изпълнител при ТД на НАП – Велико Търново, офис – Враца, обосноваващо размера на запорираната сума в посочените в ПНОМ банки, се установява, че част от задълженията на А. – тези по Данъчни декларации и АУПДВ са възникнали през 2022 г., т.е. след прекратяване на производството по несъстоятелност и придържайки се към цитираната тълкувателна воля тези задължения не се обхващат от погасителния ефект на постановеното решение за прекратяване на производството по несъстоятелност. Да се приеме обратното, каквито твърдения са изложени в жалбата, би означавало да се погасяват автоматично и неограничено във времето всички бъдещи задължения на оспорващата, независимо от вида и източника им, което нито е правно обосновано, нито е житейски логично.

В случая контролът на съда върху наложените обезпечителни мерки в производство по чл. 197, ал. 3 от ДОПК, обхваща спазването на изискванията за законосъобразност при налагането им, като изрично в три хипотези съдът ги отменя:

1. Когато длъжникът представи обезпечение в пари, безусловна и неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа;
2. Ако не съществува изпълнително основание;

или

3. Ако не са спазени изискванията за налагане на предварителни обезпечителни мерки по чл. 121, ал. 1 и чл. 195, ал. 5.

От данните по делото безспорно се установи, че първата и третата хипотези не са налице, тъй като жалбоподателката не представя такова обезпечение, а вземанията са вече установени със съответните актове.

При съобразяване с изложеното по-горе за приложението на чл.739, ал. 1 от ТЗ, във връзка с цитираното ТР следва да се приеме, че в случая е налице втората хипотеза, но само по отношение на задълженията възникнали преди постановяване на Решение № 260055/08.10.2021 г. по т. д. № 4/2020 г. на ОС Кюстендил, които се явяват погасени и за тях не съществува изпълнително основание. Доколкото обезпечителната нужда предпоставя съществуване на вземане, чието изпълнение може да се осъществи по принудителен ред, то видно от гореизложените факти, възможността за реализация на процесното публично вземане срещу жалбоподателката е погасена.

Дотук изложеното налага отмяна на оспорваният акт. В рамките на производството по чл.197, ал.3 ДОПК и в хипотеза като настоящата съдът не разполага със самостоятелна дискреция нито да заменя обезпечения, нито да се произнася по евентуална отмяна на едни обезпечения за сметка на други до достигане адекватният размер на обезпечението с оглед предполагаемият размер на задължението, защото така би навлязъл в преценка относно подходящата замяна на една мярка с друга /посредством частичната отмяна на една мярка за сметка на друга/ при липса на упражнена подобна дискреция от страна на решаващият административен орган.

Съдът не може и да постанови частична отмяна на оспореният акт доколкото по този начин би дал предимство на една мярка за сметка на друга или би намалил размера на обезпечението по една от мерките, с което отново би реализирал хипотезата на замяна на обезпечение, при липса на такова сезиращо искане. В унисон с това и компетентният орган не е преклудиран да наложи друга обезпечителна мярка до достигане съответният размер на подлежащото на обезпечаване вземане, при спазване на останалите изисквания за законосъобразност.

По изложените съображения съдът намира, че Решение № 115/01.08.2025 г. на директора на ТД на НАП – Велико Търново, с което е потвърдено № [рег. номер]-022-0082741/11.07.2025 г., издадено от публичен изпълнител в ТД на НАП – Велико Търново, ИРМ - Враца, следва да се отмени като на основание чл. 197, ал. 3 ДОПК следва да се отмени и наложената обезпечителна мярка.

При този изход на спора направеното от жалбоподателката искане за присъждане на разноски по делото е основателно. Съгласно разпоредбата на чл.143, ал.1 от АПК, когато съдът отмени обжалвания административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал акта. В случая А. е заплатила 10,00 лв. държавна такса за завеждане на делото /л. 3/, а от представения договор за правна защита и съдействие /л. 76/ е видно, че същата е представлявана пред съда безплатно от адв. Н. О. на основание чл.38, ал.1, т.3, пред. 2 от ЗА, поради което възнаграждението за процесуално представителство се дължи директно на адвоката.

При безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл.38, ал.1, т. 3 ЗАдв, както е в случая, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда. За да упражни последният това свое право, е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв, като не се нуждае от доказване обстоятелството, че клиентът е близък на адвоката. Касае се за специална норма, предпоставките по която в случая са налице.

При определяне на разноските, настоящият състав следва да съобрази Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, в което е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Решенията на Съда на ЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 от ГПК, поради което настоящият съдебен състав счита, че посочените в Наредбата, размери на адвокатските възнаграждения, могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнагражденията, но без да са обвързващи за съда. Следователно същите подлежат на преценка от съда с оглед вида на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

При тези съображения независимо, че в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, за този вид дела е предвидено възнаграждение от 1000 лева, съдът намира, с оглед фактическата и правна сложност на делото, характерът и обема на осъщественото процесуално представителство за обоснован и справедлив размер на адвокатско възнаграждение сумата от 600,00 лева.

Водим от горното Административен съд – Враца,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 115/01.08.2025 г., на директор на ТД на НАП – Велико Търново, с което е потвърдено Постановление за налагане на обезпечителни мерки № [рег. номер]-022-0082741/11.07.2025 г., издадено от публичен изпълнител в ТД на НАП – Велико Търново, ИРМ - Враца и вместо него постановява:

ОТМЕНЯ Постановление за налагане на обезпечителни мерки № [рег. номер]-022-0082741/11.07.2025 г., издадено от публичен изпълнител в ТД на НАП – Велико Търново, ИРМ – Враца.

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите да заплати на Н. Р. А. сумата от 10 /десет/ лева, представляваща направените по делото разноски.

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите да заплати на адв. Н. О. сумата от 600,00 /шестстотин/ лева възнаграждение за предоставена безплатна адвокатска защита.

Решението не подлежи на обжалване, на основание чл. 197, ал. 4 от ДОПК.