№ 19850
гр. С., 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20251110135164 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от П. С. И., чрез адв. Ф., срещу „ВИВУС.БГ“
ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да върне на ищеца сумата от 176,52 лв., представляваща недължимо платена сума
над чистата стойност на кредита по нищожен Договор за потребителски кредит № ****** от
23.01.2024 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 16.06.2025 г., до
окончателното изплащане на сумата.
В условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД за осъждане на „ВИВУС.БГ“ ЕООД да върне на П. С. И. сумата от 172,16 лв.,
представляваща платена без основание сума по нищожна клауза, предвиждаща заплащането
на такса за бързо разглеждане по Договор за потребителски кредит № ****** от 23.01.2024
г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 16.06.2025 г., до окончателното
изплащане на сумата.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
23.01.2024 г. сключил с ответника договор за паричен заем № ****** за сума в размер на
1300 лв., която следвало да бъде погасена в срок от 14 дни при следните условия по кредита:
ГПР-50%, лихвен процент в размер на 40,83%, дължима такса за бързо разглеждане в размер
на 172,16 лв. Твърди, че погасил предсрочно и изцяло сумата по договора, включително и
такса за експресно разглеждане, като заплатил на ответното дружество сума в общ размер на
1476,52 лв. Поддържа, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 10, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 20 вр. чл. 19,
ал. 4 вр. чл. 22 ЗПК, с произтичащите правни последици по чл. 23 ЗПК, за което излага
подробни съображения. Ето защо моли съда да уважи предявения иск, като осъди ответника
1
да заплати на ищеца сумата в размер на 176,52 лв. - главница, платена без основание над
чистата стойност на кредита, ведно със законната лихва от датата на исковата молба –
16.06.2025 г., до окончателното изплащане на сумата. В условията на евентуалност моли
съда да осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 172,16 лв., представляваща
платена без основание такса за експресно разглеждане, ведно със законната лихва от датата
на исковата молба – 16.06.2025 г., до окончателното изплащане на сумата. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „ВИВУС.БГ“ ЕООД, чрез юрк. И., е подал
отговор на исковата молба, с който оспорва исковете по подробно изложени съображения.
Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не е спорно, че на 23.01.2024 г. между ищеца П. С. И., в качеството му на
кредитополучател, и ответника „ВИВУС.БГ“ ЕООД, в качеството му на заемодател, е бил
сключен Договор за кредит № ******, по силата на който „ВИВУС.БГ“ ЕООД предоставило
на П. С. И. сумата в размер на 1300 лв., която ищецът се задължил да върне в срок до
06.02.2024 г. при следните „специални“ условия по кредита: ГПР-50 %, лихвен процент в
размер на 40,83%, договорна лихва за срока на договора – 20,36 лв., дължима такса за бързо
разглеждане в размер на 172,16 лв.
Посочено е, че с договора за кредит, който включва специалните условия и общите
условия, се уреждат всички отношения между кредитора и кредитополучателя, както и че
изчисленият по – горе ГПР не включва разходите, които кредитополучателят може да се
наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения и таксите за
допълнителни незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово
искане.
В договора за кредит изрично е уговорено между страните и заплащане от
кредитополучателя на сумата в размер на 172,16 лв., представляваща такса за бързо
разглеждане, която е подробно регламентирана в чл. 4 от общите условия на договора за
кредит и представлява такса за предоставяне на допълнителна незадължителна услуга по
искане на кредитополучателя, която гарантира обработка на искането за кредит и отговор в
рамките на 15 минути от подаването му по електронен път, телефон или на хартиен носител
в офис на партньор. Съгласно чл. 4.2. от общите условия, кредиторът предоставя
възможност на кредитополучателя да заяви изрично бързо разглеждане на подаденото
искане за отпускане на кредит, като тази услуга е допълнителна незадължителна услуга,
която се предоставя при изрично искане от страна на кредитополучателя и гарантира
обработка на искането и предоставяне на отговор до 15 минути от изпращането му. Съгласно
чл. 4.4. от общите условия, за заявката на допълнителната незадължителна услуга за бързо
разглеждане на искането за кредит, кредитополучателят дължи такса за бързо разглеждане,
която се изчислява спрямо сумата на кредита и срока на договора за кредит. Дължимата сума
2
за тази допълнителна незадължителна услуга е посочена в специалните условия на договора
за кредит и е включена в тарифа на кредитора, налична на началната страница.
В погасителния план към договора е посочено, че сумата от 1492,52 лв.,
представляваща общият размер вноската, е формирана като сбор от следните суми: 1300 лв.
– главница, 20,36 лв. – договорна лихва и 172,16 лв. – такса експресно разглеждане.
Безспорно е по делото, че на 26.01.2024 г. ищецът е заплатил в полза на ответното
дружество сума в общ размер на 1476,52 лв., с която са били погасени 1300 лв. – главница,
172,16 лв. – такса бързо разглеждане и 4,36 лв. – договорна лихва.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с
оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.
В случая процесната искова претенция се основава на първия фактически състав по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, е да
докаже по делото пълно и главно, че е заплатил твърдяната сума в общ размер на 1476,52
лв., че тя е постъпила в патримониума на ответника, че това разминаване на блага от
имуществото на ищеца в имуществото на ответника, в частта за сумата в размер на 176,52
лв., е без правно основание, т. е. без да е било налице годен юридически факт.
Безспорно е между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
се установява, че ищецът и ответникът са били обвързани от договор за кредит, който
несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП
(ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова
финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски
кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем
да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя,
то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит), са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а
представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК.
Като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, за него са
приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В уредбата на потребителските договори са
предвидени императивни правила относно съдържащите се в тях неравноправни клаузи.
Изрично в разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК е предвидено задължение на съда да следи
служебно за нищожността по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, произтичаща от неравноправни клаузи в
3
договор, сключен с потребител. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени
с ТР № 1/2020 г. от 27.04.2020 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в
мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях,
които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от
заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по
делото доказателства.
С оглед на гореизложеното съдът дължи служебна проверка относно
действителността на договора, съобразно изискванията на ЗПК и ЗЗП, както и
съответствието на договорните клаузи с правилата на добрите нрави – чл. 26, ал. ал. 1 предл.
3 ЗЗД. При установено несъответствие на договорните клаузи с повелителните законови
норми, уреждащи потребителските договори, съдът е задължен да приеме, че уговорките,
сключени в нарушение на закона, не са породили правно действие.
Настоящият съдебен състав приема на първо място, че клаузата в договора за кредит,
регламентираща заплащането на такса за бързо разглеждане, е нищожна поради заобикаляне
на закона.
Несъмнено услугата "бързо разглеждане", дефинирана в общите условия на договора,
като начален етап от сключването на договора представлява дейност по усвояването на
кредита и не би могла да се подведе под дефиницията за "допълнителни услуги" по смисъла
на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, за която дейност е предоставена законова възможност
кредитодателят да събира допълнителни такси/възнаграждения. Така уговореното
възнаграждение е свързано пряко с дейността на кредитодателя по усвояването и
управлението на кредита, поради което съдът приема, че предоставената допълнителна
услуга на практика представлява предварително уговорено и заплащано заедно с
погасителната вноска възнаграждение с обезщетителен характер за продължаването на срока
на договора, на което кредитодателят няма право поради изричната забрана на чл. 10а, ал. 2
и чл. 33, ал. 2 от ЗПК.
От друга страна, така уговореното възнаграждение (за бързо разглеждане на искането
за кредит) по съществото си представлява разход по кредита, който следва да бъде включен
при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото оскъпяване на
кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от
21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски
районен съд). Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора, и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
пР.гането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
4
включва нотариални такси. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България (основен лихвен процент – 0.1 %, плюс 10 %), което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума. Клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни по аргумент от чл. 19, ал. 5 ЗПК.
На следващо място, съгласно т. 55 и 56 от Решение на Съда на Европейския съюз от
21 март 2024 г. по дело C-714/22, с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в
договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от ДиректИ. 2008/48, следва да се
приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер. С оглед на изложените съображения на втория и третия въпрос
следва да се отговори, че чл. 10, параграф 2, б. „ж“ и чл. 23 от ДиректИ. 2008/48 трябва да се
тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР,
включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж“ от тази директИ. разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница.
В случая, в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР от
50%, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено. В същото
време обаче, от доказателствата по делото, а и от съдържанието на договора се установява в
посочения размер на ГПР не са включени всички общи разходи по кредита по смисъла на §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, в т.ч. уговорената такса за бързо разглеждане, т.е. посоченият размер от
50% не отразява точно всички разходи и лишава потребителя от възможността да определи
обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Отделно от гореизложеното, в случая само размера на таксата за бързо разглеждане
представлява над 13% от заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на
разходите над 50%. Също така следва да се посочи, че липсва и допълнителна информация
относно начина на формирането на посочения процент на разходите, както и какво е взето
предвид при формирането му. Оставят неясни компонентите, които са взети при
формирането на годишното оскъпяване на заема. Съдът на ЕС е имал повод да се произнесе
в Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/17 г., че ситуацията, в която договор съдържа само
математическа формула за изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за
това изчисляване данни, следва да се приравни на непосочване на ГПР, тъй като не може да
се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на
5
подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички
данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. В настоящия
случай не се съдържа дори и подобна математическа формула.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
съдът намира, че макар формално процесният договор да покрИ. изискуеми реквизити по чл.
11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 –
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази
част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. След като посоченият в процесния договор ГПР не отговаря на
действителния размер на разходите по кредита, този договор не отговаря на императивното
изискване относно неговото съдържание, установено в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния размер на ГПР представлява невярна и
следователно заблуждаваща информация относно общите разходи по кредита, което следва
да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, § 1 от ДиректИ.
2005/29/ЕО за нелоялни търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на съществен елемент от договора – неговата
цена, реалното оскъпяване на кредита и възможността му да упражни избора си съответно
на индивидуалния си интерес. В този смисъл като не е оповестил точен ГПР в договора за
кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит (в
този смисъл са Решение № 5461 от 26.08.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 3313/2024 г., Решение
№ 5231 от 11.08.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 812/2025 г., Решение № 395 от 22.01.2024 г. на
СГС по в. гр. д. № 5786/2023 г., Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по
дело C-714/22).
Ето защо и предвид всичко изложено по - горе, настоящият съдебен състав приема, че
процесният Договор за потребителски кредит № ****** от 23.01.2024г. е изцяло нищожен.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Както се изясни, безспорно е по делото, че на 26.01.2024 г. ищецът е заплатил в полза
на ответното дружество сума в общ размер на 1476,52 лв., с която са били погасени 1300 лв.
– главница, 172,16 лв. – такса бързо разглеждане и 4,36 лв. – договорна лихва.
Следователно и предвид нищожността на договора, ищецът се легитимира като
кредитор на вземане в размер на 176,52 лв., представляващо платено при начална липса на
6
основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба на 16.06.2025
г., до окончателното плащане, поради което искът при квалификацията на чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД е основателен до пълния предявен размер.
С оглед уважаването на главния иск за сумата в размер на 176,52 лв., съдът намира, че
не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на
евентуалност иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата в размер на 172,16 лв., поради което
съдът не дължи произнасяне по него.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има
ищецът. Същият е сторил разноски за държавна такса в размер на 50 лв., които следва да му
бъдат присъдени.
По отношение на претендираното от процесуалния представител на ищеца
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., настоящият съдебен състав приема
следното:
В разглеждания случай по делото е представен договор за правна защита и
съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и
адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се
предоставя като безплатна поради това, че ищецът е близък на адвоката - чл. 38, ал. 1, т. 3
ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде
компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при
безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА
възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято
полза е разрешен спора.
Съобразно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и Определение №
343/15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила
за съда, като последният следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност
на делото, като определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд
размер на възнаграждението. В този смисъл, като взе предвид вида и обема на
осъществената правна защита в настоящото производство, ниската фактическата и правна
сложност на спора, липсата на събирани гласни доказателствени средства и експертни
заключения, както и да се вземе предвид факта на неявяването на процесуалния
представител в открито съдебно заседание, настоящият съдебен състав приема, че размерът
на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца следва да бъде
определен на сумата от 400 лв.
Така мотивиран и на основание чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
7
управление: гр. С., ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, да заплати на П. С. И., ЕГН
**********, с адрес: гр. С., ул. „Р.“ № 10, ет. 7, ап. 6, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
сумата в размер на 176,52 лв., представляваща недължимо платена сума над чистата
стойност на кредита по нищожен Договор за потребителски кредит № ****** от 23.01.2024
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 16.06.2025г., до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, да заплати на П. С. И., ЕГН
**********, с адрес: гр. С., ул. „Р.“ № 10, ет. 7, ап. 6, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в
размер на 50 лв. – разноски за производството пред СРС.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, да заплати на адв. Д. Л. Ф., с личен
№ **********, вписана в АК – С., сумата в размер на 400 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38 ЗА.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8