№ 81228
гр. С.я, 30.06.2023 г.
С.ЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в закрито заседание на
тридесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Д.СТ.В
като разгледа докладваното от Д.СТ.В Частно гражданско дело №
20231110111209 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на „А Т“ ЕООД, ЕИК ............, за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу С. П. П., ЕГН **********, за
суми, представляващи регресни суброгационни вземания на заявителя в качеството му на
поръчител на длъжника по Договор за потребителски кредит № 2499944/05.01.2022г.,
изплатил в полза на заемодателя „К“ ЕАД задълженията на заемателя по договора за кредит.
Със заявлението се претендират и вземания, основани на договор за предоставяне на
поръчителство, сключен на 05.01.2022г. между заявителя и длъжника, а именно
възнаграждение за предоставеното обезпечение, както и обезщетение за забава върху него.
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е издадена за изплатените от поръчителя
вземания за главница, възнаградителна и законна лихва, обезщетение за забава по договора
за потребителски кредит, сключен между „К“ ЕАД и длъжника, както и за разноските
съразмерно с уважената част на претенциите, но съдът намира, че следва да откаже
издаването на заповед за следните суми: за сумата от 20.00 лева- възнаграждение по договор
за предоставяне на поръчителство, за сумата от 1.80 лева- законна мораторна лихва върху
това възнаграждение за периода от 11.04.2022г. до 16.02.2023г., както и за сумата от 22.32
лева- „административни разноски“, свързани с уведомяване и извършени опити за
извънсъдебно събиране на задължението по договора за кредит.
В хипотезата на подадено заявление за издаване на заповед за парично задължение по
чл. 410 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона
и добрите нрави, което задължение му е вменено изрично с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т.
2 ГПК /в този смисъл е и Определение № 974 от 07.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г., II т.
о., ВКС/. Наред с това, съдът, по аргумент от разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, при
разглеждане на заявлението следи служебно и за наличието на неравноправни клаузи, на
които кредиторът основава претенциите си.
Съдът намира, че в настоящия случай процесните сделки- договор за потребителски
кредит и договор за предоставяне на поръчителство, следва да бъдат разглеждани като
единен източник на задълженията на потребителя (макар и формално да са обективирани в
различни писмени документи, страни по тях да са различни дружества и да имат различен
предмет), доколкото с оглед несъмнената икономическа и правна свързаност на
дружеството- заявител и заемодателя (последният съгласно вписването в ТР е едноличен
собственик на капитала на „А Т“ ЕООД), фактически вземанията и по двата договора
1
възникват в правната сфера на „К“ ЕАД. Съгласно договора за предоставяне на
поръчителство и приложение № 1 към него потребителят- длъжник се е задължил да заплаща
месечно възнаграждение в полза на поръчителя в размер на 40.53 лева, платимо на падежите
на погасителните вноски по договора за кредит. Съгласно приложение № 1 към договора за
потребителски кредит годишният процент на разходите по кредита е в размер на 28.95 %.
При съобразяване на тези уговорки, както и на обстоятелствата, че едноличен собственик на
капитала на поръчителя е заемодателят по договора за кредит, че възнаграждението в полза
на поръчителя се дължи ежемесечно на падежите по договора за кредит и независимо дали
длъжникът е изправен или не, при това предпочтително пред вземанията на заемодателя по
договора за кредит, съдът намира, че с уговарянето на процесното възнаграждение по
същество се достига до забранен от закона- императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
резултат, а именно уговаряне на годишен процент на разходите, който надвишава
петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С това
възнаграждение на практика се достига до значително и необосновано оскъпяване на
предоставения паричен заем, което води и до съществено неравновесие между интересите на
заемодателя и тези на потребителя- още едно допълнително основание за нищожност на
коментираната клауза- поради нейната неравноправност по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Следва да се има предвид, че такова неравновесие се установява и при самостоятелен
анализ на договора за предоставяне на поръчителство, доколкото отнапред- още със
сключване на договора, се уговаря дължимост на ежемесечно възнаграждение във фиксиран
размер независимо от изправността на длъжника, при което е принципно възможно да се
плати възнаграждение в значителен общ размер, без имуществото на поръчителя да е
фактически засегнато в резултат на учреденото обезпечение. А от друга страна, в случай че
последният плати, интересът и имуществото му са в достатъчна степен обезпечени, тъй като
разполага с възможността да предяви регресните си права чрез иск, респ. чрез заявление,
както и да претендира обезщетение за забава върху изплатените суми.
За пълнота и прецизност следва да се изясни, че по отношение на процесните договори
за кредит и договор за предоставяне на поръчителство приложение намират разпоредбите
както на Закона за потребителския кредит, в сила от 12.05.2010г., така и на Закона за защита
на потребителите. Това е така с оглед възприетото от съда единство помежду им, при което
икономически, а и по правната си същност договорът за предоставяне на поръчителство,
имащ за цел постигане на забранен от закона резултат чрез принципно допустими средства,
както и вменените с него парични задължения на потребителя се явяват част от
съдържанието на договора за потребителски кредит, който несъмнено притежава
потребителски характер по смисъла на цитираните закони.
Доколкото съдът намира, че не е налице действително основание за начисляване на
възнаграждение за учреденото обезпечение, не съществува и основание за дължимост на
акцесорното вземане за законната мораторна лихва върху това възнаграждение.
Претендираните от заявителя „административни разноски“ във връзка с уведомяване
на длъжника и опити за извънсъдебно събиране на вземанията съставляват по своята правна
същност такса за управление на кредита, каквато на кредитора по аргумент от
императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК не се дължи. Още повече, че в противоречие
с нормата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК в клаузите на приложимите към договора за потребителски
кредит общи условия липсва каквато и да е яснота относно вида, размера и действието, за
което се събират такси и/или комисиони. Аргумент за недействителност на тези клаузи е и
обстоятелството, че по същество чрез тях се достига до допълнителен разход в тежест на
потребителя във връзка с допуснато от него неточно в темпорално отношение изпълнение на
паричното му задължение, а съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
2
на забавата.
При тези съображения заявлението следва да бъде отхвърлено в посочената част.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 57895/01.03.2023 г. на „А Т“ ЕООД, ЕИК ............, за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу С. П. П.,
ЕГН **********, в частта, с която е поискано издаване на заповед за изпълнение за
следните суми: за сумата от 20.00 лева- възнаграждение по договор за предоставяне на
поръчителство, за сумата от 1.80 лева- законна мораторна лихва върху това възнаграждение
за периода от 11.04.2022г. до 16.02.2023г., както и за сумата от 22.32 лева-
„административни разноски“, свързани с уведомяване и извършени опити за извънсъдебно
събиране на задължението по Договор за потребителски кредит № 2499944/05.01.2022г.,
сключен между „К“ ЕАД и С. П. П..
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в
едноседмичен срок от връчване на препис от него на заявителя.
Съдия при С.йски районен съд: _______________________
3