№ 37511
гр. София, 06.12.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в закрито заседание на
шести декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Цв. М .М.
като разгледа докладваното от Цв. М .М. Частно гражданско дело №
20211110166859 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление с вх. № 94044/24.11.2021 г. на „.... за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу КР. В. К., ЕГН ********** за сумите, както следва:
1 557,04 лв. – главница по договор за кредит № 2158278 от 02.01.2020 г.; 387,11 лв. –
договорна лихва върху главницата по договора за кредит за периода от 21.05.2020 г. до
20.06.2021 г.; 161,34 лв. – обезщетение за забава върху главницата по договора за кредит за
периода от 21.05.2020 г. до 09.11.2021 г.; 72,40 лв. – административни разноски във връзка с
извънсъдебно събиране на вземането; 226,57 лв. – възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство от 02.01.2020 г.; 126,89 лв. – обезщетение за забава върху
главницата по договора за предоставяне на поръчителство за периода от 21.05.2020 г. до
09.11.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК – 24.11.2021 г. до окончателното плащане.
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е издадена за вземанията за главница, договорна
и законна лихва, както и за разноските, съразмерно с уважената част, но съдът намира, че
следва да откаже издаването на такава за сумите, както следва: 226,57 лв. – възнаграждение
по договор за предоставяне на поръчителство от 02.01.2020 г.; 126,89 лв. – обезщетение за
забава върху главницата по договора за предоставяне на поръчителство за периода от
21.05.2020 г. до 09.11.2021 г., както и 72,40 лв. – административни разноски във връзка с
извънсъдебно събиране на вземането.
В настоящия случай се претендират вземания по договор за кредит № 2158278 от
02.01.2020 г., сключен между .... и КР. В. К., по силата на който кредиторът се задължава да
предостави на кредитополучателя сумата от 2 000 лв., а кредитополучателят се задължава да
я възстанови чрез 18 броя вноски от по 149,55 лв. всяка, ведно с уговорената по договора
възнаградителна лихва.
На основание клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит и
посоченото от длъжника в заявлението за отпускане на кредит, страните са договорили, че
кредитополучателят се задължава да предостави един от посочени видове обезпечения, в
това число и поръчителство. В случая е представен договор за предоставяне на
поръчителство от 02.01.2020 г., сключен между ...., от една страна в качеството на
поръчител, и КР. В. К., от друга страна в качеството на потребител, по силата на който
поръчителят се задължава да сключи с .... договор за поръчителство, като отговаря
солидарно за задълженията на потребителя по договора за кредит, както и за всички
последици от неизпълнението. От своя страна, потребителят се задължава да заплати
1
възнаграждение на поръчителя в размер на 122,60 лв. за всеки месец за периода на
действието на договора за кредит (видно от приложение № 1 към договора), като с оглед
уговорения погасителен период по договора за кредит, възнаграждението на поръчителя ще
възлиза на общо 2 206,80 лв. В изпълнение на този договор заявителят е сключил договор от
02.01.2020 г. за поръчителство с ...., като се е задължил солидарно за сумите по договора за
кредит.
По отношение на претендираното възнаграждение по договор за поръчителство:
В настоящия случай се претендира възнаграждение за поръчителя за част от срока на
договора за кредит в размер от 226,57 лв., но настоящият съдебен състав намира, че същото
не се дължи, поради противоречие на клаузата с императивна законова норма. От извършена
служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър се установява, че
принципал на заявителя .... е .... (с предишна правноорганизационна форма АД).
Следователно, касае се за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
При анализ на разпоредбите чл. 114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните права
– чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на
потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на
потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да
гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са справедливи и
прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на европейските
потребители и икономиката на Съюза. Посочените изисквания от правото на ЕС
предпоставят, че националният съд има задължение при тълкуване на съответната норма на
националното право да я прилага в духа и смисъла на съответното общностно право – вж.
Решение от 10.04.1984 по делото Von Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС –
вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г.,
Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от
Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C[1]282/10, националният съд има задължение да
тълкува националното законодателство в духа на общностния правен ред. Следователно, за
да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на
завишения стандарт за това, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора,
които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите и
връзките в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно
от друго, а като една обща икономическа дейност, която при кредитирането има лукративна
цел – печалба. Тоест, дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица
или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от
страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.
В случая, предмет на настоящото заповедно производство са вземания, които
произтичат от договор за кредит, които се твърди, че са заплатени от заявителя – поръчител,
поради което последният упражнява правата си по чл. 143 ЗЗД срещу основния длъжник по
договора за потребителски кредит. Въз основа на изложените от заявителя фактически
обстоятелства, ангажираните доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица,
настоящият съдебен състав приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното
поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен
при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване
на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната
разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
2
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Същевременно, при цялостния анализ на договора за кредит е видно, че неговото сключване
и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на обезпечение по
договора от страна на кредитополучателя, като последицата от неизпълнението на това
задължение на кредитополучателя, предвидена в чл. 4, ал. 2 от
договора, е липса на правоотношение между страните – при непредставяне на обезпечение в
посочения срок се счита, че заявлението за кандидатстване за кредит не е одобрено, т. е.
несъмнено е, че двете правоотношения са взаимно свързани и осигуряването на
поръчителство (и то от определено свързано на кредитора трето лице) е било необходима
предпоставка за предоставяне на потребителския кредит при условията по договора
(включващи експресно разглеждане и одобрение на заявлението в рамките на 24 часа).
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай е
посочено, че ГПР по договора е под максимално допустимия размер – 48.21 %, но при
съпоставка между размера на отпуснатия кредит – 2 000 лв. за срок от година и половина и
размера на дължимото по договора за поръчителство възнаграждение за същия период, е
видно, че ГПР надхвърля 50 % - дори без добавяне на дължимата възнаградителна лихва,
възнаграждението на поръчителя се равнява на повече от 100 % от отпуснатата главница по
заема, дължима за срок от година и половина. С оглед и на хипотезата на свързани лица,
несъмнено е, че уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна
лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност
на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на
основание за дължимост на това вземане, респ. липса на основание за дължимост на лихва за
забава върху това вземане.
По отношение на претендираните административни разноски във връзка с
извънсъдебно събиране на вземането:
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
Сумата за „административни разноски“ не попада в приложното поле на чл. 10а ЗПК. Срещу
тази такса не се дължи никакво поведение, а изискуемостта му следва автоматично от
момента на изпадане на длъжника в забава. В този аспект това вземане няма характер на
такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи, а по същество служи като
обезщетение за вреди от забавата. Съгласно императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал.
2 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата, която не може да надвишава законната лихва.
Следователно, в случай на забава, потребителят по договор за потребителски кредит дължи
само обезщетение в размер на законната лихва, която в случая вече е присъдена с издадената
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Процесната клауза, регламентираща такса за
извънсъдебно събиране на вземането, преследва забранена от закона цел – потребителят да
заплати още едно обезщетение за забава, и в този смисъл е нищожна поради противоречието
ѝ с императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
В хипотезата на заявление по чл. 410 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка за
съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което задължение му е изрично
3
вменено с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК /в този смисъл определение № 974 от
07.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г., II т. о., ВКС/.
Ето защо, заявлението в посочената по-горе част следва да бъде отхвърлено.
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 94044/24.11.2021 г. на „.... за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу КР. В. К., ЕГН ********** за сумите, както следва:
226,57 лв., представляваща възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от
02.01.2020 г.; 126,89 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата по
договора за предоставяне на поръчителство за периода от 21.05.2020 г. до 09.11.2021 г.,
както и 72,40 лв., представляваща административни разноски във връзка с извънсъдебно
събиране на вземането.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в едноседмичен
срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4