Р Е
Ш Е Н И Е
№93 Разград
11.ХІІ.2017 Разградски
окръжен
година Град
2017
съд
16.Х. публично
На Година
РАЯ ЙОНЧЕВА
В заседание
в състав:
Секретар:
Н.Реджебова ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИРИНА ГАНЕВА ДИЛЯНА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:
Като разгледа докладваното от съдия Йончева
в. гр. 2017 №194
дело по описа за година
за да
се произнесе, съобрази следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл ГПК.
С Решение №…/9.VІ.2017 по грд№2492
по описа му за 2016г., състав на РРС уважава частично иска, предявен на
осн.чл.6 ЗН във вр. с чл.341 ГПК от А.З.И.,
А.С.К., С.С.И. и С.С.И.
против З.А.И., Ю.Ю.И., Ю.Ю.И., Сюхейля Ю.Е. и Е.Ю.Е. като допуска, делба на придобит в съсобственост по
наследство Поземлен имот с идентификатор №62089.4.56 - нива с площ от
13020кв.м., четвърта категория, находяща се в землището на с.Раковски, Разградска
община, м.Айванлък при граници: имоти с
идентификатори №№ 62089.7.142, 62089.39.111, 62089.42.145, 62089.4.73,
62089.7.89 при РАВНИ ПРАВА за страните права, възлизащи на 1/10 ид.ч. за всеки
от тях.
По
отношение на имот, индивидуализиран по нот.акт като застроено
дворно място от 475кв.м, съставляващо парцел V-57 на кв.10 по плана на
с.Раковски, а съгласно одобрен КККР на същото село като дворно място от
627кв.м с идентификатор 62089.501.57 и с построената в имота двуетажна жилищна сграда
от 68кв.м. с идентификатор 62089.501.57.1, приемайки, че е придобит от ответниците в тяхна собственост по
давност, с решението си РРС е отхвърлил
иска за допускането му до делба като
неоснователен и недоказан.
Недоволни от така
постановеното решение, ищците А.С.К., С.С.И. и С.С.И. обжалват същото в частта, с която РРС е отхвърлил иска
им за делба на жилищния недвижим имот .
При редовност в призоваването,
въззивниците не се явяват в насроченото по същество на жалбата им с.з. В хода
на същото, чрез процесуално представляващият ги по пълномощие –адв.Ч. заявяват, че поддържат жалбата си. Оспорват
въведеното от ответниците възражение за придобиване на имота в изключителна
тяхна собственост по давност. Позовавайки се на незаконосъобразност,
неправилност и необоснованост, молят
за отмяна на обжалваното решение и за
постановяване на ново такова, с което съдът
да уважи иска им за делба на имота, при заявените с исковата им молба
квоти.
В
законоустановен и предоставен им за това срок, насрещните по жалбата
страни не са се възползвали от правото си на отговор и не са ангажирали
становище по нейната допустимост, и основателност. В с.з., чрез процесуално
представляващият ги по пълномощие –адв. Р. К. пледират за потвърждаване на
решението в обжалваната му част като правилно, обосновано и законосъобразно
постановен съдебен акт.
Като
подадена
в срок, от надлежно конституирани страни
и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, жалбата е допустима.
Решението на РРС е валидно, а в обжалваната си част и процесуално допустимо. Постановено е
от законен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност и
по надлежно предявен иск за делба на недвижими имоти, твърдени по иска като придобити от страните в съсобственост по
наследство, а по отношение на жилищния такъв и по силата на, приживе извършена
от техен наследодател, сделка на
разпореждане с договор за издръжка и гледане.
Спорът е изяснен
от фактическа страна, с допустими по см. на ГПК доказателства, които поотделно
и в съвкупността си сочат на относимост
към подлежащите на доказване и правно релевантни за изхода на делото факти.
Както при разглеждане на делото, така и при постановяване на решението,
първоинстанционният съд е изпълнил
задълженията си по чл. 131 и сл. ГПК и не е нарушил процесуалните правила, гарантиращи правото
на участие и защита на страните.
Правилно и съответно на търсената с иска защита е разпределил доказателствената тежест и в
рамките на дължимото се по см. на чл.140
и сл. ГПК е възложил на всяка от страните, подлежащите на доказване от нея
факти.
Пред тази инстанция не се правят допустими
по см. на чл.266 ГПК доказателствени искания, нито се навеждат нови доводи. Установената
пред първоинстанционния съд фактическа обстановка се споделя напълно от настоящия състав.
По същество на спора, съдът съобрази следното:
Гр.дело №2494/2016г. е било
образувано на производство по описа на РРС по искове, предявени в условията на
обективното им и кумулативно
съединяване от А.З.И.,
А.С.К., С.С.И. и С.С.И.
за допускането до делба
на два, придобити в съсобственост по наследство от общия им наследодател
Е.И. , недвижими имота:
1/ ПИ-нива с площ от 13020 кв.м., находяща се в местност
Айванлък, с. Раковски, за който по КККР,
одобрена със Заповед №РД-18-38/10.VІІ.2007г. на изп.д. при АК е отреден имот
с идентификатор №62089.4.56 и
2/жилищен имот, състоящ се от дворно
място с площ от 475кв.м. и построените в
него жилищна сграда, стопанска постройка и подобрени, за който в кв.10 по плана
на с.Раковски е отреден урегулиран парцел V-57;
В съвкупността си, относимо на поддържаните
от страните становища, доказателствата по делото сочат на това, че след смъртта си, починалият на 22.Х.1984г. Е. Хюсеинов И. е оставил за свои единствени преки
и законни наследници - Вахиде И., преживяла го съпруга и родените от брака им
синове - Сабин Емилов И. и Ю.Е.И..
Съгласно СК от 1968г, действащ към дата на смъртта му, преживялата съпруга не
наследява дела на И. в придобитото в СИО имущество. По отношение на
придобитото извън режим на СИО, преживялата го съпруга е с права, равни на
правата на родените от брака им деца.
През
1992г. наследниците на Е.И. инициират по реда на ЗСПЗЗ производство за
реституиране на приживе притежавани от наследодателя им зем. земи. С влязло в
сила Решение №143/1.VІІІ.1995г. в останалото им наследство е възстановено
правото на собственост върху нива от
13.017дка, индивидуализирана с влезлия в
сила земеразделителен план на с.Раковски като ПИ с идентификатор 62089.4.56(вж.
на л.10-Скица №15-489837/11.ХІ.2015г. на СГКК-Разград).
На л.12 от делото на РРС като
доказателство е приложен Нот.акт №199/19.ХІ.1996г. по н.д.№3303/1996 по опис на
нотариус при РРС, легитимиращ Вахиде И., Сабин Емилов И. и Ю.Е.И. като съсобственици по
наследство и давностно владение на индивидуализирания в предмет на делбата
недвижим жилищен имот, състоящ
се от дворно място с площ от 475кв.м. и построените в него жилищна сграда, стопанска постройка и
подобрения, за който в кв.10 по плана на с.Раковски е отреден урегулиран парцел
V-57, при права: 4/6ид.ч. за И. и по
1/6ид.ч. за всеки от синовете й. По
делото не е спорно, а се следва и за доказано, че с одобрена за населеното
място КККР към дата на иска жилищният
имот съществува като дворно място от 627кв.м с идентификатор 62089.501.57 и с построената в имота двуетажна еднофамилна жилищна
сграда от 68кв.м. с идентификатор 62089.501.57.1(вж.скица на л.17).
На 23.V.1997г. Вахиде
И. прехвърля собствените си 4/6ид.части
от жилищния имот на въззивницата –А.И., срещу поето
от последната задължение за гледане и издръжка на перхвърлителката до края на
живота й, като и осигури –лично или чрез трето лице „нормален живот, какъвто е
водило до сега“.
По делото е безспорно, че към дата
на прехвърлените й по този договор права, въззивницата
А.И. е била в брак със Сабин И.. Касае се за възмездна сделка, по силата на
която, придобитото по време на брака е в режим на СИО.
С
приложеното като доказателство У-ние изх.№282/12.ХІ.2015г. на Община Разград се
удостоверява, че Сабин И. е починал на 24.І.2002г., оставяйки въззивниците А.З.И.,
А.С.К., С.С.И. и С.С.И. за свои единствени преки и законни
наследници, съответно преживяла го съпруга и четири родени от брака им деца.
На 15.ІV.2003г. почива и Вахиде И.. Към
наследяване на останалото след смъртта й наследство са призовани синът й Ю.И., а по заместване и въззивниците
А.С.К., С.С.И. и С.С.И..
Последните като деца на починалия преди нея неин син - Сабин И.,
съгл. предвиденото в чл.1 ЗН.
Т.е., по отношение на останалото след смъртта на Вахиде И.
наследство, включващо и дял от
допуснатия до делба зем. имот, съделителката А.И. не
легитимира качеството на наследник. Тъй
като тя е съпруга, а не низходяща на починалия преди
своята майка Сабин И..
На 6.VІІ.2015г. почива Ю.И.,
оставяйки да свои единствени преки и законни наследници въззиваемите - преживялата
го съпруга З.А.И. и четирите, родени от
брака им деца - Ю.Ю.И., Ю.Ю.И., Сюхейля Ю.Е. и Е.Ю.Е.. Които, с депозиран в срока по чл.131 ГПК отговор са оспорили иска за делба на претендирания до
такава жилищен имот, твърдейки, че като наследници на починалия на 6.VІІ.2015г.
Ю. са придобили същия в собственост по давност.
С депозираното в срока за отговор възражение са оспорили и изправността на приобретателите
по сключения с наследодателката Вахиде
И. договор за гледане и издръжка, заявявайки,
че до смъртта й, последната била
обгрижвана от тях. Оспорват издадения по обстоятелствена проверка констативен
нот. акт, легитимиращ към 1996г. Вахиде И. и двамата
й сина като собственици на имота по давностно владение. Твърдят, че процесният имот им е
бил „дарен“ приживе от починалия през 1984г. Е.И..
Във връзка с твърдението им за
установено върху имота владение, въведено от тях в основание за придобиването му в
съсобственост по давност, въззиваемите са ангажирали писмени и гласни
доказателства.
Независимо една от друга,
разпитаните по делото свидетелки - Мустафова и Ахмедова заявяват, че от 1972г.
в жилищния имот живеели и трите семейства – семейството на починалия през 1984г. Е.И. и съпругата му
Вахиде, както и семействата на двамата им сина. Като трите семейства били в обитание на различни помещения. Общите
на страните наследодатели били още живи, когато семейството на въззивниците, с
приживе дадените им от Е.И. пари, си закупило друг имот в селото и се изнесло
от процесния. През 1989г. семейството на въззивниците напуснало България и установило местоживеенето си в Р Турция.
Заедно с тях била и наследодателката Вахиде И.. Същата се
завърнала в България през 1990г., като
известен период след завръщането си живяла при съседи, после в
с.Глоджево при свои роднини, а последните години от живота си - в процесния
имот, заедно със семейството на сина си
Ю.И.. Последният и семейството му били в обитание на имота от 1972г. Там
отгледали децата си, поддържали го и
плащали следващите се за него данъци. Въззивницата А.З.
се завръщала в България ежегодно, но не поддържала връзки с въззиваемите, не
отсядала в процесния имот и не демонстрирала интерес към последния. В селото се знаело, че имотът е на З. и
нейните синове.
Въз основа на така изложеното от фактическа
страна, в този си състав от правна страна съдът прие за доказано по отношение
на въззивниците и въззиваемите, че същите имат качеството на наследници на починалия
на 22.Х.1984г Е.И.. По отношение на починалата на 15.ІV.2003г. Вахиде И., качеството си на наследници по закон легитимират
петимата въззиваеми, както и въззивниците А.С.К., С.С.И. и С.С.И.. Последните четирима
по заместване като деца/низходящи на почналия преди Вахиде
неин син - Сабин И.. Т.е., по отношение на дела, придобит от Вахиде И. като наследник -преживяла наследодателя Е.И.
съпруга, съделителката А.И. не легитимира качеството си
на неин наследник . Тъй като тя
е съпруга, а не низходяща на
починалия преди своята майка Сабин И.. С решението си РРС е допуснал този имот
до делба, при участието и на А.И. като съделител. В тази си част като необжалвано, същото е
влязло в сила и е извън предметния обхват на дължимата от РОС проверка.
Разгледана по същество, жалбата срещу
решението с което е отказано допускането на жилищния имот до делба, е неоснователна.
Както
е приел в мотивите си и първоинстанционният съд, по силата на издадения
им в охранителното производство по чл.483 ГПК(отм.) констативен нотариален акт
№199/19.ХІ.1996г., качеството си на съсобственици на процесния жилищен имот, при
конкретно удостоверените им от нотариуса права, към 1996г легитимират братята Сабин И. и Ю.И., починали съответно през 2002
и 2015г., и тяхната майка - Вахиде И., починала
през 2003г. В реквизит на констативния нот.акт е посочено изрично, че собствеността
е придобита по оригинерния способ на давностното
владение, предпоставено от качеството им на наследници
на починалия на 22.Х.1984г. Е. Хюсеинов И..
Т.е., от реквизитите и съдържанието на ползващия се с доказателствена сила конст. нот. акт се следва, че удостоверените с издаването му титуляри
на собствеността са били в съвместно владение на процесния имот от дата на
придобиването му наследство.
Факт е, че срокът на удостовереното по
отношение на братята Сабин И. и Ю.И. давностно
владение, относимо към дата на издаване на констативния акт, се явява изтекъл по време
на брака им, съответно за първия с въззивницата А.И.,
а за втория – с въззиваемата З.И.. Обстоятелството,
че фактическия състав на придобивната давност е настъпил по време на брака им,
предпоставя придобиването на съответните им ид. части от имота в режим на
СИО. Ще рече, че до размера на 1/6ид.ч. от процесния имот, правото
си на собственост по давностно владение към 1996г. легитимират и двете, конституирани като
страни в делбата преживели съпруги.
Като резултат на специално уредено от
закона производство за проверка и признаване
съществуването на правото на собственост, констативният нотариален акт
по чл. 587 ГПК притежава обвързваща доказателствена сила за
третите на охранителното производство лица и за съда като ги задължава да
приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота.
Тъй като предмет на
удостоверяване с този вид нотариален акт е самото право на собственост върху
недвижим имот, изявлението на нотариуса доказва, че ползващите се от
нотариалния акт лица са съсобственици по отношение на индивидуализирания в него
имот. До доказване на обратното,
тази доказателствена сила важи спрямо всички.
Съгласно принципните положения,
установени в ТР№ 11/ 21.ІІІ.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК,
нотариалният акт, удостоверяващ правото на собственост върху недвижим имот,
издаден въз основа на обстоятелствена проверка, може да бъде оспорван от всяко
лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик.
Като интересът по оспорването му е предоставен в право на лице, което не е
участвало в охранителното производство, срещу лицето, ползващо се от издадения
в същото нот.акт.
Въз основа на доказателствата и при
съобразяване на задължителната за съдилищата практика на ВКС, в този си състав
съдът намира на първо място, че въззиваемата З.И. се ползва от издадения в охранителното
производство акт, което поставя под
въпрос интереса й от оспорването
му по реда на чл.537 ГПК. При положение,
че въззиваемите черпят правата си по отношение на този имот като наследници на
починалия през 2015г. Ю.И., който в оспорвания
от тях акт е удостоверен като
съсобственик с право на 1/6 ид.ч. от
процесния имот, то само по себе си това оспорване влиза в противоречие с
доказателството, от което черпят правата си.
На следващо място, за оборването на доказателствената
сила на обсъждания нотариален акт е необходимо пълно обратно доказване, каквото
съдът намира,
че не е проведено от въззиваемите. С
процесния нот.акт се следва за установено, че прекият им наследодател- Ю. Имза приживе
е позовал правото си на собственост върху 1/6ид.ч. от процесния имот в режим на
съсобственост по наследство с наследодателя на въззивниците и своята майка. В
съдържание на процесния констативен нот.акт е налице признание за съсобствения
характер на имота. Факт, разколебаващ депозираното в показания на ангажираните от
въззиваемите свидетели относно приживе извършено от общия на страните
наследодател - Яхя И., разпореждане с неформален
дарствен акт в полза на въззиваемите, както и относно твърдението им, че в
периода от 1989г. до 1997г. въззивниците,
техния наследодател Сабин И. и майката на последния –Вахиде
И., са се били дезинтересирали от имота.
Като
приема за неборена доказателствената сила на акта, съдът намира, че с издаването му, считано от 1996г. съсобствеността
по отношение на процесния имот е трансформирана
от такава по наследяване в
обикновена дялова съсобственост по чл.34С.
От приложения като доказателство
нот. акт №114/23.V.1997г. се следва за безспорно установено, че приживе Вахиде И. се
е разпоредила с удостоверените й по конст. акт права върху
4/6ид.ч. от процесния имот, прехвърляйки ги възмездно-срещу дължими й се доживот
грижи и издръжка, в собственост на въззивницата А.И..
По делото не се въвежда спор относно това, че към момента на сделката И. е била
в брак с починалия на 24.І.2002г Сабин И.. Т.е., както придобитата по време на брака им по давност 1/6ид.ч.,
така и възмездно придобитите по договора 4/6ид.ч. са в режим на СИО, предпоставящо в право на възивницата
А.И. собственост върху 6/30 ид.ч. от процесния имот, от които 5/30 ид.ч. е
делът й в СИО и 1/30ид.ч. по наследство
като преживяла съпруга. Всеки от останалите четирима въззивници, като дете на починалия
на 24.І.2002г Сабин И., легитимира право
на собственост по наследство върху 1/30ид.ч. от имота.
Факта, на приживе извършеното
от Вахиде И. разпореждане с правата й върху имота, предпоставя
от правна страна извод, че приживе, наследодателят на въззиваемите не е придобивал
по наследство дял от дела на майка си в процесния имот. В принадлежност на
наследството му относимо към дата на откриването му на 6.VІІ.2015г. се установява правото на собственост върху придобитите по давностно
владение 1/6ид.ч. от процесния имот. Като в дял на призованата към
наследяването му З.И., в качеството й на
преживяла съпруга се следват 6/60ид.ч., от които 5/60 ид.д.ч. в СИО и 1/60ид.ч.
като наследник. Всеки от останалите четирима въззиваеми,
легитимира право на собственост по наследство
върху 1/60ид.ч. от имота.
В обобщение, съдът намира, че
установената в периода 1996 до 2015г. съсобственост върху имота, не се основава на факта на наследственото
правоприемство. Качеството си на наследници на същия въззиваемите легитимират
едва след 6.VІІ.2015г., когато почива прекият им наследодател Ю.И..
Оспорвайки предявения срещу тях иск, въззиваемите са въвели
твърдение за неизправност на въззивниците по отношение на насрещно дължимите по
договора задължения за гледане и издръжка на
прехвърлителката. Факт, предполагащ развалянето на договора по реда на чл.87 ЗЗД. Въведено чрез правно защитното
средство на възражението същото не може да бъде разгледано по същество в делбата като особено исково производство,
тъй като е извън предметния обхват на допустимите и преюдициални по см. на чл.343 ГПК оспорвания.
Доколкото обаче, във връзка с това
си възражение въззиваемите ангажират доказателства, че в последните години от живота си Вахиде И. е била обгрижвана изцяло от тяхното семейство и то в процесния имот, съдът намира, че по този
начин се явява доказано твърдението им
за установена върху имота фактическа
власт по начин, обективиращ владението им и по отношение идеалните части на
въззивниците. Като за начален момент на обективираното от тях своене на имота
съдът съобразява 1998г. - годината, в
която З.И. е декларирала на свое име имота(вж.
приложено на л.56 У-ние изх.№6706.5100236/14.ІІV2017 на Община Разград).
В подкрепа на този правно значим факт следва да
бъде съобразено и обстоятелството, че от
1989г. семейството на въззивниците е с
обичайно местоживеене в РТурия. Вече пълнолетните деца на Сабин И. не са се
завръщали в страната, а тяхната майка-въззивницата А.И.
се е завръщала в селото спорадично като не е посещавала имота и не е
контактувала с въззиваемите. В показанията си разпитаните по делото свидетели,
последователно и независимо един от друг свидетелстват за това, че в селото
имотът се знаел като имота на З.. Св.К.Мустафова,
л.79:“З. я знаят в селото и като попитат
къде е къщата на З., всеки може да упъти. Хората казват, че къщата е на З.,
защото тя живее там“. Св.“Н.Ахмедова, л.80:“ З. поддържа цялата къща. Не сме
чували някой да спори за тази къща, откакто съм там. Аз съм в селото от 1976г. А.
и С. заминаха за Турция през 1989г. и не са се завръщали. Децата им са в Турция. А. идва веднъж в
годината и се отива у нас. Остава да спи
у една нейна позната. А. не ходеше при З.. Когато бабата се разболя
отиде при З. и З. я изгледа. При нея и почина. Бабата беше болна и на легло.
Къщата на Родопи №9 е на З. и нейните синове. Скоро разбрах, че А. има
претенции за тази къща. Преди една година каза, че не се съгласявали нито
нивите да дават, нито къщата“.
При
дължимия анализ на гласните доказателства във връзка с писмените такива, от
фактическа страна съдът установи за безспорно, че след 1998г., от когато
датират действията на въззиваемите по декларирането на имота и до днешна дата,
същите са били във фактическа власт на целия имот. Явно и необезпокоявано, в
продължение на повече от петнадесет години са го поддържали и ползвали по
начин, демонстриращ пред съселяните им, че имотът е техен. Там са отгледали
децата си, които вече като пълнолетни продължават да живеят в имота.
Според ТР № 1 от 6.VІІІ.2012 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2012 г., ОСГК, презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в
отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от
юридически факт, различен от наследяването, какъвто е и конкретния случай. В
случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа
власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите,
намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е
упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС.
В този си състав съдът приема за
безспорно установено че въззиваемата З.И. и съпругът й Ю.И. са били във владение на своята 1/6 ид.ч. от
имота като съсобственици на имота на
основание, различно от наследяването. По делото се следва за безспорно установено,
че от 1997г. са във фактическа власт на целия имот и в качеството си на
държатели на идеалните части на останалите съсобственици-А.
и Сабин Илинови. Което
предпоставя обсъждането на отношенията им в съсобствеността в съответствие с
предвиденото в чл.69 ЗС. Независимо от юридическия
факт, на който е позована съсобствеността, този от съсобствениците, който упражнява
фактическа власт върху чуждите идеални части, може да превърне с едностранни
действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за
чуждата идеална част, при спор за собственост трябва да докаже, че е извършил действия, с
които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее
техните идеални части за себе си.
Съгласно предвиденото в т.3 на ТР№4/2012г.
на ВКС, ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по 79 ЗС срок, но е
починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в
наследството му се включва отработеното
от него владение върху имота, както и правото на наследниците му да се позоват
на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност щом са продължили
владението.
За да се признае правото на
собственост на основание придобивна давност, разпоредбата на чл. 79 ЗС изисква
претендиращият несобственик да е упражнявал фактическа власт в продължение на
10 /респ. 5/ години и демонстриране по отношение на невладеещия собственик
поведение, което несъмнено да сочи, че упражнява собственическите правомощия за
себе си.
Позовавайки се на отработената от
прекия им наследодател давност, съответно на
вменената им доказателствена тежест, въззиваемите
установят, че приживе наследодателя им и въззиваема-З.И., като
съсобственици с право на 186 ид.част същият са установили
фактическа власт върху целия имот
изключително за себе си , както и
че са владяли частите
и на останалите съсобственици непрекъснато, явно и несъмнено в продължение на
давностния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Като за да се съобрази този срок като
изтекъл преди смъртта на наследодателя, респ. за наследим от въззиваемите, в
тежест на последните бе да установят и
началния момент на това владение. Който съдът приема за безспорно установен към
1998г., от която година датират действията им о декларирането на имота.
В съдебната практика се приема, че сам
по себе си факта на деклариране на имота от един от съсобствениците, не е
достатъчно основание, щото да се приеме, че същият обективира анимус за
своенето на целия имот като свой. Такъв
извод в случая би се следвал, ако декларирането на имота се разглежда като самостоятелен,
изолиран от останалите доказателства
факт. Обсъдено в съвкупността на станалите доказателства – показанията на
свидетелите и приложената като писмено доказателство скица
№15-25739/23.І.2017г. на СГКК-Разград(вж.л.27), декларирането на имота като техен, обективира демонстрирания
от въззиваемите анимус за своенете му . С
цитираната скица е удостоверено, че наследодателят на въззиваемите
Ю.И. е вписан в кадастралния регистър като собственик на имота, относимо към
2007г. Скицата , съдържа данни, които
по см. на чл. 2, ал. 1 и 2 от Закона за
кадастъра и имотния регистър, са доказателство за обстоятелствата, за които се
отнасят, до доказване на противното (вж.чл. 2, ал. 5 от
Закона за кадастъра и имотния регистър).
Оборването, както на презумпцията по чл. 2, ал.5 ЗКИР, така и на
презумпцията по чл.69 ЗС, е дължимо от претендиращите съсобствеността си въру имота въззивници. При изрично предоставена им в този смисъл
възможност от първоинстанционния съд, в допустимите за това срокове, същите не
са ангажирали доказателства, от които да следва извод за оборването им. Налице
е трайно дезинтересиране на въззивниците от имота, в степен щото да изгубят
правата си на съсобственост при доказано в срока на чл.79 във вр. с чл.69 ЗС
придобиване на същия в изключителна обственост от въззиваемите по способа на
придобивната давност, считано от 1998г.
Въз основа
на изложеното, съдът намира иска за делба на имота за недоказан и неоснователен.
Мотивиран от горното и като взе предвид,
че направените от страна на настоящата инстанция фактически и правни изводи съвпадат с тези, които е направил районният
съд в атакуваното първоинстанционно решение,
на основание чл. 272 от ГПК, РОС
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №…/9.VІ.2017 по грд №2492/2016 по описа на РРС в
частта, с която е отхвърлен иска,предявен от А.З.И., А.С.К., С.С.И. и С.С.И. против З.А.И., Ю.Ю.И., Ю.Ю.И., Сюхейля Ю.Е. и Е.Ю.Е. за
делба на поземлен имот, индивидуализиран като
дворно място от 627кв.м с идентификатор 62089.501.57 и построената в имота двуетажна жилищна сграда
от 68кв.м. с идентификатор 62089.501.57.1.
В останалата си част като необжалвано
решението на РРС е влязло в сила.
Решението на РОС може да се обжалва пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.