Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София, 4.02.2020
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Светослав Спасенов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 262 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
С Решение
от 28.06.2017 г., постановено по гр.д.№ 48968/ 2014 г. на Софийски районен съд,
І ГО, 24 състав, по предявени от „Т.С.” ЕАД- *** установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.150, ал.1 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че К.Ц.И. /ЕГН **********/
дължи на „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК
*********/ сумата 850.35 лв., представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия, доставена през периода м.05.2011 г.- м.04.2013 г. в топлоснабден имот, находящ се в
гр. София, общ. Искър, жк ”Дружба”, бл.171, вх.Б,
ап.48, с аб.№ 046772, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението в съда /16.06.2014 г./ до
окончателното й изплащане, и сумата 152.20 лв.,
представляваща
лихва за забава върху главницата за периода от 30.06.2011 г. до 14.05.2014 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 32631/
2014 г. на СРС, ГО, 24 състав, като исковете са отхвърлени: относно главницата-
за разликата до пълния предявен размер от 915.41 лева, и относно лихвите за
забава- за разликата до пълния предявен размер от 157.23 лева, като неоснователни
и недоказани. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът К.И. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.” ЕАД сумата 784.16
лева- разноски за заповедното
и исковото производства, в т.ч. юрисконсултско
възнаграждение. На основание
чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Т.С.”
ЕАД е осъден да заплати на ответника К.И. сумата 6.20
лева- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от К.Ц.И. /ответник
по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС
решение в частта му, в която е
призната дължимостта на горепосочените суми- главница
и лихви за забава, и в частта относно присъдените на ищеца разноски. С доводи,
че ищецът не е доказал наличие на облигационно отношение между страните и не е
доказал реално потребеното количество топлинна
енергия, че ищецът претендира стойност за неизползвана топлинна енергия и че
представените от него частни документи и извлечения от сметки не са годни
доказателства за установяване на дължимите суми, въззивникът
моли да бъде постановена отмяна на решението в обжалваната част и да бъде
постановено решение за отхвърляне на исковете за горните суми, като претендира
за разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД- *** /ищец по
делото/ оспорва жалбата и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й
като неоснователна, като претендира разноски за въззивното
производство.
Третото
лице- помагач на ищеца- „Т.С." ЕООД- *** не изразява становище по жалбата.
Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в
обжалваната част.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС
решение и за правилно в обжалваната част, като споделя изложените в мотивите му
съображения, обосноваващи окончателен извод за частично уважаване до посочените
по- горе размери /за главница и лихви за забава/ на предявените от „Т.С.” ЕАД установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД /чл.272 ГПК/.
Спорно-
според доводите във въззивната жалба на ответника, е
обстоятелството дали между страните е съществувало валидно договорно отношение
за продажба на топлинна енергия. Според действалата през периода норма на
чл.153, ал.1 ЗЕ „потребител на
топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът
на вещното право на ползване на топло-снабдявания имот”. Съгласно дадената в & 1,
т.42 /отм./ от ДР на ЗЕ, действала през част от процесния
период, легална дефиниция на понятието "потребител на топлинна енергия за
битови нужди", това качество има физическо лице- собственик или ползвател
на имот, което ползва топлинна енергия с топлоснабдител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за
домакинството си.
Цитираните
норми следователно легитимират като потребител на топлинна енергия по силата на
закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако
имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се
явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба
на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща
в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта.
Горните
разпоредби са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до
определен топлоснабден имот няма сключен писмен
договор, явяващ се по правило основен източник на облигационните право-
отношения. Сключването на писмен
договор при условията на договорна автономия е приложимо и в областта на
продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че
продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при
общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 262/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
собственост.
Същевременно, според посоченото
по- горе законът предвижда
хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен
договор, когато се касае за топлоснабдена сграда-
етажна собственост, в който случай собствениците и титулярите на вещно право на
ползване върху самостоятелни обекти в етажната собственост се считат
потребители на топлинна енергия /чл.153, ал.1 ЗЕ/, т.е. страни по договорно
правоотношение с доставчика на топлинна енергия.
В
случая въз основа на представения от ищеца Нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 18/ 25.03.2011 г. на софийски нотариус се установява, че на
25.03.2011 г. в качеството на надарен ответникът К.И. е придобил процесния апартамент № 48 в бл.171, вх.Б в жк ”Дружба”- гр. София, т.е. материално- правната му
легитимация като притежател на вещно право върху имота през исковия период от
м.05.2011 г. до м.04.2013 г. е установена по делото.
Въз
основа на представената във въззивното производство
електронна справка по лице на Служба по вписванията- София изводи за липса на
горе-посочената легитимация на ответника по делото не могат да бъдат направени.
Отбелязани са вписване от 25.10.2013 г. на искова молба на ищец Цано И. срещу
ответник К.И. и „отбелязване по вписани искови молби“, касаещо
същите лица, от 29.05.2015 г., но липсват данни и доказателства за предявения с
посочената искова молба иск и за резултата от това съдебно производство. В първоинстанционното производство, в което е следвало да
бъде релевирано възражение за липса на притежавано от
ответника вещно право върху имота, нито е направено такова възражение, нито са
представени доказателства за обосноваването му. Тъй като горепосочените
вписвания в книгите за вписвания датират от 2013 г. и 2015 г., доказателства
във връзка с тях е следвало да бъдат представени в първоинстанционното
производство, като възможността за представянето им пред въззивния
съд е преклудирана /арг.
чл.266 ГПК/. Следва да се отбележи, че и във въззивната
жалба на К.И. не е наведен довод, че не е бил собственик на имота през исковия
имот. Оспорва се наличието на договорно правоотношение, но не и установеното в
мотивите на обжалваното решение обстоятелство, че И. е притежавал вещно право
върху имота през процесния период, като същевременно в
проведеното на 7.06.2016 г. о.с.з. по делото ответникът е направил признание,
че дължи претендираните от топлопреносното
предприятие суми. При тези данни и доказателства следователно се налага
приемането на извод, че през процесния период К.И. е
имал качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153,
ал.1 ЗЕ.
Съгласно
разпоредбата на чл.150, ал.1 ЗЕ /обн. ДВ- бр.107/
2003 г./ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР. За процесния период
между страните е бил сключен действителен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни Общи условия за продажба,
одобрени с Решение на ДКЕВР № ОУ-001/ 7.01.2008 г.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1
ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда- етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът на извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139- чл.148/, и в действалата през процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. ДВ-
бр.34/ 24.04.2007 г./.Топлинната енергия за отопление на сграда- етажна
собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите /чл.142, ал.2 ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 ЗЕ
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда- етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните
имоти. Съгласно разпоредбата на чл.153, ал.6 ЗЕ потребителите в сграда- етажна
собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в
имотите си чрез
монтираната на тях регулираща
арматура, остават потребители на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация
и от отоплителните тела в общите части на сградата.
При
горните съображения се налага извод, че през процесния
период между ищеца и ответника И. е било налице облигационно договорно
правоотношение, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по
който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно основание за
доказване на иска по основание. Обстоятелството колко точно количество топлинна
енергия е доставено в сградата и конкретно- в жилището на ответника, е от
значение единствено за доказване размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му-
съгласно чл.162 ГПК.
За
установяване доставянето на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени по делото
извлечения за начислените на ответника суми и са приети в първо-инстанционното
производство експертни заключения на съдебно- техническа и съдебно- счетоводна
експертизи. Няма основание посочените експертни заключения да не бъдат
съобразени от съда при формиране изводите по съществото на спора, тъй като няма
данни експертите да са дали неверни заключения /съзнателно или по
непредпазливост/. Според даденото от вещото лице по допуснатата съдебно-
техническа експертиза заключение- в конкретния случай дължимите суми за
доставена в имота на ответника топлинна енергия са начислени в съответствие с
действащата нормативна уредба в областта на енергетиката. Взето е предвид от
експерта обстоятелството, че в процесното жилище са били
монтирани 3 бр. електронни топлоразпределители тип
ЕТТР /в хол, кухня и баня/ и има узаконен водомер за топла вода, като уредите
са отчетени при осигурен от абоната достъп до имота, при който са съставени
документи за главен отчет, съдържащи подпис на абоната. Поради това и
ответникът- като потребител на доставената и отчетена топлинна енергия- за
отопление на имота, за битово горещо водоснабдяване и за сградна
инсталация, дължи на ищцовото дружество плащане на
нейната цена, която именно е отразена в приложените по делото документи и в
приетото като неоспорено от страните и възприето от въззивния
съд като обективно дадено експертно заключение на съдебно- техническата
експертиза, според което размерът на главницата за целия исков период възлиза
на 850.35 лв., при зачитане на изравнителен резултат от 21.19 лв.,
представляващ сума за връщане на абоната. Според заключението на съдебно-
счетоводната експертиза не е установено от страна на
ответника да е било извършено
Л.3
на Реш. по гр.д.№ 262/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
плащане
цената на топлинната енергия за процесния период. При
събраните по делото доказателства следователно дължимите от ответника на ищеца
суми са правилно определени от първоинстанционния
съд.
По отношение доводите за липса на
качествени и количествени параметри на доставената топлоенергия следва да се
има предвид, че монтираните отоплителни тела и инсталация в етажната
собственост са собственост на ползвателите и
собствениците на имотите
и е тяхно задължение да поддържат в изправност уредите
и инсталациите в сградата. По делото няма данни и доказателства в топлопреносното предприятие да са постъпвали възражения във
връзка с количеството и качеството на доставената в процесната
сграда топлоенергия, вкл. такива от ответника по делото, поради което следва да
се приеме, че доставената топлоенергия е била в необходимото количество и
качество за нормално й ползване.
Не
са наведени конкретни доводи, нито са ангажирани от ответника И. доказателства
да е налице неправилно отчитане и остойностяване на доставената в имота
топлинна енергия. Доводите за нередовност на издадени от ищеца
фактури, каквито не са представени като доказателства по делото, а и нямат
сочената от ответника доказателствена стойност, в
случая са ирелевантни.
Във
въззивната жалба не се поддържа довод за погасяване
на процесните вземания по давност, поради което и въззивният съд не дължи произнасяне в тази насока,
независимо от съображенията, изложени от процесуалния представител на въззивника при приключване на устните състезания във въззивното производство.
При
тези съображения с подадената от ответника К.И. въззивна
жалба не може да се постигне като резултат както пълна, така и частична отмяна
на постановеното от СРС решение- в обжалваната му част, на посочените по- горе
основания, поради което и същото в тази част следва да бъде потвърдено.
Разноски на въззиваемото дружество за въззивното
производство, по преценка на настоящия въззивен съд,
не следва да бъдат присъждани, независимо от отхвърлянето на подадената от
насрещната страна въззивна жалба, тъй като от
дружеството не е подаден отговор на въззивната жалба,
нито е осъществено процесуално представителство в проведеното във въззивното производство открито съдебно заседание.
Подадената от дружеството на 23.10.2019 г. писмена молба не може да обоснове
ангажиране отговорността на въззивника за сторени във
въззивното производство разноски.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 28.06.2017 г., постановено
по гр.д.№ 48968/ 2014 г. на Софийски районен съд, І ГО, 24 състав, в обжалваната част, в която на
основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД е призната дължимостта на сумите 850.35 лв.- главница, и 152.20 лв.- лихви за забава, и на законната
лихва върху главницата, дължима за периода от 16.06.2014 г. до окончателното й изплащане, от К.Ц.И. /ЕГН **********/ на „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК *********/, за
които суми е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр.д.№ 32631/ 2014 г. на СРС,
24 състав, и в частта, в която на „Т.С.”
ЕАД- *** са присъдени разноски за заповедното и за исковото производства.
Решението
по гр.д.№ 48968/ 2014 г. на СРС, 24 състав, е влязло в сила като необжалвано в останалата част.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД- ***, като трето лице- помагач на „Т.С."
ЕАД- ***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.