№ 12446
гр. София, 26.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 65 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КАЛИНА В. СТАНЧЕВА
при участието на секретаря ЗОРНИЦА ЛЮДМ. ПЕШЕВА
като разгледа докладваното от КАЛИНА В. СТАНЧЕВА Гражданско дело №
20251110101560 по описа за 2025 година
Производството е пo реда на Дял I от ГПК.
Предявени са от ищеца „РЕМИ ПРОПЪРТИ“ ООД, ЕИК: ********* срещу
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК: ********* обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 232, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр.
1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 10 209,47 лева,
представляваща сбор от частично неплатени наемни вноски върху главниците (до 10.01.2025
г.) по договор за наем от 15.12.2020 г., вписан в Служба по вписвания-София с вх. № 76780,
акт № 272, том XIII, дело № 59390, имотна партида № 245760 от 2020 г., ведно със законна
лихва, считано датата на подаване на исковата молба – 10.01.2025 г. до изплащане на
вземането, както и сумата от 768,37 лева, представляваща законни лихви за забава върху
главниците, считано от първия ден забава в плащането на всяка главница (т.е. 6-то число на
съответния месец) до 10.01.2025 г. (денят, предхождащ този на подаване на исковата молба).
Ищецът твърди, че на 15.12.2020 г. между ищеца „РЕМИ ПРОПЪРТИ“ ООД, в
качеството му на наемодател, и ответника „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е сключен договор
за наем, по силата на който ищецът отдал под наем на ответника няколко помещения,
находящи се в сграда с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 3. Твърди, че в чл. 2.2 от договора
за наем било уговорено, че считано от 01.01.2022 г. наемната цена се актуализирала в
началото на всяка календарна година с официален годишен коефициент на инфлация в ЕС
HICP, публикуван от ЕВРОСТАТ за предходната година. Сочи, че съгласно чл. 2.3 от
договора за наем, считано от 01.01.2023 г. до 01.01.2025 г. страните договорили, че
наемателят заплаща на наемодателя месечна наемна цена за помещението в размер на
12083,37 евро без ДДС с левова равностойност на сумата от 23633,02 без ДДС, респ.
28359,62 лева с ДДС. Посочва, че съгласно договореното в чл. 2.9 от договора наемът се
1
заплащал до 5-то число на текущия месец, по фиксинга на БНБ в деня на плащане и само
след представянето от страна на наемодателя на фактура. Излага, че чрез имейл съобщение,
на 21.02.2024 г. е уведомил ответника за индексацията на наемната цена, като същата била
актуализирана с 6,4 %. Поддържа, че за новия размер на наемната сума от ищеца била
издадена фактура № 1334 от 01.02.2024 г. за общата сума от 31989,67 лева с кл. ДДС, в която
сума били включени и допълнително дължимият наем за предходния м. 01.2024 г. и
увеличеният вече размер на наема за м. 02.2024 г. Твърди, че ответникът не се съобразил с
настъпилото увеличение и изрично договореното съгласно чл. 2.2 и чл. 2.4 от договора за
наем и на 02.02.2024 г. заплатил на ищеца наем за м. 02.2024 г. в размер на сумата от
28359,62 лева и 1928,48 лева за индексация, респективно обща сума от 30288,10 лева, която
сума била с 1701,57 лева по-малко от реално дължимата индексирана наемна цена. Сочи, че
на 24.01.2024 г. отново уведомил ответника (чрез имейл съобщение) за актуализирания
размер на наема с индексация от 6,4 %, за чието формиране била изложена подробна
обосновка, включваща линкове към официалния сайт на Евростат и заключение за
извършена частна икономическа експертиза от вещо лице Росен Стоянов. Посочва, че освен
горепосочената фактура за актуализирания и пълен размер на наемната цена, е издал и
следните фактури: за м. 03.2024 г. – фактура № 1341 от 01.03.2024 г. за общата сума от
30188,83 лева с вкл. ДДС, в която била начислена и законна лихва за забава за плащането на
предходния наем за м. 02.2024 г.; за м. 04.2024 г. – фактура № 1348 от 01.04.2024 г. за общата
сума от 30174,65 лева с вкл. ДДС; за м. 05.2024 г. – фактура № 1355 от 01.05.2024 г. за
общата сума от 30174,65 лева с вкл. ДДС; за м. 06.2024 г. – фактура № 1365 от 01.06.2024 г.
за общата сума от 30174,65 лева с вкл. ДДС; за м. 07.2024 г. – фактура № 1372 от 01.07.2024
г. за общата сума от 30174,65 лева с вкл. ДДС; за м. 08.2024 г. – фактура № 1379 от
01.08.2024 г. за общата сума от 30174,65 лева с вкл. ДДС; за м. 09.2024 г. – фактура № 1387
от 01.09.2024 г. за общата сума от 30174,65 лева с вкл. ДДС; за м. 10.2024 г. – фактура №
1384 от 01.10.2024 г. за общата сума от 30174,65 лева с вкл. ДДС; за м. 11.2024 г. – фактура
№ 1404 от 01.11.2024 г. за общата сума от 30174,65 лева с вкл. ДДС и за м. 12.2024 г. фактура
№ 1412 от 01.12.2024 г. за общата сума от 30174,65 лева с вкл. ДДС. Сочи, че на 20.03.2024 г.
в ищцовото дружество е получено писмо от ответника с вх. № 5300-490, с което последният
изразява несъгласието си с начина на формиране на актуализацията на наема от 6,4 %, като
заявил, че приема такъв от 3,4 %. Твърди, че въпреки множеството разменена
кореспонденция между страните, ответникът отричал новия актуализиран размер на
наемните месечни цени за 2024 г. и отказвал да заплаща на ищеца пълния им размер по
издадените от ищеца и посочени по-горе фактури. Твърди, че общата неплатена и дължима
от ответника сума възлизала на 10997,84 лева, от която 10209,47 лева за главници за наемни
вноски и 768,37 лева за законни лихви за забава върху главниците до 10.01.2025 г. Ето защо
предявява настоящите искове. Претендира съдебни разноски.
Ответникът „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД в срока по чл. 131 ГПК е подал писмен
отговор, с който оспорва исковете по основание и размер. Не оспорва наличието на сключен
между страните договор за наем, както и че в чл. 2 от същия са уговорени размера и
условията за плащане на наемната цена за описаните в договора помещения. Не оспорва, че
2
съгласно уговореното между страните, за 2022 г и 2024 г., считано от 1-во число на
съответната година наемната цена се актуализирала в началото на всяка календарна година с
официалния годишен коефициент на инфлация в ЕС - HICP, публикуван от ЕВРОСТАТ за
предходната година. Не оспорва и че, на 20.03.2024 г. е изпратил до ищеца писмо, с което е
изразил несъгласието си за формирания индекс от 6,4 %, което становище поддържа и в
настоящия отговор на исковата молба. Възразява, че така определения от ищеца индекс в
размер от 6,4 % е неправилен и не съответства на уговорената в чл. 2.4 от договора за наем
индексация. В тази връзка твърди, че съгласно уговореното между страните, приложима за
актуализацията на наема за процесния период била инфлация спрямо същия месец на
предходната година, т. е. – м. декември 2023 г. към м. декември 2022 г., м. януари 2024 г. към
м. януари 2023 г. и т. н., респективно правилен бил индекс за актуализация на наемната цена
в размер на 3,4 %. Счита, че в договора за наем било ясно посочено, че за актуализация се
използва официалния годишен , а не средногодишен индекс. По тези и останалите подробно
изложени аргументи моли съда да отхвърли в цялост предявените искове като
неоснователни и недоказани. Претендира разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Страните не спорят, а и се установява от представения договор за наем от 15.12.2020
г., че страните са се намирали във валидни облигационни отношения към момента на
исковия период по повод договор за наем, вписан в Служба по вписвания София с вх. №
76780, акт № 272, том XIII, дело № 59390, имотна партида № 245760 от 2020 г.
С доклада по чл. 140 ГПК, обективиращ проекто доклада по делото, съдът е отделил
като безспорни и ненуждаещи се от доказване още следните факти и обстоятелства: че
ищецът е предоставил на ответника имота за ползване, както и че в чл. 2 от договора за наем
са уговорени размера и условията за плащане на наемната цена за описаните в договора
помещения, представляващи част от административна страда, находяща се в гр. София, бул.
„Витоша“ № 3.
Страните не спорят и по отношение на факта, че съгласно чл. 2.2 от договора за наем,
считано от 01.01.2022 г. наемната цена се актуализирала в началото на всяка календарна
година с официалния годишен коефициент на инфлация в ЕС - HICP, публикуван от
ЕВРОСТАТ за предходната година.
В хода на първоинстанционното производство е изслушано заключение на извършена
съдебно-счетоводна експертиза, вещото лице по която прави следните справки и изводи.
Първо – за цялата 2024 година ищецът е издал 12 на брой фактури на обща стойност 362
109,96 лева. След извършена проверка, експертът е установил, че ответникът е платил
сумата от 351 886,32 лева, т.е. остатъкът за плащане е в размер на 10 223, 65 лева, от които
10 209,47 лева – главница и 14.18 лева – законна лихва. Законната лихва за забава следва да
се изчисли за периода от 6-то число на всеки месец до 10.01.2025 г. (подаване на исковата
молба в съда). С оглед това уточнение, формирането на законната лихва в размер на 766, 44
лева е подробно описано в Таблица 3 от експертното заключение. Второ - от извършената
проверка в счетоводството на дружеството се установява, че ответникът е посочил в
дневника за покупки получените от ищеца фактури с пълната им стойност, т.е. налице е
3
пълно осчетоводяване на фактурите. Трето - описва се, че съгласно официалния сайт на
Евростат ХИПЦ (Хармонизиран индекс на потребителските цени) представлява измерител
на инфлацията, сравним по държави. Годишните данни, които се отчитат са два вида:
годишна инфлация и средногодишна инфлация. Годишната инфлация измерва процентната
промяна в цените на потребителските стоки и услуги за определен месец спрямо същия
месец на предходната година. Не измерва изменението на текущия месец от годината
спрямо инфлацията за цялата предходна година, а само спрямо конкретен месец от нея.
Средногодишният индекс измерва средната стойност на месечните годишни инфлационни
проценти за дадена година, т.е. за предходните 12 месеца. След справка в базата данни на
Евростат средногодишният темп на инфлация за 27-те държави-членки на ЕС, отнасящ се за
2023 година, е в размер на 6,4 %. Наемната цена за месец януари 2024 година е била в
размер на 28 359,62 лева, а с прибавената индексация от 6,4 % тя възлиза на 30 174,64 лева.
Таблица 4 от експертното заключение онагледява годишния темп на промяната (на
инфлацията) спрямо същия месец предходната година (напр. за м.01.2023 г. – 10 %; за
м.02.2023 г. – 9.9 %; за м.03.2023 г. – 8.3 %; за м.04.2023 г. – 8.1 % и т.н.)
В хода на устната защита на заключението, вещото лице обръща внимание, че
ЕВРОСТАТ борави с два годишни коефициента – годишен и средногодишен, като разликата
в двата вида е в начина (метода), по който се изчислява инфлацията, респ. параметрите,
които се ползват за сравнение. Експертът обяснява, че доколкото спорът касае договор за
наем, приема, че приложим в случая е средногодишният индекс, но може страните да са
имали предвид да се прави преизчисляване за всеки отделен месец.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
наличието на валидно наемно правоотношение между страните в рамките на исковия
период, че ищецът е изпълнил своето задължение да предаде имота на ответника, както и че
за ответника е възникнало задължението за плащане на наемна цена за отдадения под наем
имот в посочените в исковата молба размер и период.
В тежест на ответника е да докаже, че е погасил задълженията си към ищеца.
Договорът за наем представлява консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и
неформален договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към
които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещта, предмет
на договора и заплащането на уговореното наемно възнаграждение, не се включва в неговия
фактически състав, а е в изпълнение на породените от него договорни задължения.
В случая по делото не е спорно и се установява от приетите доказателства, че
страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение – договор за наем, по
силата на което ищецът е предоставил за ползване на ответника помещения, представляващи
част от административна страда, находяща се в гр. София, бул. „Витоша“ № 3, срещу
насрещното задължение да заплаща месечна наемна цена в размер, установен с клаузата на
чл. 2.1 – 2.9 от процесното съглашение.
Не е спорно и обстоятелството, че за календарната 2024 година ответникът заплатил
в полза на ищеца сумата от 351 886,32 лв., представляваща наемна цена за дванадесетте
месеца по договора за наем.
Спорен е фактът дали ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 10 209,47 лева,
представляваща неплатен остатък от дължимите за 2024 година плащания за наем с оглед
приложен годишен коефициент на инфлация в размер на 6,4 %.
По същество основният спорен въпрос по делото касае кой от двата годишни
коефициента (индекса) са имали предвид страните при подписването на съглашението за
4
предоставяне на обект за наемно ползване срещу заплащането на насрещно наемно
възнаграждение. Според ищеца – приложим е средногодишният индекс, а според ответника
следва да се приложи годишният индекс на инфлация.
На първо място следва да се отбележи, че е налице пълно осчетоводяване на
процесните фактури касателно 2024 година, като следва да се подчертае, че същите
включват цената за месечния наем за всеки месец от 2024 година с начислена индексация от
екзактно 6,4 %. Практиката на ВКС отдавна е константна по въпроса, че наличието на
осчетоводени фактури в дружеството – длъжник представлява недвусмислено признание от
негова страна на задължението му към дружеството – ищец /в този смисъл включително
Решение № 30/08.04.11г по т. д. № 416/10 на ВКС, I т. о. Решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.
д. № 546/08 г. на ВКС, II т. о., Решение 44 от 31.03.2009 г. по т. д. 447/08 г. на ВКС, II т. о.
Решение № 202 от 06.02-2012 г. по т. д. № 87/2011 г. на ВКС, II т. о. и др./
Доколкото същественият момент в настоящия казус се концентрира в действителния
смисъл и съдържание на клаузата на чл. 2.4. от процесния договор, същата следва да бъде
обект на изследване и тълкуване от съда по правилата, установени в ЗЗД – арг. чл. 20, вр. чл.
9 от ЗЗД. При осъществяване на дейност по тълкуване се търси общата воля на страните –
изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на
съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия
договор, с обичаите, практиката и добросъвестността. Основната цел на тълкуването е
установяването на действителната обща воля на страните, като се запази цялото действие на
договора така, както в действителност е желано от страните, независимо от съдържащите се
в него непрецизни, неточни и дори неправилни формулировки.
На тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни договорни клаузи, които поради
недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното
съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с
договора правни последици (така прието в Решение № 50 от 30.07.2019 г. по т. д. №
1883/2018 г. на 1-во т.о. на ВКС).
При тълкуване на спорни договорни клаузи, съдът следва да изхожда не от буквалния
смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението (вж. Решение № 46
от 7.03.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г., на IV г.о. на ВКС). Границата при прилагането на
това правило е изискването за изясняване единствено на изявената, но не и предполагаема
воля на страните (в този смисъл Решение № 64 от 19.11.2020 г. по гр. д. № 3301 / 2019 г. на 2-
ро г.о. на ВКС).
В този дух настоящият съдебен състав приема, че за изясняване на действителната
воля на контрагентите по договора за наем, може да се излиза и извън текста на самия
договор, като се изследват следните фактори: обстоятелствата, при които е сключен
договорът; породените към този момент отношения между страните; поведението на
страните преди и след сключване на договора; разменената кореспонденция във връзка с
начина на изпълнение на договора; как са изпълнявани задълженията по договора след
сключването му. Ето защо клаузата на чл. 2.4. от процесния договор за наем следва да се
прецени с оглед на систематичното място в договора и общия му смисъл.
След като съобрази тези принципни постановки, цитираната практика на ВКС, която
съдът споделя, както и преди всичко събраните по делото доказателства, намира, че при
подписването на договора, записвайки „официалния годишен коефициент на инфлация в
ЕС“ страните са визирали средногодишния индекс на инфлация. Аргументите на съда са
следните.
На първо място, съдът счита, че с оглед вида, естеството и характера на договорната
връзка, насрещните договарящи страни са постигнали съгласие цената за ползване на
отдаденото под наем помещение да бъде еднаква в рамките на една календарна година – т.е.
за всеки месец от годината (в случая 2024 г.) размерът на наемната цена за ползваните
5
помещения да бъде една и съща. Това е и нормалната житейска логика. Ако приемем, че
приложим между страните е годишният индекс на инфлация, това означава наемателят да
заплаща различна цена за ползваната недвижима вещ всеки отделен месец в рамките на една
и съща календарна година – 2024 година. Това положение не само не е традиционно за
отношенията „наемодател – наемател“, то е още неестествено, а освен това създава неяснота
и липса на сигурност в облигационната връзка между страните.
Второ – видно от заключението на вещото лице, което съдът кредитира с пълно
доверие по реда на чл. 202 ГПК, като допустимо, пълно, всеобхватно, изготвено от вещо
лице – специалист в съответната област от науката, и притежаващо необходимите познания
и професионален опит, и годишният и средногодишният индекс са посочени като
официални годишни коефициенти на страницата на ЕВРОСТАТ. В този смисъл чисто
лингвистичното съвпадение между термина „годишен“ индекс (чиято приложимост се
претендира от ответника) с употребеното в чл. 2.4. от договора „годишен коефициент на
инфлация“ не може да обоснове приложението именно на този индекс, тъй както вече
многократно се отбеляза средногодишният индекс също е вид годишен такъв. Освен това, за
да бъде намерена действителната воля на страните, вложена в оспорената клауза, следва да
се „излезе“ извън буквалното съдържимо в нея.
Трето – годишният индекс не измерва изменението на текущия месец от настоящата
година спрямо инфлацията за цялата предходна година, а само спрямо конкретен месец от
нея и по-специално съответният месец (напр. януари 2024 г. спрямо януари 2023 г.).
Следователно приложението на този индекс не дава възможност да бъдат отчетени
промените в пазара, случили се през цялата предходна календарна година, а само
фрагментарно – за месец по месец. Актуализацията на наемната цена в процесния случай -
„в началото на всяка календарна година“, индикира, че страните са искали да вземат предвид
всички инфлационни процеси, протекли в периода на изминалата година, като отразят
тяхното общо въздействие върху изпълнението на договора, в частност върху размера на
месечния наем, уговорен в чл. 2.4.
В допълнение, атакуваната клауза на чл. 2.4. от процесния договор повелява, че
актуализацията се случва в началото на всяка календарна година с официалния годишен
коефициент на инфлация в ЕС, публикуван от ЕВРОСТАТ за предходната година.
Уточнението, което страните са направили, „за предходната година“ утвърждава извода, че
те са искали да неутрализират отражението на инфлацията, случила се за цялата изминала
година, а не частичното й въздействие - само за даден месец.
Прилагането на годишния индекс би затруднило изпълнението по договора и за двете
страни, тъй като те ще бъдат поставени в ситуация да заплащат, респ. получават различно
наемно възнаграждение всеки месец от 2024 г., при това без яснота каква ще бъда сумата за
следващия месец. Това е така, тъй като при годишния индекс се отчитат промените на
инфлацията месец за месец (настояща към предходна година), а в случая определени месеци
се характеризират с високи нива на инфлация, докато други – с осезаемо по-ниски – вж.
Таблица 4 от експертизата (л. 147 по делото).
Отделно, само с оглед пълнота на изложението, следва да се упомене, че за 2022 г.
също е имало индексация на наемната цена, като и тогава актуализацията е реализирана чрез
приложение на средногодишния коефициент на инфлация в ЕС, който за 2021 година е бил
размер на 2,9 % - вж. Уведомление от 21.02.2022 г., получено и неоспорено от ответника (л.
13 по делото). Очевидно тогава страните не са използвали годишния коефициент на
инфлация, при който всеки месец от 2022 година щеше да обвързва страните с различни
задължения, респ. права – различни суми за цената на наема, формирана от различния
коефициент за всеки месец спрямо същия месец през 2021 година. И двете страни не спорят,
че за 2022 година всички плащания са погасени в цялост, респ. липсва спор, че за 2022
година са визирали в клаузата на чл. 2.2. от договора за наем средногодишния коефициент
6
на инфлация в ЕС. Алогично е страните да имат различна воля по отношение на същата част
от съдържанието на договора, обективирана в клаузата, приложима за следващия период,
подлежащ на актуализация, а именно 2024 година – оспорената клауза на чл. 2.4. от
договора.
Поради изложеното, съдът счита, че приложим между страните с оглед уговореното
помежду им в чл. 2.4. от сключения отговор за наем е средногодишният коефициент на
инфлация в ЕС (като вид годишен коефициент). От заключението на вещото лице се
установява, че същият за 2023 година е в размер на 6,4 %. Прилагайки този коефициент,
съдът приема, че остатъкът от незаплатени за 2024 година наеми възнаграждения, дължими
по повод ползването на помещения в град София, възлизащ на сумата от 10 209, 46 лева, се
дължи от ответника. Като форма на признание на дълга съдът третира и обстоятелството, че
сответникът е осчетоводил изцяло всички фактури за 2024 г., издадени от ищеца, във
формирането на които последният е използвал именно 6,4 % за индексиране.
Ответникът не твърди и не доказва да е погасил претендираното вземане чрез
плащане. С оглед изложеното настоящият съдебен състав приема, че предявеният иск за
сумата от 10 209,46 лв., представляваща неплатен дължим остатък от главници по фактури
за периода от м.02.2024 г. до м.12.2024 г., е основателен и следва да бъде уважен.
Като законова последица върху главницата следва да се присъди и законната лихва от
дата на депозиране на исковата молба – 10.01.2025 г. до окончателното изплащане на
вземането.
Акцесорната претенция за мораторна лихва следва да бъде уважена, доколкото е
уважена главната претенция и с оглед естеството на взаимозависимост помежду им. Искът
за лихва е доказан в своето основание и размер. На Таблица № 3 в отговора по задача № 3
вещото лице пунктуално посочва как се получава общият сбор на мораторното задължение в
размер от 766,44 лева, а именно. За фактурата от месец февруари (01.02.2024 г.) за периода
от 23.02.2024 г. (има плащане на 22.02.2022 г.) до 10.01.2025 г. – 208,74 лв., изчислена върху
главница в размер на 1 701,57 лв.; за фактурата от месец март (01.03.2024 г.) за периода от
06.03.2024 г. до 10.01.2025 г. – 100,46 лв., изчислена върху главница в размер на 850,79 лв.;
за фактурата от месец април (01.04.2024 г.) за периода от 06.04.2024 г. до 10.05.2025 г. – 90,36
лв., изчислена върху главница в размер на 850,79; за фактурата за месец май (01.05.2024 г.) за
периода от 06.05.2024 г. до 10.01.2025 г. – 80,58 лв., изчислена върху главница в размер на
850,79 лв.; за фактурата за месец юни (01.06.2024 г.) за периода от 06.06.2024 г. до 10.01.2025
г. – 70,48 лв., изчислена върху главница в размер на 850,79 лв.; за фактурата за месец юли
(01.07.2024 г.) за периода от 06.07.2024 г. до 10.01.2025 г. – 60,72 лв., изчислена върху
главница в размер на 850,79 лв.; за фактурата за месец август (01.08.2024 г.) за периода от
06.08.2024 г. до 10.01.2025 г. – 50,73 лв., изчислена върху главница в размер на 850,79 лв.; за
фактурата за месец септември (01.09.2024 г.) за периода от 06.09.2024 г. до 10.01.2025 г. –
40,75 лв., изчислена върху главница в размер на 850,79 лв.; за фактурата за месец октомври
(01.10.2024 г.) за периода от 06.10.2024 г. до 10.01.2025 г. - 31,08 лв., изчислена върху
главница в размер на 850,79 лв.; за фактурата за месец ноември (01.11.2024 г.) за периода от
06.11.2024 г. до 10.01.2025 г. – 21,10 лв., изчислена върху главница в размер на 850,79 лв.; за
фактурата за месец декември (01.12.2024 г. ) за периода от 06.12.2024 г. до 10.01.2025 г. –
11,44 лв., изчислена върху главница в размер на 850,79лв. Или за общия период от
23.02.2024 г. до 10.01.2025 г. – 766,44 лева.
С оглед заключението на вещото лице за периода от 6-то число на месеците от
февруари до декември 2024 г. до 10.01.2025 г. законната лихва върху неплатената част от
процесните фактури е в размер на общо 766,44 лева. Поради това претенцията за лихва
следва да бъде уважена до този размер, а за разликата над тази сума до пълния предявен
размер от 768,37 лева (т.е. за 1,93 лева) - да бъде отхвърлен като недоказан.
По разноските:
7
С оглед изхода на спора право на разноски имат и двете страни с оглед уважената
(99,98 %), респ. отхвърлена (0,02 %) част на иска.
Ищецът претендира в списък за разноски по чл. 80 ГПК разноски в общ размер на 4
700 лева, от които 3960 лв. – адвокатско възнаграждение; 440 лв. – държавна такса и 300 лв.
– депозит по ССчЕ. По делото са представени доказателства за реалното сторване на
разноски за адвокатското възнаграждение в изпълнение на изискванията на т. 1 от ТР № 4 от
18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Следва да бъде разгледано инвокираното от ответника възражение за прекомерност
на размера на адвокатския хонорар на процесуалния представител на ищеца по реда на чл.
78, ал. 5 ГПК. Заявеният по делото материален интерес обуславя приложението на
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатското
възнаграждения - 1300 лв. плюс 9 % за горницата над 10 000 лв. или в случая минималният
праг на адвокатския хонорар е 1 388 лева. Тук следва да се отбележи, че съгласно
постановеното решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 определените с
Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения не обвързват съда в
правомощието да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от определения с
тази Наредба.
С възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК задължената да възстанови разноските страна
поставя пред съда спор за обективните предели на отговорността си, с твърдение, че
насрещната съществено е надценила труда на своя адвокат. Ако за другите разноски спорът е
излишен, защото размерът им е определен от закона (държавната такса) или от съда (по
доказателствата), с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК се оспорва причинно следствената
връзка на поведението на страната, предизвикала спора, с размера на адвокатското
възнаграждение, което насрещната страна е уговорила и изплатила. Отговорната за
разноските страна е трето лице за правоотношението по уговореното възнаграждение.
Законът изключва възможността да се намеси в договор между други (чл. 20а ЗЗД). Тя е
изключена и за съда. Той е държавният орган, оправомощен да разреши гражданскоправния
спор и според изхода му да определи отговорността на страните за направените по делото
разноски. С преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът установява пределите/границите на
деликтната отговорност на страната, предизвикала спора (чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД).
Критерият е обективен. С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е
„съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото“, преценката се
концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С
изискването да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен еквивалент да не
съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна
фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да
познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата
на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва след и ако установи, че възнаграждението е
уговорено в съществено отклонение/пряко мярката, наложена от този пазар, съдът намалява
отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер. Преценката
е към сключване на договора. Съдът прилага опитните правила. Той ги знае, защото е
оправомощеният орган да предостави държавната защита по всеки отнесен до него
гражданскоправен спор (чл. 117, ал. 1, вр. чл. 119, ал. 1 КРБ и чл. 14, ал. 1 ГПК) и пред него
страните представят договорите за правна защита и съдействие по тези дела (чл. 33 ГПК и
чл. 36, ал. 2 ЗА). Националният закон го задължава да отхвърли възражението по чл. 78, ал.
5 ГПК, когато установи, че адвокатското възнаграждение е уговорено в минимално
определения размер с Наредба № 1/09.07.2004 г., или макар възражението да е основателно,
да намали отговорността на страната, предизвикала спора, до минимално определения
размер. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., всеки национален
съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако
установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Платеното в повече няма за
8
причина поведението на страната, предизвикала спора. То има за причина поведението на
насрещната, която не е положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна
тежест (така прието в Определение № 2995/13.06.2024 г. по ч.гр.д. № 991 по описа за 2024 г.
на 4-то г.о. на ВКС).
Предвид изложените специфики в редукцията на адвокатското възнаграждение в
хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът счита, че възнаграждението на процесуалния
представител на ищеца с оглед пазара, при който адвокатите уговарят възнагражденията си
за дела с подобна фактическа и правна сложност, е завишен. По мнение на настоящия
съдебен състав обичайният и разумен размер на адвокатското възнаграждение с оглед вида и
характера на предмета на делото, процесуалните усилия, внимание и време, вложени от
страна на процесуалния представител на ищеца възлиза на 2 000 лева.
Тъй като по делото са ангажирани доказателства, че процесуалният представител на
ищеца е регистриран по ЗДДС адвокат и доколкото предоставянето на правна помощ е за
облагаема услуга по см. на чл. 2, т. 1 вр. чл.8 ЗДДС и за регистрирания по ЗДДС адвокат,
представляващ данъчно задължено лице, възниква задължение за внасяне на дължимия
ДДС, като процесуалното представителство не е сред освободените от ДДС услуги, то
следва че към определения от съда размер от 2 000 лева за адвокатски хонорар следва да се
добави 20 % ДДС. Така в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за адвокатско
възнаграждение в общ размер на 2 400 лева след редуцирането на претендирания размер по
пътя на чл. 78, ал. 5 ГПК.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца разноски, сторени пред СРС в общ размер на 3 139,45 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответника разноски, сторени пред СРС в общ размер на 0,11 лева.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, да заплати основание чл. 232, ал. 2
ЗЗД и чл. 86 ЗЗД на „Реми Пропърти“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Персенк“ № 73, ет. 6, ап. 22, сумата от 10 209,47 лв.,
представляваща неплатен дължим остатък от главници по фактури за наемни плащания за
периода м.02.2024 г. – м.12.2024 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 10.01.2025 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и сумата в размер на 766,44 лв., представляваща мораторна лихва,
начислена върху неплатената част от главниците за периода период от 23.02.2024 г. до
10.01.2025 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 766,44 лв. до пълния предявен размер
от 768,37 лв. като неоснователен.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, да заплати основание чл. 78, ал. 1
ГПК на „Реми Пропърти“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Персенк“ № 73, ет. 6, ап. 22, сумата в размер на общо 3139,45 лв. – разноски,
сторени в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Реми Пропърти“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Персенк“ № 73, ет. 6, ап. 22, да заплати основание чл. 78, ал. 1
9
ГПК на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Околовръстен път“ № 260, сумата в размер на 0,11 лв. – разноски, сторени в
първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10