Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 02.02.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Мл.съдия: Ивелина Симеонова
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното
от съдия Мазгалов в.гр.дело №1745 по описа за
2020 год., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №269270
от 08.11.2019г., постановено по гр.дело №12282/2015г. по описа на СРС, ГО, 177 с-в, жалбоподателят и ответник
Агенция „Пътна инфраструктура“ е осъден да заплати на ищеца ЗАД“Б.В.И.Г.“ на
основание чл.213, ал.1 от КЗ(отм.) вр.чл.49 и чл.45 от ЗЗД сумата от 1297,61 лева- регресно вземане за
платено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско” за вреди на лек автомобил „Мерцедес Е 320“ с ДК№*******,
причинени от ПТП, настъпило на 19.06.2014г. в гр.София, Околовръстен път,
Северна тангента, ведно със законната лихва от 10.03.2015г. до окончателното
изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 490,47 лв. разноски
по делото.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Агенция „Пътна
инфраструктура“. Жалбоподателят поддържа, че не са установени безспорно
механизмът на настъпване на процесното ПТП и
настъпилите вреди, както и причинно- следствената връзка между тях. Твърди, че
не е установено дали увреждането на гуми е покрит риск съгласно
застрахователната полица. Твърди също така съпричиняване
на вреденосния резултат. Моли решението на СРС да
бъде отменено, а искът– отхвърлен. Претендира разноски.
Ответникът по
жалбата ЗАД“Б.В.И.Г.“ в подадения в срок отговор на въззивната
жалба оспорва същата като неоснователна. Счита, че решението на СРС следва да
бъде потвърдено като правилно, като излага подробни съображения в тази насока.
Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.
Софийският градски съд, като
прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Предявен е за
разглеждане иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ(отм.) вр.чл.49
и чл.45 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави и следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.213, ал.1 КЗ(отм.) с плащането на застрахователното
обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на
платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне,
срещу възложителя за възложената от него на трето лице работа, при или по повод
на която са възникнали вреди по чл. 49 от Закона за задълженията и договорите.
Следователно, за да бъде уважен предявения регресен
иск, е необходимо да се установят следните факти и обстоятелства: валиден
договор за имуществено застраховане, в срока на действието на който и
вследствие виновно и противоправно поведение на лице,
за което отговаря ответникът, да е настъпило събитие, за което застрахователят
носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение застрахователят да е
изплатил на застрахования застрахователното обезщетение.
Протоколът за ПТП
е официален документ (съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му
задължения) и като такъв се ползва с формална доказателствена
сила относно отразените в него факти и обстоятелства. В тежест на ответника е
да установи наличието на факти и обстоятелства, различни от посочените в
представения по делото протокол за ПТП, което не е сторено. В случая отразените
в протокола за ПТП факти и обстоятелства се потвърждават и от останалите представени
по делото писмени и гласни доказателства, както и от заключението на изслушаната
АТЕ, поради което първоинстанционният съд правилно е
приел, че процесното ПТП е настъпило по описания в
исковата молба механизъм. Установено е, че на описаното в исковата молба място
е било налице необезопасено препятствие на пътното платно, необозначено по
начин, позволяващ избягването му, като вследствие на удар на увредения
автомобил в това препятствие са причинени описаните в заведената при
застрахователя преписка, щети.
Безспорно между
страните е обстоятелството, мястото на настъпване на процесното
ПТП е републикански път по смисъла на чл.3, ал.2 от Закона за пътищата, поради
което съгласно чл.19, ал.1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 от същия закон именно ответникът
длъжен да осъществява поддържането му, включително осигуряване на необходимите
условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение, чрез своите служители или
евентуално подизпълнители.
Не се установява съпричиняване на вредоносния резултат от страна на водача
на увредения автомобил. При управление на МПС не се изисква от водачите да
знаят или предполагат наличието на неравности, дупки или каквито и да било
други препятствия по пътя. Необозначено и несигнализирано препятствие на пътя
не представлява предвидимо препятствие по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, за да
е налице задължение за водача да избира скоростта така, че да може да
спре.
От представената
застрахователна полица със срок на действие, в който попада датата на процесното ПТП се установява, че за лек автомобил „Мерцедес
Е 320“ с ДК№******* има валидно сключен договор за имуществено застраховане по
застраховка "Каско" при ищеца. Безспорно
между страните е обстоятелството, че ищецът е заплатил на собственика на
увредения автомобил посоченото в исковата молба застрахователно обезщетение,
преди завеждането на иска.
Обемът на регресното вземане се определя от размера на действителните
вреди, но не повече от извършеното застрахователно плащане. Ето защо в полза на
ищеца е възникнало вземане в размер на 1297,61 лева (съгласно заключението на
АТЕ стойността на вредите е по-висока), поради което искът с правно основание
чл.213, ал.1 КЗ(отм.) вр.чл.49, ал.1 вр.чл.45 ЗЗД правилно е уважен в този размер.
Предвид
гореизложеното въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено като правилно.
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът по жалбата е направил
разноски в размер на 426,20 лева за възнаграждение на един адвокат. Като взе
предвид фактическата и правна сложност на спора, както и минимално възможното
адвокатско възнаграждение съгласно Наредба
№1 на ВАдвС съдът намира възражението за прекомерност
на адвокатското възнаграждение за неоснователно.
На основание
чл.280, ал.3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №269270 от 08.11.2019г., постановено по гр.дело №12282/2015г. по описа на
СРС, ГО, 177 с-в.
ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на ЗАД„Б.В.И.Г.“
сумата от 426,20 лева (четиристотин двадесет и шест лева и 20 стотинки)- разноски в производството пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/