№ 2248
гр. София, 11.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 66 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ
при участието на секретаря РОБЕРТА ИВ. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ Гражданско дело №
20241110152798 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по предявен от Я. Г. К. против
И. С. А. иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване
за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 3600 лева
представляваща сбор от дължими месечни неустойки, всяка от които в размер
на 360.00 /триста и шестдесет/ лева на месец, за общо 10 /десет/ месеца в
периода от 02.12.2022 г. до 02.10.2023 г., за които е издадена заповед за
изпълнение от 12.04.2024 г. по гр.д. № 19359/2024 г. по описа на СРС, 66
състав. Претендира разноски.
Ищецът твърди в исковата молба, че на 02.12.2022 г. с ответницата
сключили договор за заем с нотариална заверка на подписите, за сумата от 36
000.00 /тридесет и шест хиляди/ лева. Сочи, че заемната била преведена по
банковата сметка на заемателя в деня на подписване договора. Релевират се
доводи, че заемът бил отпуснат за срок от 10 /десет/ месеца, считано
02.12.2022г., с месечна погасителна вноска в размер на 3600 лв., а крайната
дата за погасяване на сумата била 02.10.2023 г. Посочва се, че към датата на
подаване настоящата искова молба ответницата заплатила на ищеца сумата от
17 000лв. на 03.10.2023г., и сума в размер на 7 000 лева на 04.12.2023г., като
останал непогасен остатък в размер на 11 900 лв.
Подчертава се, че към датата на подаване настоящата искова молба
ответницата не е заплатила на ищеца и дължимата сума по чл. 8 от Договора
за заем, която представлява неустойка в размер на по 360 лв. за всеки месец
забава или общо в размер на 3600 лева неустойка за 10 /десет/ месеца.
Поради изложеното моли исковата молба да бъда уважена. Претендира
разноски.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК депозира писмен отговор на
исковата молба, в който излага доводи относно неоснователността на
1
претенцията на ищеца.
Сочи, че в чл.3 раздел II „Срок на заема и начин на плащане" от
договора за заем е посочено, че заемът се отпуска за срок от 10 /десет/ месеца,
считано от датата на подписване на договора, с краен срок - 02.10.2023 г. като
връщането ще стане по банков път на равни месечни вноски по 3600 лева.
Подчертава, че това месечно изплащане не се е състояло, като на 03.10.2023 г.
по банковата сметка на ищеца е върната сумата от 17 100 лева, а на 04.12.2023
г. по банковата сметка на ищеца е върната сумата от 7 000 лева, като от
дължими 36 000 лева са били върнати 24 100 лева.
Сочи, че спорът с ищеца е дали неустойката е дължима и за кой период и
върху каква част от вземането.
Твърди се, че по отношение на процесния договор за заем е налице
частично, а не пълно неизпълнение, поради което ищецът не би могъл да
претендира неустойка в пълен размер. Излага се, че неустойка би следвало да
се търси при пълно неизпълнение и неплащане на парично задължение след
посочения краен срок, а не за текущия срок, който по отношение на главния
краен срок /наречен падеж/ се намира в състояние на подчиненост.
Изтъква се, че клаузата на чл.8 на раздел IV „Отговорност при
неизпълнение" била невалидна, доколкото задължението не би могло да се
претендира преди изтичане на крайния срок по чл.3 а именно 02.10.2023 г.
С оглед изложеното моли да се приеме, че клаузата за неустойка е
невалидна /недействителна.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на
страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Между страните не е спорно, че на 02.12.2022г. сключили договор за
заем с нотариална заверка на подписите, рег.№ *** от 02.12.2022 г. на
нотариус МК *** на НК, в изпълнение на който ищецът предоставил на
ответника заемната сума в размер на 36 000 лева. Последната била преведена
по банковата сметка на ответника. Не е спорно между страните, че договорът
за заем бил сключен за срок от 10м., с краен срок на погасяване - 02.10.2023 г.,
като погасяването на заема следвало да се извърши на равни месечни вноски,
всяка в размер на 3600 лв.
По делото не е спорно, а и от представените по делото, се установява, че
ответницата погасила по сключения договор за заем, сумата от 17 000лв. на
03.10.2023г., и сума в размер на 7 000 лева на 04.12.2023г., като останал
непогасен остатък в размер на 11 900 лв.
В чл. 8 от сключения между страните договор за заем, страните
постигнали съгласие, че заемателят дължи месечна неустойка в размер на 10
% от цялата дължима сума при неплащане на която и да е месечна вноска до
30-то число.
От приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна
експертиза, се установява, че на крайния падеж -03.10.2023г. ответницата
погасила по сключения договор за заем, сумата от 17 100 лв. От последното
следва извода, че ответникът е изпаднал в забава за погасяване на процесния
договор за заем.
2
От експертизата се установява още, че сумата в размер на 7 000 лева на
04.12.2023г., като по заема останал непогасен остатък в размер на 11 900 лв.
Според разпоредбата на чл.92, ал.1 ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Константната съдебна
практика приема, че неустойката се дължи при следните условия: на първо
място, страните следа да са я уговорили изрично и на второ място, длъжникът
виновно да е изпаднал в забава за изпълнение на задължението си, т.е.
необходимо е да се установи, че между страните по делото е налице сключен
договор, въз основа на който да е надлежно възникнало за ответника
задължение, което той да не е изпълнил, по причина, за която отговаря.
В случая ответникът не спори, че е налице забава от негова страна,
както и че стойността на непогасения остатък от сключения договор за заем
възлиза в размер на 11 900 лв.
Спорните по делото въпроси касаят следните обстоятелства: 1 налице
ли недействителност на предвидената в клаузата на чл. 8 от сключения между
страните договор за заем неустойка, както и в случай, че е действителна за
каква част от вземането се дължи.
Съдът дължи произнасяне по възражението за нищожност на
неустойката като неравноправна, нарушаваща добрите нрави, на осн. чл.26,
ал.1 ЗЗД. Налице е изрично възражение на ответника, а от друга страна както
съгласно чл.7, ал.3 ГПК, така и въз основа на ТР №1/2010г., т.3 на ОСТК на
ВКС, съдът дължи служебно преценка относно противоречие на неустоечната
клауза с добрите нрави, т.е. при уговаряне извън присъщите и функции.
Установената в нормата на чл.9 ЗЗД свобода на договаряне и отсъствието
на императивни законови правила, регулиращи начините на определяне на
неустойката и нейните граници, както и въведения в гражданските и
търговски правоотношения принцип за справедливост, позволява да се
приеме, както изрично е посочено и в ръководната практика на ВКС
/вкл.решение № 129 от 09.07.2010 г., по т. д. № 977/2009 г. на II-ро т. о. на
ВКС/, че съответствието на уговорена неустойка с установените в обществото
предели на нравствена допустимост се преценява във всеки конкретен случай
към датата на сключване на договора. Разпоредбата на чл.26, предл. трето ЗЗД,
намира приложение и при търговски сделки. В цитираната норма не е
дефинирано понятието "добри нрави". Касае се за правила и норми, които
бранят правила, принципи, права и ценности на всички правни субекти и
тяхното, като тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения.
Такива са принципите на справедливост, на добросъвестност в гражданските
и търговските взаимоотношения, както и на предотвратяване несправедливо
облагодетелстване, намерили израз в отделни правни норми. /цит.
реш.88/2010г. по т.дело №911/2009г. на ВКС, Първо т.о./ В тази връзка,
въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена
неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на
съдържанието на договорната клауза, но при отчитане на други фактори.
Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в №1/2010г. по
тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3, преценката за нищожност на клауза
3
за неустойка поради накърняване на добрите нрави се извършва въз основа на
различни критерии, например: естеството на задълженията на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава
с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка
/компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера
на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението
вреди и др. В случая размерът е ограничен до 10% от стойността на целия
отпуснат паричен заем, което е под размер на законната лихва за 2023г., (13.64
% за 2023г.). Така формираната клауза между страните не накърнява добрите
нрави, тъй като уговорката за неустойка не е без краен предел. С оглед
изложеното, съдът намира, че уговорката не разкрива белези на противоречие
с добрите нрави, в съгласие с договорната свобода, поради което претенцията,
основана на действителна клауза, е основателна. Размерът е съобразен с
изричната воля на страните и ограничен по размер. Поради изложените
мотиви, възражението на ответната страна относно нищожността на
предвидената в договора неустоечна клауза е неоснователно.
В конкретния случай, настоящият съдебен състав намира, че видът на
уговорената неустойка е за забава изпълнението на задължения за връщане на
главница с настъпил падеж, като целта е да се обезщетят вредите от
неизпълнение на паричното задължение в срок. Договорената неустойка не
излиза извън присъщите й функции, като уговореният размер на неустойката
не накърнява принципа на справедливостта, поради което и изпълнява
предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели. Уговорената неустойка не води до
неоснователно разместване на блага, поради което същата следва да бъде
присъдена в размера, уговорен чл. 8 от договора за заем.
С оглед изложеното, съдът намира, че предявения иск от ищеца иск следва
да се уважи в пълен размер.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има ищеца, съобразно
уважената и отхвърлената част от претенциите.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се
произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и
исковото производство.
Ищецът е реализирал разноски в исковото производство в размер на 1382
лв. (72 лв. д.т., 910 лв. адв. възнаграждение, 400 лв. депозит за ВЛ).
В заповедното производство ищецът е реализирал разноски в размер на
1850 лв. (310лв. държавна такса и 1540 лв. адв, възнаграждение.)
По отношение на направеното възражение за прекомерност от ответната
страна, съдът намира същото за основателно, поради следните съображения.
В случая след отчитане на конкретната фактическа и правна сложност на
делото, настоящият състав намира, че заплатеното адвокатското
възнаграждение в размер на 1540 лв. от ищцовата страна за заповедното
4
производство и 910 лв. за исковото производство, е прекомерно и следва да
бъде намелено и съобразено с разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (действаща към
момента на приключване на съдебното дирене). В него се предвижда, че за
защита по предявения иск с материален интерес до 1000 до 10 000 лв. - 400 лв.
плюс 10 % за горницата над 1000 лв. (в настоящия случай материалния
интерес възлиза в размер на 3600 лв.), адвокатското възнаграждение възлиза в
размер на 660 лева. До този размер следва да се намали и възнаграждението
на ответната страна в заповедното производство и до 660 лв. в исковото
производство.
Мотивиран от така изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че И. С. А., ЕГН
********** дължи на Я. Г. К. с ЕГН **********, на основание чл. 92, ал. 1
ЗЗД, сумата от 3600 лева, представляваща – неустойка по чл. 8 от сключения
договор за заем от 02.12.2022., ведно със законната лихва от подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 19359/2024г. по описа на СРС, 66-ти
състав – 02.04.2024 г., до окончателното плащане на задължението.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал.1 ГПК, И. С. А., ЕГН ********** да
заплати на Я. Г. К. с ЕГН **********, сумата от 1132 лв., представляваща
реализирани разноски в исковото производство и 910 лв. в заповедното
производство.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред СГС, в двуседмичен
срок от връчването му страните, на основание чл. 259, ал. 1 ГПК.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото,
заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5