№ 5190
гр. София, 03.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20221110145022 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК.
Предявени са установителни искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД М. И. И. срещу „И.А.М.“
АД и „Ф.Б.“ ЕООД. Претендира се срещу първия ответник прогласяване на нищожност на
договор за паричен заем №№/19.07.2022 г., с евентуален иск за обявяване на нищожност на
клузата на чл. 4 от договора; а спрямо втория ответник за прогласяване нищожност на
договор за предоставяне на гаранция №№/19.07.2022 г.
В искова молба са изложени твърдения, че между ищеца и „И.А.М.“ АД е сключен
договор за паричен заем, по който е получил заемната сума 4000 лв., а към датата на
подаване на искова молба не е погасявал задължения по кредита. Уговорен е ГПР 41,87 %,
ГЛП 35 %, без посочен размер на месечен лихвен процент. Месечната вноска е 399,85 лв., а
общата дължима сума 4789,20 лв. С клаузата на чл.4 от договора е предвидено договорът да
бъде обезпечен с гарант – две физически лица, поръчители, които да отговарят на
определени условия; банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружествопоръчител.
Твърди, че на датата на сключване на договора ищецът и „Ф.Б.“ ЕООД сключили договор за
предоставяне на гаранция, съгласно който „Ф.Б.“ ЕООД е поело задължението да обезпечи
пред заемодателя задълженията на заемополучателя. По така сключения договор ищецът се
задължил да плати на поръчителя възнаграждение от 3589,80лв., която сума е разпределена
за плащане в месечните вноски по договора за кредит, с което реалния му дълг възлиза на
8388 лв. Твърди, че ответниците са свързани лица, тъй като заемодателят е едноличен
собственик на капитала на дружеството-поръчител. Поддържа, че действието на договора за
поръчителство е обусловено от валидността на заемното правоотношение. В тази връзка
сочи, че изискванията, които клаузата на чл. 4 от договора за заем налага на потребителя да
намери две физически лица, поръчители, са фактически неизпълними и го поставя пред
единствения избор да сключи договор за поръчителство, като необходимо условие за
получаване на заемните средства. Заявява, че заемодателят не е включил като разход по
кредита възнаграждението за поръчителство и по този начин се заобикаля чл. 19, ал. 4 от
ЗПК; договорът за кредит е недействителен на осн. чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, защото не е
посочен ГПР и общата дължима сума, вкл. как се формира и потребителят е заблуден за
1
действителната стойност на ГПР.Твърди, че договорът за поръчителство е лишен от
основание, защото по него не се предоставя услуга на потребителя; противоречи на чл. 138
от ЗЗД, на добрите нрави, вкл. поради това, че възнаграждението на поръчителя е в размер
повече от половината от заемната сума.
Ответното „И.А.М.“ АД оспорва предявените искове по допустимост и
основателност. Поддържа подробни съображения за съотвествие на договора за заем с
волята на длъжника и с чл. 19, ал.3, т.1, ал. 4 и чл. 11, ал.1,т.10 и т.11 от ЗПК. ГПР е във
фиксиран размер, посочена е общата сума за плащане по договора; механизмът за
пресмятане на ГПР е по формула, съдържаща се в приложение 1 към ЗПК, и няма законово
изискване да бъде отразен в договора, в който също не са предвидени хипотези за промяна
на ГПР, поради което и не са уговорени допълнителни допускания, довели до неговата
промяна. Счита, че с оглед на съдържанието на отделните уговорки договорът за
предоставяне на гаранция /поръчителство/ е второ, акцесорно, облигационно
правоотношение и възнаграждението по него не би могло да се включи в ГПР по договора
за заем, съответно изпълнението по двата договора не е обвързано. Оспорва твърденията за
недействителност на договора за предоставяне на поръчителство с подробни съображения за
необоснованост и неоснователност на иска.
Ответното „Ф.Б.“ ЕООД оспорва исковете и поддържа, че договорът за предоставяне
на поръчителство е сключен по възлагане на ищеца, при условията на договорна свобода,
престациите не са явно нееквивалентни по твърдението за накърняване на добрите нрави, в
т.ч. договорът е възмезден за услуга.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по
свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От приетите писмени доказателства се установява, че между М. И. И., като заемател,
и „И.А.М.“ АД, като заемодател, е сключен Договор за паричен заем №№ на 19.07.2022 г.,
съгласно който са предоставени заемни средства от 4000,00 лева, платими от заемателя за
срок 12 месеца със 12 вноски, всяка от 399,85 лв., с фиксиран годишен лихвен процент от 35
%, на ден 0,10 %, с годишен процент на разходи 41,87 %. Не е спорно и изложеното дава
основание да се приеме, че ищецът има качеството „потребител“, съгласно § 13, т. 1 от ЗЗП,
като физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени
за извършване на търговска или професионална дейност. Според оспорената клауза на чл. 4,
заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора, да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1)две физически лица-
поръчители, всяко от които да отговаря на изискванията: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на трудовия му доход да е
в размер на 1000лв, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител
по друг договор за паричн заем, сключен с кредитора, да няма неплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е статус не по-лощ от
„Редовен“, поръчителят подписва договор за поръчителство; 2) банкова гаранция с
бенефициер-заемодателя за обща дължима сума 4798,20 лв. по чл.2,т.7 от договора;
3)одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.
От Договор за предоставяне на гаранция №№/19.07.2022 г. се установява, че е
сключен между „Ф.Б.“ ЕООД, като гарант, и М. И. И.а, като потребител, съгласно който
потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане (за
изпълнение на парични задължения) в полза на „И.А.М.“ АД, с наредител потребителят, с
цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали
съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията на потребителя по договора за паричен заем, и в случай, че не е изпълнено
задължение по чл.4,т.1 или чл.4,т.2 от договора за заем, за което потребителят дължи
възнаграждение 3589,80 лв., платимо на вноски от 299,15 лв. на дати, съответни на
падежните дати, посочени чл. 2, т.5 от договора за паричен заем. Според този договор
2
заемодателят е овластен да приема вместо гаранта изпълнение на задължението за плащане
на възнаграждение, както и че при поискване от заемодателя гарантът да плати всички
изискуеми задължения на потребителя по договора за заем.
За правилното решаване на спора е допусната съдебна счетоводна експертиза,
преценена от съда по реда на чл.202 от ГПК и неоспорена от страните, по която вещото лице
изяснява, че при съобразяване размерът на заемните средства, разходите по кредита, в т.ч. и
възнаграждението по договора за гаранция и срокът за погасяване на кредита, годишният
процент на разходите възлиза на 120,97 %. Ако се приеме, че сумата за гаранция не е
включенав общия разход, то ГПР е равен на ГЛП – 35 % и след приравняване на годишна
база -41,87 %.
Съдът намира, че договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като
сключен в нарушение на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, ако не е посочен действителния размер на
разходите по кредита, когато разходите, които не са включени са условие без което не може
да се отпусне заема или потребителят няма избор да договаря без тези разходи; и те касаят
неговата основна престация по договора или са свързани пряко с нея. В този случай може да
се претендира недействителност на целия договор за кредит.
От обявените и общоизвестни обстоятелства в Търговския регистър се установява, че
„И.А.М.“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД, поради което те са
свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Това дава основание да се приеме, че
търговската им дейност се контролира пряко от едно и също лице, и двете дружества
упражняват дейността си при общи икономически интереси и ползи, и се презумира
наличието на знание у лицата, участващи в управлението им, респ. представителство,
досежно търговските дела на другото дружество. Това се потвърждава и от чл. 3, ал. 3 от
договора за предоставяне на гаранция - „И.А.М.“ АД е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя
извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя,
последният може да получи като одобри за гарант. Следователно, договорът за заем и
договорът за предоставяне на гаранция се счита за сключен от потребителя с един и същ
търговец, от една страна, а от друга – договорът за предоставяне на гаранция представлява
допълнителна уговорка между потребителя и заемодателя, сключена в противоречие с чл. 16
от ЗПК. Това е така, защото договорът за предоставяне на гаранция няма самостоятелен
характер, неговия предмет и уговорените престации могат да бъдат изпълнени само във
връзка с усвояване и управление на договора за кредит; условията и сумата по гаранцията
зависят изцяло от главното задължение по заема. Договорът за потребителски кредит се
явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва договора за
предоставяне на гаранция. Обвързаността между двете съглашения се установява от
уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение, без всякаква друга възможна
алтернатива, чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от
кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в
който е сключен самият договор за кредит, с изричната уговорка за изплащане на
възнаграждението за предоставяне на гаранция с основното задължение по кредита, както и
че самостоятелен отказ от договора за предоставяне на гаранция не е предвиден. Не може да
се приеме, че чл. 4 от договора за заем касае доброволен и информиран избор на
потребителя за обезпечение. От начина на уговаряне на задължението на потребителя
следва да се счита, че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а
именно да предостави обезпечение, при условия- обективно неизпълними за посочения срок
от всеки средно информиран потребител на финансови услуги, които изрично зависят от
преценката на кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното
обезпечение. Клаузата на чл. 4 от договора е уговорена изцяло в противоречие с чл. 16 от
ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата
професионална грижа по чл.16 от ЗПК на потребителя. Възнаграждението на гаранта
обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за
правилната преценка за кредитиране. Тъй като са свързани лица двете дружества и
3
сключването на договора за предоставяне на гаранция се явява единственото изпълнимо
условие по чл. 4 от договора за заем, следва да се приеме, че разходите, които потребителя
трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция за пряко свързани с основната му
престация по договора за заем и отговарят на дефиницията за разход по кредита по смисъла
на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което следва да бъде обявен в общия му размер. Има
характер на допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да
бъде включена изначално при формирането на ГПР, като разход пряко свързан с договора за
потребителски кредит и който потребителят трябва да заплати. Ето защо в конкретния
случай съдът приема, че договорът за паричен заем е сключен в нарушение на чл.11,
ал.1,т.10 от ЗПК, тъй като не е посочен действителния размер на разходите по кредита,
който включва всички лихви и такси, съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК . Договорът само
формално покрива изискването за посочване на ГПР, но реалната му стойност не
съответства на заявеното от кредитора. Това поведение кореспондира и с търговска
практика, от страна на търговеца към потребителя, която е заблуждаваща, тъй като
противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност, и
съдържа невярна информация, която възможно да промени съществено икономическото
поведение на средния потребител да вземе информирано решение за стойността на кредита
и дали да договаря с този кредитор – арг. от чл.68д от ЗПП. Обстоятелството, че в договора
не е посочен действителния размер на ГПР е равнозначно на неизпълнение на задължението
по чл. 11, ал. 1. т. 10 от ЗПК и води до нищожност на целия договор за паричен заем, на осн.
чл.22 от ЗПК, като е ирелевантно дали съществува противоречие с чл.19,ал.4-5 от ЗПК (вж.
Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. на Софийски градски съд, Решение
№ 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. на Софийски градски съд, Решение №
264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. на Софийски градски съд, Решение № 28
от 11.02.2022 г. по в. гр. д. № 561/2021 г. на Окръжен съд – Ловеч и др.). С тези
съображения, съдът приема за основателни предявените искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във
вр. чл. 22 от ЗПК, за прогласяване нищожността на договора за паричен заем, поради което
съдът не дължи разглеждане на евентуалния иск; и за основателен иска за прогласяване
нищожност на договора за предоставяне на гаранция.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, първият и вторият
ответник съответно трябва да заплати на ищеца сторените разноски за сумата общо 685 лв.
и 668,59 лв. (160 лв. -платена държавна такса за първия иск, и 143,59 лв.-платена държавна такса
по втория иск; по 125 лв. за възнаграждение на вещо лице и по 400 лв. за възнаграждение на
адвокат). Възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК на ответниците е неоснователно с оглед на
защитавания материален интерес и предвидения минимален размер на адвокатско
възнаграждение по чл. 7, ал.2 от НМРАВ, ред. ДВ бр.88/04.11.2022г.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от М. И. И., с ЕГН:**********, с адрес:
***********, срещу „И.А.М.“ АД, с ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление:
***********, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, на Договор за паричен заем
№№/ 19.07.2022 г.
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от М. И. И., с ЕГН:**********, с адрес:
***********, срещу „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:**********, със седалище и адрес на управление:
***********, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, на Договор за предоставяне
на гаранция №№/19.07.2022 г.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, с ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление:
***********, да заплати на М. И. И., с ЕГН:**********, с адрес: ***********, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 685,00 лева– съдебни разноски.
4
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:**********, със седалище и адрес на управление:
***********, да заплати на М. И. И., с ЕГН:**********, с адрес: ***********, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 668,59 лева– съдебни разноски.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5