Р Е Ш
Е Н И Е
гр.
Кюстендил, 02.06.2020 г.
Кюстендилският окръжен съд, гражданска колегия, в открито
заседание на четиринадесети май две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
СИМОНА
НАВУЩАНОВА
при участие на секретаря Вергиния Бараклийска , като разгледа докладваното от съдия Савова в.
гр. д. №611 по описа за 2019г. на КнОС и на основание
чл.267 от ГПК, за да се произнесе взе предвид :
„Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, Столична община, район Люлин, бул. „Д-р. Петър Дертлиев“
№25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, обжалва решение №770/30.09.2019г.,
постановено от Районен съд – Кюстендил по гр.д.№2446/2018 г. по описа на същия
съд.
С
оспорвания първоинстанционен съдебен акт КнРС е оставил без уважение исковата претенция на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД против К.К.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, за признаване на установено в отношенията между страните, че
ответникът има задължения към ищцовото дружество в
размер на 1137,05 лв., представляващи главница по Договор за паричен заем №
1938632/23.10.2013г.; **** лв, представляващи
договорна лихва за периода от 29.01.2014г. – 18.06.2014г. (падеж на последна
погасителна вноска); 9,00 лв. такса разходи; **** лв., представляващи
обезщетение за забава за периода от 30.01.2014 г. до датата на подаване на
заявлението в съда, както и законна лихва за забава върху главницата от датата
на входиране на заявлението до окончателното
изплащане на задължението, за които суми по заповедното производство по ч.гр.д.
№ 1548/2018г на ГПК, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК, които вземания са били прехвърлени от „*******” АД, ЕИК: ***** на настоящия ищец по силата на Договор
за прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и описани в Приложение от
01.12.2014 г., за които била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр. д. № 1548/2018 г., като
неоснователна и недоказана.
Решението
на районния съд се обжалва изцяло с доводи за неговата неправилност, породена
от незаконосъобразността му. Иска се отмяната му и уважаване на предявените
искове. Претендират се разноски.
Въззивното дружество
релевира довод за нарушение на материалния закон при
постановяване на първоинстанционният съдебен акт. Не
споделя извода на решаващия съд, че ищцовото ТД не е
доказало съобщаването на цесията на ответницата предвид неполучаването на
уведомленията за това от нея, а от назначения й от съда особен
представител. Изтъква наличие на
неправомерно поведение от страна на ответницата, изразяващо се в нарушаване
нормите на чл.94, ал.1 и чл.99, ал.1 от Закона за гражданската регистрация. Сочи,
че процесуалният закон в чл.47, ал.6 е предвидил достатъчно надежден механизъм,
компенсиращ личното участие на ответника в процеса, посредством института на
особения представител. Приема, че същият е надлежен адресат на всички
твърдения, наведени от ищеца с исковата молба, включително такива за извършена
цесия. В този смисъл цитира съдебна практика.
Не
се споделя и констатацията на съда относно нищожността на договорната клауза за
размера на възнаградителната лихва. Твърди, че
доколкото тази лихва има възнаградителен, а не
наказателен характер, се дължи, както е уговорена. Изтъква, че за страните не
съществува ограничение да договарят възнаградителна
лихва над размера на законната лихва.
Не се споделя и доводът на районния съд за
отхвърляне на исковата претенция за заплащане на дължимата такса за разходи.
Сочи, че същата е конкретно договорена като размер и като разноски. Приема, че
доколкото законът предвижда възможност за включване на подобни такси, са
неоправдани констатациите за тяхната недължимост.
Сочи, че тези такси обезщетяват част от сумите, изразходвани от кредитора за
извършвани допълнителни услуги. Твърди, че същите са приети от длъжника при
подписването на договора за потребителски заем. Изтъква, че по аргумент от
разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗПК потребителят е длъжен да извършва всички
плащания – на лихви, такси, комисионни и други разходи, които са предвидени в
условията на сключения договор.
По изложените съображения приема за напълно
неоснователни доводите на районния съд за недействителност на договора за заем
поради нарушаване на отделни негови разпоредби, а именно тези на чл.11, ал.1,
т.9 и т.10 ЗПК.
Не е
постъпил отговор от насрещната страна, като процесуалният й представител
оспорва жалбата в хода по същество.
Кюстендилският
окръжен съд счита, че въззивната жалба е допустима,
доколкото същата е подадена в срок и от надлежна страна, срещу подлежащ на въззивна проверка първоинстанционен
съдебен акт.
По
същество намира следното:
Пред
Районен съд - Кюстендил са предявени от „Агенция за събиране на вземания ” ЕАД,
ЕИК ******
срещу К.К.П., ЕГН **********,за посочените по-горе
суми.
Видно
от договор за паричен заем №1938632 от 23.10.2013 г. , „******“ АД е предоставило на ответната страна
сума в размер на **** лв., Погасяването следвало да се извърши на 34 седмични погасителни вноски от 86,76
лв. всяка, с лихва при фиксиран годишен лихвен процент 146.20% и общ размер на
всички плащания от 2949.84 лв. при ГПР 883.20 %.
С
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 год., сключен на
основание чл. 99 от ЗЗД между „*****“ АД
и„Агенция за събиране на вземания ” ЕАД, както и подписано на 01.12.2014 г.
Приложение 1 , неразделна част от договора, вземането по договор за паричен
заем с № 1938632, е прехвърлено на ищцовото търговско
дружество изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително
и всички лихви, като цесията е потвърдена на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД /срвн. л. 15 от делото на КнРС/.В
приложената извадка от Приложение №1 към договора се съдържа описание на процесното вземане .
Видно
от представеното пълномощно, на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД е възложено да извърши от името на упълномощителя уведомяване на длъжниците
по смисъла на чл. 99, ал.3
от ЗЗД, чиито вземания са предмет на договор за прехвърляне на
вземанията от 16.11.2010 год.
Липсват
данни уведомленията от 21.06.2018
г.и 15.11.2018г. за извършените продажби
на вземането, да са били връчени на адресата.
По
ч.гр.д. № 1548/2018 г. на КнРС, в полза на заявителя
/въззивника/, била издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение № 756/2018 г., връчена на длъжника в хипотезата на чл. 47,
ал. 5 от ГПК и в срока по чл. 415 от ГПК заявителят по заповедното производство
е предявил установителните искове,предмет на производството.
В първоинстанционното производство е прието заключение по
съдебно-счетоводна експертиза, изпълнена от в.л.М.В., според което заключение
общият размер на задължението при
седмична погасителна вноска от ****лв. възлиза на ****лв., като предоставената
сума /главница/ е ****лв., а осчетоводените като внесени суми от ответната
страна са на обща стойност ****лв.,с която сума са погасени вноските до
22.01.2014вкл. и частично тази от 29.01.2014г., като от така посочената
вноска е останала незаплатена главница
от ***лв., както и главниците по останалите 20бр. вноски. С оглед на това, в
заключението се констатира, че
непогасената главница възлиза на ****лв. Освен това по договора непогасената договорна лихва би възлизала на 604,79лв.; непогасената такса разходи- 9лв., а лихвата
за забава - **** лв.В заключението са посочени и стойностите на БНБ за срока на
действие на договора – 0,03%,респ.0,02%.
С
оглед горното, съдът намира от правна страна следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
По
валидността и допустимостта:
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. При проведения инстанционен
контрол не се установяват пороци, даващи основание за квалифицирането му като
нищожен, респ. недопустим съдебен акт.
Във
връзка с изложените доводи за неправилност на постановения от първоинстанционния съд съдебен акт, настоящият състав на въззивната инстанция приема следното:
Изводът,
че ищцовото дружество не е активно материалноправно легитимирано да претендира вземания по процесния договор за потребителски заем, поради липсата на
уведомяване за придобиване на дълга от
него с договора за цесия, е неоснователен.
С
договора за цесия кредиторът прехвърля своето вземане по отношение на длъжника
на трето лице, като за това не е необходимо съгласие на длъжника, нужно е само
постигнато съгласие между кредитора и третото лице.Сключването на договора за
цесия води до промяна на страна в материалното правоотношение, съществуващо до
този момент между първоначалните страни.
На следващо място, за да
произведе действието си спрямо длъжника, договорът за цесия следва да му бъде
съобщен от предишния кредитор съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Уведомяването на длъжника е предвидено с цел същият да узнае за договора за цесия
с оглед изпълнение на задълженията му на новия кредитор и също така да го
защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение на лице, което вече
не е носител на правата по съответния договор.
Действително, съобразно чл. 99, ал.4 от ЗЗД
прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня,
когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор, но това правило има
значение само при противопоставяне на възражение за извършено погасяване на
задължението към стария кредитор. Съдебната практика е константна, че
предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник. По делото са представени
доказателства за налично упълномощаване в тази връзка. Това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД и е правно
допустимо.
По делото е безспорно установено, че приобретателят на вземането не е успял надлежно да уведоми
длъжника за станалата цесия преди депозиране на заявление за издаване на
заповед по чл.410 ГПК, доколкото уведомленията не са получени от същия.
Спорният по делото момент е свързан с обстоятелството дали длъжникът е надлежно
уведомен с връчване на преписа от исковата молба на назначения му особен
представител.
Установената съдебна практика е категорична,
че връчването на исковата молба, в която се съдържа изявление за станалата
цесия, осъществява фактическия състав на чл. 99, ал.4 от ЗЗД, респективно
длъжникът следва да се счита уведомен за цесията и възражението му за непротивопоставимост, се явява неоснователно. В случая
обаче връчването е извършено не лично на длъжника, а на назначения от съда
негов особен представител.
Целта
на института на особения представител е да бъдат гарантирани правата на
определен кръг субекти, сред които е и лицето, неуведомено за започналото срещу
него производство. Определянето на особен представител на ответника по реда на
чл. 47, ал. 6 ГПК, се осъществява с акт на съда при наличието на процесуалните
предпоставки по чл. 47, ал. 1, вр. ал. 3 ГПК.
Фигурата на особеният представител цели защита интереса на страна в процеса,
която не може лично да вземе участие в него.
В
настоящия случай, необходимостта от назначаване на особен представител на
основание чл. 47, ал. 6 ГПК е констатирана след проведена процедура по връчване
на съобщението с препис от исковата молба и приложенията към нея на ответника
по реда на чл. 47, ал. 1, вр. ал. 3 ГПК.
В
Решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/2018 на I ТО на ВКС е прието, че „връчването на всички книжа
по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и
от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици“,
т.е.следва да се приеме, че особеният представител е овластен
да приема материалноправни изявления от страна на
кредитора. Съобразявайки горното,
настоящият съдебен състав не споделя довода на районния съд, който е
приел, че изходящото от цедента уведомление,
приложено към исковата молба на цесионера и
достигнало с нея до длъжника по
гореуказания начин, не съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно
чл.99 ал.3 пр.1 ЗЗД, при което прехвърлянето на вземането не поражда действие
за длъжника на основание чл.99 ал.4 от ЗЗД, тъй като уведомлението чрез
пълномощник в случая е допустимо съгласно разпоредбите на чл.9, чл.36 и чл.39 ЗЗД. Практиката на ВКС също е безспорна, че е надлежно уведомяването за
станалата цесия на пълномощника на длъжника. Фигурата на особения представител
не се различава от тази на упълномощения такъв, доколкото целта на същите е да
се грижат за интересите на представляваното лице, което обстоятелство води до
извод, че е надлежно връчването на уведомлението за станалата цесия на особения
представител на длъжника.
Видно
от приложеното по делото Приложение № 1 към горепосочения рамков договор е, че кредитодателят е цедирал на ищеца
вземането си към ответника, което е индивидуализирано
Към
дата на съставяне на процесното Приложение
№1/посочена като 01.12.2014г./, вземането е отразено като съществувало до
размер на 1822,05лв. от общо задължение 2949,84лв.
Същевременно,
както е посочено, предоставената сума по процесния договор за
потребителски кредит е в размер на 1500 лв., а уговорените ГЛП и ГПР са съответно в
размер на 146,20% и в размер на 883,20 %. Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична
сума. Доколкото критерий за нищожност на клаузата за
уговорената лихва /т.е.дали е нарушен принципът на справедливост
и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника/, е размерът
на законната лихва към този момент, при
установената / към този момент/ съдебна практика по сходни казуси за
договори, сключени преди изменението на ЗПК от 2014 г.,се приема, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителна лихва е действително,
е то
да не надвишава с повече от три пъти законната такава/респ.пет
пъти съгласно актуализираната практика/ .В случая, при многократно
надхвърляне на така посочени в договора размери спрямо размерa на
законната такава за периода, правилно е прието, че клаузите, касаещи
лихви по кредита, са нищожни и претенциите за лихви са неоснователни.
Последиците
от обявяването на тази недействителност са регламентирани в разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
но не и на лихва или други разходи по кредита. Именно съобразявайки тази норма,
следва да бъде уважена единствено претенцията за главница ведно със законната
лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК.Съгласно заключението,
непогасената главница е в размер на 1137,05лв. , колкото е и претендираната, като по делото липсва насрещна претенция за
внесени недължими суми за лихви, които да бъдат евентуално съобразени в това производство
.
С оглед изхода на настоящото производство
разноските, претендирани от въззивника,
следва да се присъдят по компенсация. В заповедното производството той е сторил
разноски в размер на 98,65 лв. В исковото производство разноските са в размер
на общо 1461,29лв., като за първоинстанционното
производство те се формират от държавна такса-151,35 лв., 379,97 лв.-внесен
депозит за особен представител, 250.00 лв.-възнаграждение за вещо лице , като съдът намира, че юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция следва да
се определи в размер на 100лв, което е определено съобразно чл. 25 от Наредбата
за заплащане на правна помощ, а за въззивното
производство разноските са съответно – държавна такса 100лв.,възнаграждение за
особен представител – 379,97лв. и юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция- 100лв.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца разноски съразмерно с уважената част от исковете, или сума в размер
на лв.-683,08лв. разноски в исковото
производство и сума в размер на 46,11 лв.-разноски в заповедното производство.
Мотивиран от горното, Кюстендилски окръжен
съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
решение №770/30.09.2019г., постановено по гр.д.№2446/2018 г. на Районен
съд – Кюстендил , в ЧАСТТА, в която е отхвърлен исък,предявен
от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, с
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4,
представлявано от Н.Т.С. и М.Д.Д., против К.К.П., ЕГН **********, с адрес: ***, за признаване на установено в
отношенията между страните, че ответникът има задължения към ищцовото дружество в размер до ****лв. лв., главница по Договор
за паричен заем № 1938632/23.10.2013г.ведно със
законна лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението по
заповедното производство по ч.гр.д. № 1548/2018г на РС-Кюстендил по
което е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК., за вземания , прехвърлени от „******” АД, ЕИК: ***** на настоящия ищец по
силата на Договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и описани в
Приложение от 01.12.2014 г.,КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К.К.П., ЕГН **********, с адрес: ***,че същата дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК
*****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, сума
в размер на ***** лв. (******
ст.)главница, дължима по сключен Договор за паричен заем №
1938632/23.10.2013г.ведно със законна
лихва за забава върху главницата от датата на входиране
на заявлението по заповедното
производство по ч.гр.д. №1548/2018г .на РС-Кюстендил, по което е била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, за вземания,
прехвърлени от „******” АД, ЕИК: ******* на„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”
ЕАД по силата на Договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и описани
в Приложение от 01.12.2014 г.
ОСЪЖДА
К.К.П./ с посочени данни/, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ******, разноски по компенсация в исковото
производство 683,08лв.общо за двете
инстанции, а също и сторените разноски в производството по ч.гр.д. № 1548/2018г .на РС-Кюстендил в общ
размер на 46,11 лв. съразмерно с
уважената част от исковете.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №770/30.09.2019г., постановено по гр.д.№2446/2018 г. на Районен съд –
Кюстендил в останалата му част.
Настоящото
решение не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:1.
2.