РЕШЕНИЕ
№ 3272
Пазарджик, 15.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административният съд - Пазарджик - XIV състав, в съдебно заседание на двадесет и четвърти юни две хиляди двадесет и пета година в състав:
| Съдия: | СНЕЖАНА СТОЯНОВА |
При секретар ДЕСИСЛАВА АНГЕЛОВА като разгледа докладваното от съдия СНЕЖАНА СТОЯНОВА административно дело № 20257150700495 / 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 от и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 118 от Кодекса за социалното осигуряване КСО).
Образувано е по жалбата на Ю. Е. Д. от [населено място], обл.Пазарджик, [ЕГН], чрез адв.А. Н. от АК Пазарджик, против решение № 1012-12-153#1 от 24.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ – Пазарджик. С оспореното решение е потвърдено разпореждане № 122-00-15-3 от 14.02.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пазарджик, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на жалбоподателката е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.
В жалбата се твърди, че оспореният административен акт е неправилен и незаконосъобразен, тъй като административният орган погрешно е тълкувал и приложил относимите материалноправни разпоредби на Регламент № 883/2004 г. и Регламент (ЕО) № 987/2009г., като е приел, че компетентната администрация е тази на Германия.
В съдебно заседание жалбоподателката не се представлява. Постъпила са писмени бележки по съществото на делото от адв.Н. , видно от които жалбата се поддържа по изложените съображения. Претендират се разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение.
Ответникът чрез юрк. С. оспорва жалбата. Моли да бъде потвърдено решението на Директора на ТП на НОИ – Пазарджик. Претендира разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна.
Административен съд – Пазарджик, след като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:
Административното производство е започнало с подадено от жалбоподателката Ю. Д. заявление с вх. № ЗПОБ-602-00020 от 05.01.2023 г. в Дирекция „Бюро по труда“ [населено място] за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) на основание чл.54а от КСО, с което е декларирала, че последното й правоотношение с работодател от Германия е прекратено, считано от 11.12.2022 г.
По подаденото заявление с рег. № 122-00-15/09.01.2023 г. на Ю. Д. е изпратено уведомително писмо с изх. № 122-00-15-1 от 09.01.2023 г., с което на основание чл. 1, ал. 6 от Наредба за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица е уведомена, че следва да представи документи както следва: заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава членка на ЕС - Германия; декларация, относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004; документи, удостоверяващи осигурителен стаж в Германия и анкетна карта за Германия.
Във връзка с горепосоченото уведомително писмо Ю. Д. е представила заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от държава членка на ЕС - Германия, декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) №883/2004, анкетна карта за Германия и документи за упражнявана трудова дейност – 7 броя.
С подаденото заявление Ю. Д. е поискала да й бъде отпуснато парично обезщетение за безработица, като е декларирала, че е упражнявала трудова дейност на територията на държава - членка на Европейския съюз (ЕО), т.е. за нея са приложими правилата за координация на схемите за социална сигурност - Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент на Съвета (ЕО) № 987/2009. Същата е поискала удостоверяване на осигурителни периоди от Германия за времето от 15.10.2021 г. до 23.12.2021 г., от 13.01.2022 г. до 28.02.2022 г. и от 17.10.2022 г. до 10.12.2022 г. Съобразно това с разпореждане №122-00-15-1 от 19.01.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл. 54г, ал. 4 от Кодекса за социално осигуряване е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица до получаване на структурирани електронни документи (СЕД) U017, U004 и Н006 от компетентната институция на Германия.
- период на неосигурена заетост от
- период на осигурена заетост от 29.11.2021 г. до 14.12.2021 г.
- период на осигурена заетост от 13.01.2022 г. до 28.02.2022 г.
- период на неосигурена заетост от 26.10.2023 г. до 28.11.2023 г.
- причина за прекратяване на заетостта - „дата на изтичане на договора“
- брутен доход за периода от 15.10.2021 г. до 26.11.2021 г. в размер на 2603,60 евро
- брутен доход за периода от 29.11.2021 г. до 14.12.2021 г.в размер на 824,16 евро
- брутен доход за периода от 13.01.2022 г. до 28.02.2022 г. в размер на 3237,38 евро
- брутен доход за периода от 26.10.2023 г. до 28.11.2023 г. в размер на 2322,16 евро
- държава на пребиваване – Германия.
Предвид представените документи и на основание чл. 55 от АПК, с разпореждане № 122-00-15-2 от 07.02.2025г. е възобновено производството по подаденото от лицето заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица.
При преценка правото на парично обезщетение, претендирано от Ю. Д. административният орган е приел, че България не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване. С оглед формирания извод ръководителят на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пазарджик с разпореждане № 122-00-15-3 от 14.02.2025 г. на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е отказал отпускане на парично обезщетение за безработица на лицето.
Издаденото разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пазарджик е било оспорено по административен ред, с оглед което е издадено решението на Директора на ТП на НОИ – Пазарджик, предмет на оспорване в настоящото производство.
По делото са представени писмени доказателства от процесуалния представител на жалбоподателката, от които се установява че в нито един момент тя не е прекъснала връзката си с България, където също полага труд. Така за периода от 01.06.2021 г. до 14.10.2021 г. и от 17.03.2022 г. до 13.10.2022 г. Д. е полагала труд при работодател в България – факт, който факт се установява от приложената към административната преписка справка на л.21 в делото. Считано от 14.06.2024 г. Д. е започнала работа като работник – кухня в [населено място] при работодател „Атанас Янакиев - 1966“ ЕООД /трудов договор на л.123 в делото/. Установява се от удостоверение, издадено от орган по проходите в ТД НАП Пловдив / л.124 в делото/, че към 20.02.2025 г. Д. е с непрекъснати здравноосигурителни права. От приложените епикризи се установява, че лицето се лекува в България.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Жалбата е подадена в срок, срещу акт подлежащ на оспорване от лице, което има правен интерес от оспорването и в този смисъл е допустима.
Разгледана по същество жалбата е основателна.
Разпоредбата на чл. 146 от АПК задължава съда да прецени законосъобразността на административния акт, като провери дали е издаден от компетентен за това орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалноправните и материалноправните разпоредби по издаването му и съобразен ли е с целта, която преследва законът. Извън правомощията на съда е да преценява целесъобразността на административния акт.
Оспореното решение е издадено от компетентен орган съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО, според който пред ръководителя на съответното ТП на НОИ се подават жалби срещу разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица. Според чл. 117, ал. 3 от КСО ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им. С решението ръководителят на ТП но НОИ решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. В настоящия случай процесният акт касае именно разпореждане, с което се отказва отпускане на обезщетение за безработица, като издателят на акта е материално и териториално компетентният орган да го стори.
Оспореното решение е издадено в предвидената от закона писмена форма съобразно чл. 59, ал. 2 от АПК, като съдържа наименование на органа, който го издава, адресат на акта, който е ясно и точно идентифициран, съдържа разпоредителна част, с която се определят правата и задълженията на адресата на акта, пред кой орган и в какъв срок актът може да се обжалва, както и дата на издаване и подпис на лицето, което го е издало, с означаване на длъжността му. В изпълнение на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК ясно са посочени всички фактически и правни основания за издаване на акта. При издаването на оспореното решение административният орган не е допуснал нарушение на процесуалните разпоредби на закона. Административният акт е мотивиран, като в мотивите органът е посочил както фактическите, така и правните основания за издаването му. Съдът намира, обаче, че оспореният акт противоречи на материално правните разпоредби по издаването му.
Съгласно чл. 54а, ал.1 от КСО право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: т. 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; т. 2 не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; т. 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда.
Към момента на подаване на заявлението жалбоподателката е субект, отговарящ на условията по чл. 54а, ал.1 от КСО. Не е спорна регистрацията й в Агенцията по заетостта.
Макар това да не е потвърдено от компетентната институция на Германия, Д. е представила със заявлението пред Дирекция „Бюро по труда“ [населено място] убедителни писмени доказателства за това, че в периода от 17.10.2022 г. до 10.12.2022 г. е полагала труд в Германия, т.е. че Германия се явява държава на последна заетост по претендираното от нея обезщетение за безработица.
Спорен е въпросът по делото коя държава е компетентна да разгледа и определи правото и размера на паричното обезщетение за безработица за лицето.
При изследване материалната законосъобразност на атакувания изричен отказ, съдът съобрази, че държава по произход на Ю. Д. е Република България, а държавата по нейна последна заетост при подаване на заявлението е Германия. Предвид обстоятелството, че тези две държави членуват в Европейския съюз, то към настоящия казус приложение намира регулацията на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, както и Регламент ЕО) № 987/2009 по неговото прилагане.
В персоналния обхват на Регламент № 883/2004г. попадат граждани на държава членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица (чл. 3), а сред материалния му обхват попадат обезщетенията за безработица (арг. чл. 4, б. „з“ от Регламента).
Основен мотив на оспорения изричен отказ е, че държавата по последна заетост на Ю. Д. е и държава на нейното пребиваване, поради което е неприложим чл. 65, § 2 и 5 на Регламент № 883/2004 г.
Разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004г. предвижда напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в нея, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.
Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата - членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване / чл. 65, § 5 от Регламента /.
Съгласно решение U3 от 12.06.2009 г. напълно безработно лице в съответствие с чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 г. е лице, което вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост / напр. когато трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл /.
Жалбоподателката Ю. Д. е напълно безработно лице, тъй като на 10.12.2022 г. е било прекратено трудовото й правоотношение с германския работодател и на 05.01.2023 г. тя е подала заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица.
Предвид предписанието на чл. 65 от Регламент № 883/2004 г. е от значение изясняването коя е държавата по пребиваване на жалбоподателката. Според чл. 1, § 3, б. „и“ от Регламент № 883/2004г. „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава. Разпоредбата на чл. 11 от Регламент № 987/2009 г. посочва критериите, по които се определя пребиваването: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.
При изследване на признаците, касаещи определяне на пребиваването, съдът съобрази, че по време на трудовото й правоотношение с германския работодател Д. е пребивавала значителна част в Р.България, където е й работила. Към момента тя се е установила трайно в България.
При съобразяване на центъра на интересите на жалбоподателката, съобразно критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 се налага категоричния извод, че този център на интереси е в Република България, това е държавата по обичайно пребиваване на лицето, следователно е й компетентната държава-членка за изплащане на паричното обезщетение за безработица.
Тук е мястото да се каже, че неоснователно се твърди от административния орган, че Ю. Д. е придобила статут на постоянно пребиваваща в Германия. Такава информация не се съдържа в СЕД Н006, където единствено е посочен адрес на регистрация на лицето. Посоченото в СЕД, че Германия е държава на пребиваване не е обвързващо компетентната българска институция обстоятелство, като преценката се извършва съобразно разписаните в приложимите европейски регламенти правила.
Изложените съображения налагат извода, че административният орган е постановил един необоснован акт, в противоречие с материалните разпоредби на закона, поради което същият следва да бъде отменен като незаконосъобразен, а административната преписка да бъде върната за ново произнасяне по същество.
Преди новото произнасяне административният орган следва да направи ново запитване до компетентната институция на Германия за периода от 17.10.2022 г. до 10.12.2022 г., като при евентуално потвърдена осигурена заетост и съобразно изложените горе мотиви България следва да приеме за държава на пребиваване. При постъпила информация за неосигурена заетост за посочения период, България се явява държава по последна заетост за периода от 17.03.2022 г. до 13.10.2022 г. и като такава е компетентна на общо основание да се произнесе за правото на парично обезщетение на Д. в зависимост от осигурителния доход за релевантния период и осигурителния стаж на лицето.
Съгласно чл. 174 АПК и като взема предвид, че за новото произнасяне е необходима допълнителна информация, съдът определя двумесечен срок за ново произнасяне.
С оглед изхода на делото право на разноски има жалбоподателката, като същата претендира такива в размер на платеното адвокатско възнаграждение. От страна на процесуалния представител на отвеника е направено възражение да прекомерност, което съдът намира за основателно.
Претендираното адвокатското възнаграждение в размер на 1 000 лева е прекомерно предвид фактическата и правна сложност на делото, обема на събраните доказателства и краткото времетраене на проведеното едно съдебно заседание. Ето защо адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено на 500 лева, в който размер се явява съответно на критериите за неговото определяне.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, Административен съд -Пазарджик,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 1012-12-153#1 от 24.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ – Пазарджик, с което е потвърдено разпореждане № 122-00-15-3 от 14.02.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пазарджик, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Ю. Е. Д. от [населено място], обл.Пазарджик, [ЕГН] е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.
ВРЪЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място] за ново произнасяне съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.
ОПРЕДЕЛЯ на основание чл. 174 АПК, двумесечен срок за издаване на административния акт, считано от влизане в сила на решението.
ОСЪЖДА Националният осигурителен институт да заплати на Ю. Е. Д., [ЕГН], адрес: [населено място], обл.Пазарджик, [улица], направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 /петстотин/ лева.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 119 от КСО.
| Съдия: | (П) |