РЕШЕНИЕ
№ 8632
гр. София, 25.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20231110107190 по описа за 2023 година
Предявен e отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 439
ГПК.
Производството е образувано по искова молба от Н. И. Н. срещу „Фронтекс
Интернешънъл” ЕАД за признаването за установено по отношение на ответника, че
ищeцът не му дължи сумите по издаден против него изпълнителен лист от 18.06.2013 г.
по ч.гр.д. № 21843/2013 г. по описа на СPC, 38 състав, за сумите от: 1899,74 лв. -
главница, ведно със законна лихва за периода от 20.05.2013 г. до изплащане на
вземането, договорна лихва в размер на 499,46 лв. за периода от 02.01.2008 г. до
19.05.2013 г., наказателна лихва в размер на 1572,55 лв. за периода от 02.01.2008 г. до
19.05.2013 г., както и сумата от 338,59 лв. разноски по делото, а именно: 79,44 лв. -
държавна такса и 259,15 лв. - възнаграждение на адвокат.
Твърди се в исковата молба, че изпълнителният лист е издаден в полза на „ОББ“
АД, като с договор за цесия от 04.12.2015 г. вземането е прехвърлено на ответника –
„Фронтекс Интернешънъл” ЕАД. Сочи, че въз основа на изпълнителния лист е
образувано изпълнително дело № 774/2013 г. по описа на ЧСИ Георги Дичев. Твърди
се, че от образуването на изпълнителното дело до момента на депозиране на исковата
молба не са предприемани изпълнителни действия. На 28.02.2018 г. изпълнителното
дело било прекратено на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради непредприемане на
изпълнителни действия повече от 2 години. Впоследствие, за прекратяването на изп.
дело отново била поставена резолюция от 09.05.2018 г. върху изпълнителния лист.
Счита, че изп. дело е било прекратено по силата на закона след изтичане на две години,
в които не са предприемани изпълнителни действия. Счита, че вземанията са погасени
поради изтекла погасителна давност, като в случая е изтекла както кратката
тригодишна давност, така и общия петгодишен давностен срок. Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът сочи, че с договор за цесия от 07.03.2019 г.
е прехвърлил процесното вземане на „С.Г.Груп“ ООД, от който момент няма
качеството на кредитор на ищеца. Счита, че не е пасивно процесуално легитимиран да
1
отговаря по иска. Сочи, че му е известно преди образуване на делото ищецът да е бил
уведомен за извършената цесия, като прилага уведомление за извършената цесия към
отговора на исковата молба.
По допустимостта на иска срещу ответника „Фронтекс Интернешънъл”
ЕАД:
От съществено значение за допустимостта на производството против ответника
„Фронтекс Интернешънъл” ЕАД в случая е дали уведомяването на длъжника за
извършената цесия е настъпило в хода на висящ съдебен процес, образуван по иск с
правна квалификация чл. 439 ГПК, предявен от длъжника, в който случай същото
следва да се съобрази като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, или уведомяването е настъпило преди образуване на делото. В
случай че уведомяването е настъпило след завеждане на делото, то същото следва да
продължи между първоначалните страни. В случая уведомяването, че вземането е
прехвърлено от „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД на „С.Г. Груп“ ООД с договор за
цесия от 07.03.2019 г., е станало в хода на процеса, като длъжникът е узнал за
извършената цесия с връчване на отговора на исковата молба и приложенията към
него. Ето защо производството спрямо предишния кредитор /цедента „Фронтекс
Интернешънъл” ЕАД/ е допустимо е процесуално легитимиран да отговаря по
предявения иск /в този смисъл е напр. решение № 243 от 06.08.2017 г. по т.д.
3501/2015 г. на Върховния касационен съд, I т.о./. Освен това следва да се посочи, че
задължението за уведомяване на длъжника за извършената цесия, за да произведе
същата действие спрямо него, е на цедента „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД /чл. 99, ал.
3 и ал. 4 ЗЗД/.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
При предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили факти (с
оглед на наведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок), които
водят до погасяване на установеното изпълняемо право на ответника. В тежест на
ответника е при условията на пълно и главно доказване да установи фактите и
обстоятелствата, които обуславят дължимостта на претендираните от него суми, както
и настъпването на обстоятелства, прекъсващи/спиращи срока, с изтичането на който
законът свързва погасяване на вземането по давност.
Предвид наведеното единствено основание за недължимост на сумата ответникът
следва да установи настъпването на обстоятелства, водещи до прекъсване или спиране
на срока, с изтичането на който законът свързва погасяване на вземането по давност по
смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
С приетия доклад по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване в
отношенията между страните са отделени обстоятелствата, че: 1/ ответникът се е
легитимирал като кредитор по процесното вземане поради извършена цесия с договор
от 04.12.2015 г., сключен с „ОББ“ АД, като впоследствие процесното вземане е
придобито от „С.Г.Груп“ ООД по силата на договор за цесия от 07.03.2019 г.; 2/ че
относно процесното вземане е било образувано изп. дело № 774/2013 г. по описа на
ЧСИ Георги Дичев.
Във връзка с изложените твърдения и възражения в исковата молба, спорно по
делото се явява единствено обстоятелството дали вземането е погасено по давност.
Видно от отразеното в процесния изпълнителен лист срещу Н. И. Н. и
2
приложената заповед за изпълнение, същият е издаден на основание чл. 417 ГПК, т.е.
въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ.
Давността за вземането се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на
вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно
действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или
ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита
прекъсната със заявлението – в този смисъл е приетото в т. 14 от Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. В случая по
делото не са налице данни след издаването на заповедта за изпълнение да е предявен
иск за установяване съществуването на процесното вземане, поради което се налага
изводът, че след настъпване изискуемостта на вземането, давността не е била
прекъсната с депозирането на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК.
По делото не се доказва оспореното вземане да е било установено със съдебно
решение.
Видно от книжата по приложеното изп. д. № се установява заповедта за
изпълнение да е била връчена на длъжника чрез залепване на уведомление по реда на
чл. 47 ГПК на 27.08.2013 г., което се установява от извършеното отбелязване в
разписката към съобщението /л. 15 от ИД/. Срокът за подаване на възражение по чл.
414 ГПК /в приложимата редакция на разпоредбата/ е изтекъл на 10.09.2013 г., като от
11.09.2013 г. заповедта за изпълнение е влязла в сила.
Във връзка с определяне на началната дата, от която тече давностният срок за
оспореното вземане, следва да се отбележи, че в рамките на заповедното производство
длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за защита, като извън
тях той няма право на друг иск за защита. Тези способи са: възражение срещу
заповедта за изпълнение, възможност за жалба срещу заповедта в частта за разноските,
жалба срещу разпореждането за незабавното изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК,
както и иск по чл. 424 ГПК. Това произтича от особения характер на заповедното
производство, уредено в глава ХХХVІІ от ГПК. Касае се за специални процесуални
норми, установяващи специфични права (съответно задължения), относими само към
страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение.
Поради характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на
ГПК, тъй като предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и
осигурява пълноценна защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът
изисква само депозирането на възражение от негова страна (дори без да е необходимо
мотивиране на това възражение), за да бъде заявителят задължен да установява
вземането си по исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането на
горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но
това не му дава основание да търси защита чрез друг иск, извън предвидените
възможности за защита в заповедното производство.
В изложения смисъл е и постановената практика на Върховния касационен съд –
напр. Определение № 688 от 14.12.2009 г. на ВКС по ч. гр. д № 692/2009 г. на ІІІ ГО,
ГК; Определение № 244 от 12.05.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 180/2010 г. на ІІІ ГО, ГК;
Определение № 194 от 08.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 772/2009 г. на ІІ ТО, ТК и
Определение № 335 от 27.06.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 311/2012 г., I ГО, ГК.
Възражението се прави в двуседмичен срок от връчването на заповедта /в актуалната
редакция към момента на издаването на процесната заповед за изпълнение/, който не
може да бъде продължаван, като с изтичането му длъжникът вече няма възможност да
оспорва заповедта и заповедта за изпълнение се стабилизира. Нейното атакуване може
да се извърши само при условията на чл. 424 ГПК, като в исковата молба следва да се
3
посочи наличието на новооткрити обстоятелства или нови факти, които са от
съществено значение и които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за
възражение. Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по реда
на чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в случая на заповедното производство – факти, настъпили
след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за
изпълнение. В този смисъл, възражението за изтекъл давностен срок преди изтичане
на двуседмичния срок по чл. 414 ГПК е преклудирано, ако не е направено в рамките на
заповедното производство, като е недопустимо същото да се разглежда като основание
на предявен впоследствие отрицателен установителен иск за недължимост на
вземанията. Следователно, за основателността на претенцията в настоящото
производство следва да се установи дали след влизане в сила на заповедта за
изпълнение (с изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК) е
изтекъл изискуемият давностен срок за вземането, без да са настъпили обстоятелства,
водещи до неговото спиране или прекъсване.
Както се посочи по-горе, съдът приема, заповедта за изпълнение е влязла в
законна сила, считано от 11.09.2013 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 110 ГПК, с изтичане на петгодишна давност се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Разпоредбата на
чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с
влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в
сила заповед за изпълнение. Корективното тълкуване на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се налага с
оглед променената правна рамка след влизане в сила на разпоредбата. Така както
длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради
факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението е
постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в
сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК. В този смисъл е напр. решение № 3/04.02.2022 г. по гр. дело № 1722/2021 г.
на IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
В процесния случай вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № . Заповедта за
изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при
оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 от ГПК проверката
дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл. 416 от
ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила.
Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на
вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се
съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на
установения в нормата на чл. 414, ал. 2 от ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо,
тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл. 424 от ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства. В този смисъл са разясненията, дадени с определение № 480 от
19.07.2013 г. по ч. гр. дело № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., постановено по реда на
чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Извън иска по чл. 424 от ГПК длъжникът не може да се
ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Ето защо,
на основание чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, давността за вземания, установени със заповед за
изпълнение, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в
срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е 5 години, тъй като заповедите за изпълнение, издадени
по реда на ГПК от 01.03.2008 г., се ползват със стабилитет и влизат в сила по арг. от чл.
4
424 от ГПК, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК /в
този смисъл - определение № 315 от 15.05.2020 г. по т. дело № 2143/2019 г. на II т. о.
на ВКС, решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. дело № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г. о./.
Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от
въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този
режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на
изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се
предвиждаше възможност за предявяване на искове – чл. 252 от ГПК (отм.), чл. 254 от
ГПК (отм.), чл. 255 от ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В
действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против
заповедта за изпълнение на парично задължение се получава крайният ефект именно на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. В този
смисъл е константната практика на съдилищата – така напр. решение № 261588 от
10.05.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 9988/2020 г.; решение № 261568 от 10.05.2022 г. на
СГС по в. гр. д. № 5505/2021 г.; решение № 261440 от 28.04.2022 г. на СГС по в. гр. д.
№ 9262/2020 г. и др.
Видно от данните по делото, въз основа на процесния изпълнителен лист е
образувано изпълнително дело № 774/2013 г. по описа на ЧСИ Георги Дичев, с район
на действие СГС. Изпълнителното производство е образувано въз основа на молба от
взискателя „ОББ“ АД от 04.07.2013 г. В част от периода, в който е било висящо
изпълнителното дело не е било изрично отменено тълкуванието на закона, дадено в
Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/1980 г., според което давност не
тече в хода на започнало изпълнително производство. Макар и това тълкувание да е
преодоляно с приетото в т. 10 на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на
Върховния касационен съд (ВКС) за изпълнителното производство, постановено на
26.06.2015 г., в случая тълкуванието на ВКС не може да има обратно действие. Това е
така, доколкото съгласно чл. 5, ал. 3 от Конституцията Република България е правова
държава, а един от основните принципи на правовата държава е защита на
легитимните правни очаквания на гражданите. Доколкото през 1980 г. е било
възприето задължително за съдилищата тълкуване на закона, че давност не тече,
докато трае изпълнителния процес за вземането, то гражданите са имали очакване това
да е така и са съобразявали поведението си с изразеното от Върховния съд. Поради
това и следва да се приеме, че за периода от образуване на изпълнителното дело №
774/2013 г. по описа на ЧСИ Г. Дичев до 26.06.2015 г. давност не е текла по време на
изпълнителния процес. В този смисъл е и приетото разрешение с Тълкувателно
решение № 3/2020 от 28.03.2023 г. по Тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на
ВКС.
Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването на
публична продан и т. н.). Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, извършването на имущественото проучване на
длъжника и изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение.
Посочи се, че с оглед възприетото в т. 10, Тълкувателно решение № 2/26.06.2015
г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, след 26.06.2015 г. давността за вземанията
по време на изпълнителния процес не е спряла да тече. След образуване на
изпълнително дело № 774/2013 г. по описа на ЧСИ Г. Дичев съдебният изпълнител е
извършил проучване на имущественото състояние на длъжника чрез справки в НАП,
имотен регистър, КАТ – Пътна полиция, които, както се посочи по-горе, не водят до
5
прекъсване на погасителната давност за вземанията. Освен това обаче съдебният
изпълнител е предприел редица изпълнителни действия чрез налагане на запор на
имуществото и вземанията на длъжника от трети задължени лица – банки и
работодател. Така на 19.08.2013 г. е наложен запор на притежавания от ищеца лек
автомобил „Фолксваген Голф“, рег. № С9571КВ /л. 16 и л. 24 от ИД/, на 30.08.2013 г. е
наложен запор върху вземанията на ищеца от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД /л. 17 и
л. 23/, на 21.05.2014 г. е наложен запор върху вземанията на ищеца от „Рапидо Експрес
енд Лоджистикс“ ООД /л. 32 и л. 40 от ИД/, на 03.02.2015 г. е наложен запор върху
вземанията на ищеца от „Банка ДСК“ ЕАД /л. 44 и л. 46/. Всяко от предприетите
изпълнителни действия, последното от които на 03.02.2015 г., е довело до прекъсване
на давността за вземането, като е започвал да тече нов 5-годишен срок на погасителна
давност. На 06.02.2018 г. при ЧСИ е постъпила молба за конституиране на осн. чл. 429
ГПК на нов взискател по делото – ответника „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД с оглед
извършена цесия /л. 55/, като няма данни съдебният изпълнител да се е произнесъл по
молбата.
С постановление на ЧСИ от 28.02.2018 г. /върху молбата на ответника от
06.02.2018 г./, съдебният изпълнител прекратява изпълнителното дело на осн. чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК поради непоискани изпълнителни действия за повече от 2 години, за
което ответникът е уведомен със съобщение на 01.03.2018 г. /л. 61/.
В продължение на две години, считано от последното изпълнително действие на
03.02.2015 г. до 03.02.2017 г., не са предприети никакви изпълнителни действия спрямо
длъжника, като такива не са и поискани от взискателя. Ето защо, изпълнителното дело
следва да се счита за прекратено по право на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК още към
04.02.2017 г. – поради непоискано от взискателя извършване на изпълнителни
действия в продължение на две години. Перемпцията е без правно значение за
давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи юридически факти
могат да имат значение както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са
различни правни институти с различни правни последици. Изтеклата погасителна
давност изключва правото на принудително изпълнение, въпреки че кредиторът се е
снабдил с изпълнително основание (пред съдебния изпълнител обаче длъжникът не
може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете, освен при
влязло в сила решение за уважаването на иска по чл. 439 ГПК). Перемпцията не
изключва правото на принудително изпълнение. Обратно, и след настъпването й
правото на принудително изпълнение може да съществува, но въпреки това чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК задължава съдебният изпълнител да я зачете.
С последното изпълнително действие от 03.02.2015 г. давностният срок е бил
прекъснат, като с оглед възприетото в ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. по ТД № 3/2020 г.
на ОСГТК на ВКС, давността за вземането не е текла до 26.06.2015 г., от когато е
започнал да тече новият 5-годишен давностен срок.
От 26.06.2015 г. /когато е постановено Тълкувателно решение № 2/2013 г. на
ОСГТК на Върховния касационен съд (ВКС) и от който момент въпреки висящността
на изпълнителното дело давността не се счита за спряна/ до 26.06.2020 г. не са
извършени други изпълнителни действия. Ответникът не доказа в този петгодишен
период да са настъпили обстоятелства, които да са довели до спиране или прекъсване
на давността.
Предявеният отрицателен установителен иск е основателен и следва да бъде
уважен.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ищеца,
като на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да му заплати сумата
6
от 172,41 лева заплатена държавна такса в производството.
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на адв. В. В. П. от САК следва да се присъди сумата от 731,03 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие на ищеца Н. И. Н. в исковото производство съобразно предвидения
минимален размер по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдС.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 439 ГПК, че Н. И. Н., ЕГН
********** не дължи на „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК ********* сумите по
издаден изпълнителен лист от 18.06.2013 г. по ч.гр.д. № 21843/2013 г. по описа на СPC,
38 състав, а именно: 1899,74 лв. - главница, ведно със законна лихва за периода от
20.05.2013 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 499,46 лв. за
периода от 02.01.2008 г. до 19.05.2013 г., наказателна лихва в размер на 1572,55 лв. за
периода от 02.01.2008 г. до 19.05.2013 г., както и сумата от 338,59 лв. разноски по
делото, от които: 79,44 лв. - държавна такса и 259,15 лв. - възнаграждение на адвокат.
ОСЪЖДА на чл. 78, ал. 1 ГПК „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК *********
да заплати на Н. И. Н., ЕГН ********** сумата от 172,41 лева разноски по делото.
ОСЪЖДА на чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА „Фронтекс Интернешънъл”
ЕАД, ЕИК ********* да заплати на адв. В. В. П. от САК, с адрес: гр. София, ул.
сумата от 731,03 лева адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
помощ и съдействие на ищеца Н. И. Н. в производството по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7