№ 124
гр. Кюстендил, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Мая Др. Стойнева
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20251500500061 по описа за 2025 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258
и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по в ъззивна жалба с вх.№256/09.01.2025г., подадена от
Община С.б., ЕИК ********, с адрес: гр.С.б., ул.„*********, депозирана чрез кмета
К.Г.Г. и насочена срещу решение №663/17.12.2024г., постановено от Районен съд-
Дупница по гр.д.№1423/2024г. по описа на този съд.
С първоинстанционния съдебен акт Дупнишкият районен съд е признал за
установено, на основание чл.54 ал.2 от ЗКИР, по отношение на ответника Община С.б.,
Булстат: ********, с адрес: гр.С.б., ул.„*********, че ищецът А. С. М., с ЕГН
**********, с адрес: гр.С., ж.к.„*********************, е собственик на реална част
от поземлен имот с идентификатор 65365.603.307 по КККР, одобрени със заповед РД-
18-15/19.02.2008г. на изпълнителния директор на АГКК, неправилно заснета като част
от имот с идентификатор 65365.603.308 по КККР, одобрени със заповед РД-18-
15/19.02.2008г. на изпълнителния директор на АГКК, която реална част е означена в
сив цвят и се намира между точки 5-а-б-в-г-д-3-е от комбинираната скица на вещото
лице инж.Д.Х., която комбинирана скица, приподписана от съдебния състав,
представлява неразделна част от съдебното решение и се намира на л.115 от гр.д.
№1423/2024г. по описа на РС-Дупница. Със същото решение ДнРС е осъдил Община
С.б., Булстат: ********, с адрес: гр.С.б., ул.„********* да заплати на А. С. М., с ЕГН
**********, с адрес: гр.С., ж.к.„********************* сторените по делото
разноски, а именно: 60 лева – държавни такси, 1100 лева – разноски за експертиза и
1800 лева – адвокатско възнаграждение.
1
С въззивната жалба първоинстанционното решение се обжалва изцяло, с
оплаквания за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост. Твърди се, че
предявеният от въззиваемия иск бил недопустим, незаконосъобразен и необоснован,
доколкото приложените към исковата молба документи за собственост не касаели
същия. Изразява се становище за липса на правен интерес от предявяване на иска от
страна на въззиваемата страна. Подчертава се, че ищецът не бил собственик на
процесната част от имота. Сочи се, че същият при предявяване на иска по чл.54 ал.2 от
ЗКИР следвало да проведе пълно и главно доказване по отношение собствеността на
претендираната част от имота, но по делото липсвали доказателства за това. Отбелязва
се, че въззиваемият не разполагал с титул за собственост и не твърдял друг начин за
придобиване на процесния имот. Твърди се, че предявеният иск представлява
установителен такъв за собственост към настоящия момент, като се сочи, че нито към
момента на изготвяне на кадастралната карта, нито към настоящия момент ищецът е
установил правото си на собственост, поради което като необосновано и абсурдно се
окачествява приетото от съда, че ищецът е бил собственик на имота преди изготвяне
на кадастралната карта. Сочи се, че ищецът е придобил имот по КК, а не по регулация,
този имот не включвал процесните части и според т.4 от ТР №8/23.02.2016г. по тълк.д.
№8/2014г. ОСГК на ВКС на установяване подлежи наличието на несъответствия
между отразеното в одобрената кадастрална карта и действително притежаваното от
ищеца право на собственост. Наред с твърдението за недоказаност принадлежността на
правото на собственост в патримониума на ищеца, жалбоподателят поддържа, че е
придобил собствеността върху процесната част от имота по давност, с твърдението, че
повече от петнадесет години Община С.б. е владяла и ползвала необезпокоявано,
непрекъснато и неоспорвано от никого тази част от улицата, с намерението да използва
и поддържа имота като свой, потвърждение за което е наличието на изготвен
инвестиционен проект за реконструкция на ул.„********“, гр.С.б., предвиждащ
изразходване на средства от държавния бюджет или Европейско финансиране и с
предложеното изменение се нарушавали площите и обхвата на проекта. Тоест, според
жалбоподателя, налагал се изводът, че Община С.б. е придобила процесните 44 кв.м.
като част от улица и по давност, като била осъществила изискванията на чл.79 от ЗС,
респективно – ищецът или С.М. (или нейни правоприемници) са изгубили правото на
собственост по реда на чл.99 от ЗС, тъй като не владеели и ползвали процесната част
от имота повече от 15 години, което било безспорно доказано от събраните по делото
свидетелски показания.
Иска се отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявения иск като
неправилен, незаконосъобразен, недоказан и необоснован. Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от насрещната страна А. С. М. ЕГН **********, действащ чрез
пълномощника си адв.Д. И.. В отговора се излага становище за неоснователност на
въззивната жалба и правилност на атакуваното решение. Твърди се, че необосновано
въззивната страна е поддържала, че районния съд не е обсъдил наличието на правен
интерес от иска и възражението за липса на титул за собственост на процесната част.
Поддържа се, че въззиваемата страна има правен интерес от предявяване на иска, като
се твърди, че въззиваемият бил придобил имота чрез дарение от своя баща и своя
чичо, които придобили имота по наследство от тяхната майка С.М.. Излагат се
подробни доводи в подкрепа на застъпваната теза, като се акцентира на твърдението,
че за поземлен имот с идентификатор №65365.603.307, находящ се в град С.б. е била
допусната грешка по отношение на нанесените граници и площ в КК. Твърди се, че
2
първоначално въззиваемият се опитал да поправи грешката по административен ред в
рамките на административно производство пред АГКК, в което Община С.б. не е
заявила възражения, че въззиваемият не бил собственик на процесните 44 кв.м.
поддържа се, че същите са му били дарени, ведно с целия имот, като в противен
случай би се стигнало до положение, в което тази площ да съществува самостоятелно,
без да отговаря на изискванията за това. Обръща се внимание и на застъпения в
първоинстанционното производство факт, че последователно при издаване на скици за
имота след 05.04.2023г. Община С.б. е сочела въззиваемия за собственик на целия
имот - УПИ XXVIII-916, кв.46 от Регулационния план на град С.б., който
кореспондирал с Поземлен имот с идентификатор № 65365.603.307, находящ се в град
С.б.. Изтъква се, че наименованието и идентификаторът на поземления имот са
основни индивидуализиращи белези, а не неговата площ и граници, които подлежат на
промяна. В отговора се излагат и аргументи за неоснователност на възражението на
въззивната страна относно придобиването на процесните 44 кв.м. по давност, като се
изразява съгласие с доводите на съда в тази посока. Възразява се ответникът по иска
да е владял процесната площ, за което се препраща към показанията на разпитаните
свидетели. Сочат се констатации и изводи на вещото лице по назначената съдебно –
техническа експертиза, които установяват верността на поддържаната от ищеца теза.
Излагат се юридически доводи и се обобщава извод, че по делото е доказано, че
процесната част от имота е била заснета погрешно и в кадастралната карта и
кадастралните регистри била посочена като част от съседен общински имот с
идентификатор № 65365.603.308, поради което предявеният иск по чл.54 ал.2 от ЗКИР
се явявал основателен. Моли се оставяне без уважение на подадената въззивна жалба и
потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно, законосъобразно и
мотивирано. Претендират се разноски за въззивна инстанция.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с въззивната жалба и отговора,
както и с материалите от първоинстанционното производство, намери, че въззивната
жалба е подадена в срок от страна, която има право и интерес от обжалването, срещу
съдебен акт, който подлежи на възззивна проверка, поради което същата се явява
допустима и следва да бъде разгледана.
От събраните в хода на производството доказателства, ценени в контекста на
наведените оплаквания в жалбата и доводите срещу нея, въззивният съд приема за
установено следното от фактическа страна:
РС-Дупница е бил сезиран с предявен от А. М. срещу Община С.б. иск с правно
основание чл.54 ал.2 от ЗКИР, с който ищецът е претендирал да бъде признато за
установено по отношение на ответника, че М. е собственик на реална част от поземлен
имот с идентификатор 65365.603.307 по КККР, одобрени със заповед №РД-18-
15/19.02.2008г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот:
гр.С.б., ул.„********“ ***, с площ от 447 кв.м., трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 m), предишен
идентификатор: няма, номер по предходен план: 916, квартал 46, парцел XXVIII, при
съседи по скица: 65365.603.305, 65365.603.306, 65365.603.308, с площ на частта от
около 44 кв.м., която поради грешка неправилно е била заснета като част от съседен
поземлен имот с идентификатор 65365.603.308, собственост на ответната община.
От приетите пред първата инстанция доказателства (пред въззивната инстанция
нови доказателства не са приобщавани) се установява, че ищецът А. С. М. е внук по
бащина линия на С.Х.М., б.ж. на гр.С., починала на ******г.
Приживе С.М., по силата на протокол за одобрена съдебна спогодба от
3
17.03.1981г. по гр.д.№357/1981г. на Станкедимитровския районен съд и нотариален акт
за право на собственост върху недвижим имот, придобит по делба и давност ******,
дело №416/1981г. от 24.03.1981г., е била собственик на парцел IV-645 в квартал 78 по
плана на гр.С.б., с площ от 482 кв.м., при съседи: от две страни улици и К.Д..
След смъртта си С.Х.М. е оставила за свои наследници съпруга си М. С.и М.
(починал на ******г.) и двете си деца- С. М. С. и А. М. С..
С нотариален акт за дарение на недвижим имот №*****, нот.д.№76/2023г. от
05.04.2023г. се установява, че С. М. С. и А. М. С. са дарили на ищеца А. С. М.
собствеността върху поземлен имот с идентификатор 65365.603.307, адрес на
поземления имот: гр.С.б., ул.„********“ ***, площ: 447 кв.м., трайно предназначение
на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 m),
предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 916, квартал 46, парцел
XXVIII, при съседи по скица: 65365.603.305, 65365.603.306, 65365.603.308.
Не е спорно, че ответникът е собственик на съседния на дарения на ищеца имот,
а именно – на поземлен имот с идентификатор 65365.603.308, адрес на поземления
имот: гр.С.б., ул.„А. С.“, площ: 8480 кв.м., трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: за второстепенна улица, предишен
идентификатор: няма, номер по предходен план: няма, за който е била представена
скица №15-723334-15.07.2024г., издадена от СГКК-гр.Кюстендил.
От приетото в производството пред РС-Дупница заключение с вх.
№12646/25.11.2024г., изготвено от в.л.инж.Д.Х. по назначена съдебно-техническа
експертиза е било установено, че по отношение на процесния обхват са били одобрени
следните планове: регулационен план, одобрен със Заповед №4415 от 11.09.1956г. и
регулационен план, одобрен със Заповед №1031 от 16.07.1982г. Съгласно
регулационния план от 1956г., имотът е заснет като парцел IV-645 в квартал 78, с площ
от 482 кв.м., като е било предвидено изграждането на тротоар около него. Вещото
лице е посочило, че съгласно този план, спорната реална част е представлявала частта
между бордюрната и улично-регулационната линия (тротоара). Съгласно действащия
регулационен план, одобрен със заповед №1031 от 16.07.1982г. имотът представлява
УПИ XXVIII-916, в кв.46 с площ от 550 кв.м. и около него не е предвиден тротоар,
като регулационната граница между имотите съвпада с бордюрната линия от
предходния регулационен план от 1956г. Установено е още, че по плана от 1982г. към
УПИ XXVIII-916 в кв.46 има придаваеми площи– от имот с пл.№917 и от имот пл.
№914.
Представено е заявление с вх.№1094/09.04.1985г. от С.М. до председателя на
ОбНС-гр.С.б. за уреждане на регулационните сметки.
Вещото лице е приело, че регулацията от 1982г. е приложена, а регулационните
сметки са уредени. Вещото лице е заключило, че при изработване на кадастралната
карта не е била взета предвид приложената регулация от 1982г., а вместо това
границата между имотите е заснета по предходния регулационен план от 1956г., при
действието на който спорната част е принадлежала към уличната мрежа, т.е.
констатирано е несъответствие между кадастралната карта и приложения РП от 1982г.
Вещото лице е установило, че несъответствието е довело до това, че заснетият в
кадастъра имот като ПИ с идентификатор 65365.603.307 е с пространствени предели,
различни от имотните граници и площ с около 45 кв.м. по-малко от действителната,
предвид това, че частта, принадлежаща към уличната мрежа, според плана от 1956г.,
след прилагане на регулацията по РП от 1982г. е включена в пределите на УПИ
4
XXVIII-916 в кв.46. На приложение №1 към представеното заключение площта от 45
кв.м., явяваща се като разлика между УПИ XXVIII-916 по РП от 1982г. и ПИ с
идентификатор 65365.603.307 по КККР е оцветена с отделен цвят и обозначена като
заключваща се между точките 5-а-б-в-г-д-3-е.
Районният съд е изслушал и показанията на двама свидетели – С. С. и Г.М.. От
показанията и на двамата свидетели става ясно, че улиците, с които от две страни
граничи имотът, са покрити с чакъл. Имотът не е ограден (което се потвърждава и от
констатациите на вещото лице) и около него не е имало никога, а и понастоящем няма
тротоари. Свидетелят М. е посочил, че страничното пространство около улицата и
дворовете се коси от общината.
В първоинстанционното производство ответникът е представил документи,
според които по отношение на ул.„********“, с която от една страна граничи имотът
на ищеца, е одобрен инвестиционен проект за реконструкция и рехабилитация.
При тези данни ДнРС е приел исковата претенция за допустима и основателна и
е уважил предявения иск. За да достигне до този извод, районният съд е посочил, че
макар одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри да имат
само декларативно действие и от тях да не произтичат промени във вещноправния
статут на имотите, с оглед презумпцията по чл.2 ал.5 от ЗКИР за вярност на основните
кадастрални данни, самото заснемане в кадастралната карта на част от собствения на
ищеца имот като част от имота на ответника формира правен интерес от иска, тъй като
създава привидност, че тази част действително е собственост на ответника. Изтъкнал
е, че целта на иска по чл.54 ал.2 от ЗКИР е при наличие на спор за материално право
да бъде установен пространствения обхват на правото на собственост, с оглед
правилното му отразяване в кадастралната карта.
Районният съд е посочил още, че според т.4 на ТР №8 от 23.02.2016г. по тълк.д.
№8/2014г., ОСГК, съгласно §5 ал.1 от ПЗР на ЗКИР регулационните линии по
приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като
имотни граници на поземления имот, поради което в производството по иск за
собственост подлежи на изследване положението на имота по плановете,
предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има
прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на
регулационните граници в имотни.
Според ДнРС, в конкретния казус между страните липсвал спор по въпроса, че
ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор 65365.603.307, както и че
ответникът е собственик на съседния поземлен имот с идентификатор 65365.603.308, а
също и по отношение на начина на заснемане на двата имота в КККР. Спор, според
съда, съществувал единствено относно това кому принадлежи правото на собственост
върху процесната реална част, намираща се на границата между двата имота,
съответно дали същата правилно е включена в границите на имота на ответника,
отговорът на който въпрос съдът е приел, че е обусловен от установяването на
действителния пространствен обхват на правото на собственост на двете страни, като
самото заснемане на имотите в КККР няма за последица промяна в правото на
собственост. Изтъквайки, че на база заключението по съдебно-техническата експертиза
следва да се приеме, че регулацията по РП от 1982г. е приложена, то според съда,
спорната реална част, отразена в сиво между точки с номера 5-а-б-в-г-д-3-е на скицата
към приетото заключение, представлява част от имота на ищеца. На база този извод е
заключено, че неправилно отразяване на процесната площ в кадастралната карта като
част от имота на ответника съставлява грешка, предвид установения обхват на правото
5
на собственост на страните.
За неоснователни, като опровергаващи се напълно от проследената от вещото
лице регулационна история на имота, ДнРС е намерил възраженията на ответника, че
не били приложени регулационните предвиждания за имота на ищеца, както и че
същият не бил идентичен с парцел IV-645, квартал 78. Недоказано, според съда е и
възражението, че спорната реална част била публична общинска собственост –
възражение, във връзка с което не били ангажирани никакви доказателства. Като
недоказано е счетено и възражението на Община С.б. за изтекла в полза на общината
придобивна давност, доколкото показанията на свидетеля М. не съдържали никакви
данни за извършени от ответника конкретни действия, от които да се заключи, че
същият постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно е упражнявал
фактическа власт върху процесната площ, какъвто характер спорадичното косене на
„странично пространство около улицата“ нямало; не била установена и
продължителността на периода, през който се поддържа да е била упражнявана
фактическата власт върху имота. Като непроменящи изводите на съда са окачествени
доводите на ответника, свързани с изготвените от общината инвестиционни проекти за
реконструкция на ул.„********“ и потенциалната промяна в предвидните площи и
обхват на проекта, доколкото, според ДнРС, в съдебната практика няма съмнение по
въпроса, че отреждането на имот за определени нужди (в т.ч. за улица) не
представлява основание за придобиване на право на собственост, а такова не е и
фактическото реализиране на мероприятието, доколкото общината придобива право на
собственост върху определена част от съответен имот след извършено по предвидения
ред отчуждаване и заплащане на обезщетение, едва след което става собственик и на
реализираното върху тази част от имота мероприятие. Районният съд е отхвърлил и
доводите на ответника, свързани с липсата на ограда и материализирана граница
между имотите, изтъквайки, че за да бъде разграничен един поземлен имот от друг, не
е нужно границите му да бъдат нанесени материално, чрез поставяне на ограда или
други гранични знаци.
Преценявайки установените по делото факти, настоящият състав на ОС-
Кюстендил, намира от правна страна следното:
1. Относно валидността и допустимостта на първоинстанционното
решение:
Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши
служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в
резултат на която проверка намира, че решението на РС-Дупница е валидно и
допустимо.
Оплакванията на жалбоподателя в посока, че съдът се е произнесъл по
недопустим иск не могат да бъдат споделени. Доводите на Община С.б., които са в
посока, че за Ал.М. липсвал правен интерес да води иска по чл.54 ал.2 от ЗКИР, тъй
като не представял доказателства да е собственик на спорната площ, не касаят
допустимостта на исковата претенция, а биха могли да имат отношение към нейната
основателност. Правният интерес на М. е обоснован с твърдения, че е собственик на
имот, заснет в кадастралната карта с пространствени предели, несъответстващи на
реалните му имотни граници, като част от собствения му имот е била включена в
пространствените предели на имота, собственост на ответната страна. Такива
твърдения са наведени и обосновани в исковата молба и те са достатъчни, за да
очертаят правния интерес на ищеца от водене на иска за отстраняване на грешка в
кадастъра. Ако в хода на производството ищецът не докаже, че част от собствения му
6
имот погрешно е заснета в КККР.
2. Относно правилността на решението:
Според чл.269 от ГПК, преценявайки правилността на решението, въззивният
съд е ограничен от посочените в жалбата основания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита
интереса на определени частноправни субекти. Следователно, извън тези две хипотези,
при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява
законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия
на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично посочените негови
фактически констатации.
Настоящият въззивен съд, в изпълнение на своите правомощия, преценявайки
събраните доказателства и проверявайки порочността на решението, съобразно
заявените оплаквания в жалбата, намира, че решението е правилно и, като такова
следва да бъде потвърдено. Съдът споделя изцяло изводите на РС-Дупница относно
осъществяването в настоящия казус на всички кумулативно изискуеми се
предпоставки за уважаване на предявения иск, поради което на основание чл.272 от
ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Доколкото въззивният съд и при приложение на чл.272 от ГПК дължи излагане
на собствени мотиви, в това число и по възраженията в жалбата, то трябва да се
отбележи следното:
Ищецът твърди, че е собственик на поземлен имот, който, според последния
действащ РП за гр.С.б. – този от 1982г., е с площ от 550 кв.м. и граници, според
предвижданията по този план за УПИ XXVIII-916, както и, че собственият му имот не
е заснет в КК според действителните имотни граници, а части от него са включени в
площта на съседни имоти, по-конкретно– около 44 кв.м. от собствения му имот са
били неправилно заснети като част от поземлен имот с идентификатор 65365.603.308,
който е собственост на ответника.
Жалбоподателят счита, че ищецът не се легитимира като собственик на
процесните около 44 кв.м., тъй като удостоверява правото си на собственост с
нотариален акт за дарение на недвижим имот №*****, нот.д.№76/2023г. от
05.04.2023г., с който е придобил собствеността върху поземлен имот с идентификатор
65365.603.307, адрес на поземления имот: гр.С.б., ул.„********“ ***, с площ от 447
кв.м. Сам по себе си изтъкнатият от ответника факт няма правното значение, което
страната му придава. Това е така, тъй като от една страна, площта на даден поземлен
имот не е негов основен индивидуализиращ белег, а от друга страна, при наличието на
одобрена за гр.С.б. кадастрална карта при сключването на сделката имотът е следвало
да бъде индивидуализиран според нея. Така, независимо от посочената в нотариалния
акт площ на поземления имот с идентификатор 65365.603.307 и от границите на този
имот, според издадената от СГКК скица на същия, в инициираното от М. производство
по така предявения иск следва да се проследи регулационната история на имота и да
се търси отговор на въпроса какви са пространствените предели на поземления имот.
Именно в тази посока са предприетите от районния съд действия и те са довели до
установявания, обосноваващи постановения правен резултат.
Несъмнено е, че дареният на Ал.М. имот дарителите са притежавали по
наследство от своята майка С.Х.М., която по силата на протокол за одобрена съдебна
спогодба от 17.03.1981г. по гр.д.№357/1981г. на Станкедимитровския районен съд и
нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот, придобит по делба и
7
давност ******, дело №416/1981г. от 24.03.1981г., е била собственик на парцел IV-645
в квартал 78 по плана на гр.С.б., с площ от 482 кв.м., при съседи: от две страни улици
и К.Д..
От заключението на вещото лице става ясно, че горният имот, съгласно
регулационния план от 1956г., е заснет именно като парцел IV-645 в квартал 78, с
площ от 482 кв.м., като е било предвидено изграждането на тротоар около него. В
последствие, през 1982г. е бил одобрен нов РП (със заповед №1031 от 16.07.1982г.),
според който същият имот представлява УПИ XXVIII-916, в кв.46 с площ от 550 кв.м.
и около него не е предвиден тротоар, но има и придаваеми площи – от имот с пл.№917
и от имот пл.№914.
Установено е още, че при одобряването на КККР за гр.С.б. УПИ XXVIII-916, в
кв.46 по РП от 1982г. е заснет като прехвърления в полза на ищеца с договор за
дарение поземлен имот с идентификатор 65365.603.307, който обаче е с граници и
площ, различаващи се от тези на урегулирания имот. Така, преценката дали части от
имота са били неправилно заснети като части от съседни имоти предполага даване на
отговор на въпроса за приложението на регулацията по плана от 1982г. Правното
значение на този въпрос произтича от нормативната уредба на дворищната регулация
по устройствените закони, действали във времето.
От първия благоустройствен закон до влизане в сила на изменението на ЗТСУ с
ДВ бр.34/2000г. на 01.01.2001г. дворищно-регулационните планове са имали
непосредствено отчуждително действие – според чл.39 ал.3 от ЗПИНМ (отм.) и чл.110
ЗТСУ (отм.), в момента на влизането в сила на дворищната регулация частите от
дворни места, придадени към съседен парцел се считат за собственост на лицето, на
което е принадлежал имотът, за който е отреден парцелът.
С този режим на дворищната регулация е свързана и терминологията
„кадастрална основа“ - имотът, който се урегулира, и „парцел“ - урегулираният имот,
който обаче не е в границите на правото на собственост, а се отрежда за конкретен
имот – негова кадастрална основа – и може да включва части от имоти, които до
момента на урегулирането са принадлежали на различни лица, а части от имота,
послужил като кадастрална основа, да се включват в парцели на други лица.
При този режим след влизане в сила на регулационния план правото на
собственост върху имотите, послужили за кадастрална основа, се преобразува в право
на собственост върху парцелите, които са отредени за тези имоти.
Към настоящия момент по действащите разпоредби на ЗУТ, дворищно-
регулационният план вече няма отчуждително действие, но при решаване на спорове
за собственост може да възникне въпрос за пространствените предели на даден имот,
който е бил урегулиран при действието на някой от предходните благоустройствени
закони и да следва да се преценяват последиците на прякото отчуждително действие
на улично-регулационните или дворищно-регулационни планове, както е в настоящия
случай. Установените в §6 от ПР на ЗУТ правила обвързват по-нататъшното действие
на приетите преди влизането му в сила дворищно-регулационни планове с
обстоятелството дали към момента на влизане на закона в сила регулацията е била
приложена. Прилагането на дворищно-регулационния план води до трансформиране
на регулационните линии в имотни граници.
В конкретния случай, по делото е било установено от заключението на вещото
лице и това не е оспорено от ответника, че регулационният план от 1982г. е бил
приложен на място, поради което отчуждителното действие на плана е настъпило и
8
регулационните линии са станали имотни граници.
За регулационните планове, одобрени по реда на действалите преди влизане в
сила на ЗУТ, нормативни актове, разрешението на въпроса за „приложението” на
дворищно-регулационния план се извежда по тълкувателен път от систематичното
тълкуване на нормите на чл.33 ал.1 и ал.2 на ЗТСУ /отм./ и е дадено с ТР №3/ 1993г. по
гр.дело №2/1993г. на ОСГК. В съдебната практика се счита, че тълкуването на
понятието „приложена регулация”, дадено с ТР №3/1993г., макар последното да е
прието при действието на ЗТСУ /отм./, е разширено и по отношение на плановете,
одобрени по реда на нормативните актове, действали преди него, а също и по
отношение на тези, заварени от ЗУТ и ЗКИР- в хипотезата на § 6 ал.2 от ПР на ЗУТ и
при преценка на приложното поле на § 8 ал.1 от ПР на ЗУТ. Прякото и непосредствено
отчуждително вещно действие на дворищно-регулационния план, обаче, е под условие,
което има прекратителен характер, съгласно ТР №3/1993г. Т.е., отчуждителното
действие на регулационния план настъпва от момента на влизането му в сила, но
окончателното разместване на собствеността настъпва от момента, в който този план
бъде „приложен”. Правната последица от доказано в съдебния процес положително
обстоятелство - „прилагане на регулация”, обуславя извод за настъпване на
отчуждителното действие на регулационния план, като се счита, че с него са
придадени съответните части по регулация от имот, собственост на едно лице, към
друг съседен имот, притежание на друго лице и регулационните линии се
трансформират в имотни граници на имотите, според приложената регулацията.
В конкретния случай, с плана от 1982г. към площта на УПИ XXVIII-916 в кв.46
има придаваеми площи – от имот с пл.№917 и от имот пл.№914, като площта на УПИ
XXVIII-916 става 550 кв.м. Налице са неоспорени данни за уреждане на сметките по
регулация. Следователно, регулацията по плана от 1982г. е приложена и имотът, на
който С.Х.М., според плана от 1956г. е била собственик - парцел IV-645 в квартал 78
по плана на гр.С.б., с площ от 482 кв.м., по силата на непосредственото отчуждително
действие на приложената регулация се е трансформирал в УПИ XXVIII-916 в кв.46 с
площ от 550 кв.м., чиито пространствени предели вещото лице е обозначило на
приложенията към заключението си. Последващи промени в имотните граници на
притежавания от праводателите на ищеца имот не са настъпвали.
От приетото от ДнРС и неоспорено от страните заключение на вещото лице е
видно, че заснетият в КККР поземлен имот е с имотни граници, които не съответстват
на действителните такива, като части от имота са включени в пространствените
предели на съседи имоти, в това число – 45 кв.м., обозначени на приложение №1 към
заключението на вещото лице, са включени в притежавания от ответника поземлен
имот с идентификатор 65365.603.308. Касае се за допусната грешка, тъй като тази
площ принадлежи към имота на ищеца, а преди това – на неговите праводатели.
Възражението на жалбоподателя за придобиване на собствеността върху
спорната площ от Община С.б. по давност, не е доказано. Придобивната давност е
оригинерен способ за придобиване на право на собственост върху даден имот,
характеризиращ се с владение на този имот за определен период от време, а
владението, от своя страна, има обективен и субективен елемент – осъществяване на
фактическа власт и намерение за своене, като твърдящият придобиване на собственост
по силата на давностно владение носи тежестта да докаже своето твърдение. В
конкретния случай стана ясно, че процесната площ от 45 кв.м. представлява площ,
която по плана от 1956г. е била предвидена за тротоар, а според плана от 1982г. е
включена в границите на УПИ XXVIII-916, като от показанията на свидетелите е
9
видно, че тротоар около имота никога не е имало. Липсват каквито и да било
доказателства, че по отношение на процесната площ ответникът е упражнявал
фактическа власт въобще, още по-малко в рамките на изискуемия се от ЗС период от
време. При положение, че не е установено да е била осъществявана фактическа власт,
не може да се коментира дали е било или не демонстрирано намерение за своене на
тази площ. Така, изводът на районния съд за недоказаност на възражението на
ответника, че е придобил спорната площ по силата на давностно владение, следва
напълно да се сподели.
Твърдението на жалбоподателя, че праводателите на ищеца са изгубили правото
на собственост върху процесната част от имота по реда на чл.99 от ЗС, тъй като не са я
владели и ползвали повече от 15 години, е въведено за пръв път в производството с
въззивната жалба, поради което съдът намира за недопустимо да го обсъжда,
единствено ще посочи, че ползването на даден имот е правомощие, но не и
задължение за собственика.
В обобщение следва да се отбележи, че установеният по делото факт, че част от
собствения на ищеца имот е заснета в Кадастралната карта като част от имот на
ответника, и попада в пространствените му предели, сочи на извод, че съществува
несъответствие между очертанията на недвижимите имоти в кадастралната карта
спрямо действителното им състояние, което попада в дефиницията на понятието за
непълнота или грешка в КК, съдържащо се в § 1 т.16 от ДР на ЗКИР, която подлежи на
отстраняване.
Решението на ДнРС е правилно и следва да се потвърди. В постановения от
ДнРС диспозитив е инкорпорирана, като неразделна част от решението и изготвената
от в.л.инж.Д.Х. скица, която ще способства отстраняването на грешката, чрез
включване в КККР на площта към имота на ищеца. На основание чл.54 а ал.1 от ЗКИР,
след влизане в сила на решението, в 30-дневен срок РС-Дупница ще следва да
предостави на Службата по геодезия, картография и кадастър – гр.Кюстендил
заверено копие от влязлото в сила решение, ведно с приложената към него скица.
3. Относно разноските:
Разноските за първоинстанционното производство се явяват правилно
разпределени от ДнРС.
Направените от жалбоподателя разноски за въззивното обжалване остават за
негова сметка.
С оглед изхода на делото, въззивникът ще следва да заплати на въззиваемия
сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция,
които, видно от представения договор за правна защита и съдействие, са в размер на
1 800 лева.
Воден от горното, Окръжен съд-Кюстендил
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №663/17.12.2024г., постановено от Районен съд-
Дупница по гр.д.№1423/2024г. по описа на този съд.
ОСЪЖДА Община С.б., Булстат: ********, с адрес: гр.С.б., ул.„*********, да
заплати на А. С. М., с ЕГН **********, с адрес: гр.С., ж.к.„*********************,
10
сумата от 1 800.00 лева (хиляда и осемстотин лева), представляваща сторени разноски
за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
След влизане в сила на решението, на основание чл.54а ал.1 от ЗКИР и в
посочения в тази разпоредба срок, РС-Дупница следва да предостави на Службата по
геодезия, картография и кадастър – гр.Кюстендил заверено копие от влязлото в сила
решение, ведно с приложената към него скица.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок, считано от деня на получаване на препис от същото.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11