Р E
Ш Е Н
И Е
№ ............... /21.02.2020 г.,
гр. Пазарджик
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд – Пазарджик, в проведеното на дванадесети февруари две хиляди и
двадесета година публично съдебно заседание, в състав:
Районен съдия: Магдалена Татарева
при участието на секретаря Иванка Панчева разгледа докладваното от съдията гр.д.
№ 1516/2018 г. по описа на съда
Производството е по реда на чл. 422 ГПК, във връзка с чл.
415 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД
Производството е образувано по предявен от „Теленор
България“ ЕАД срещу П.Г.Г. обективно кумулативно съединени искове с правна
квалификация чл. 422 ГПК, във връзка с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД, за
признаване на установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сума в
размер на 38.64 лв. - абонаментни такси и използване на мобилни услуги по
Договор за мобилни услуги от 15.7. 2013 г., за която сума е издадена Заповед по
ч.гр.д. № 4920/ 2017г. по описа на PC Пазарджик, както и за осъждане на
ответника да заплати на ищеца на основание чл.92 ЗЗД сума в размер на 38.06 лв.
- неустойка начислена по процесния договор.
Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения:
Между П.Г. и „Теленор България”
ЕАД е сключен договор за мобилни услуги от дата 15.07.2013г с клиентски номер №
********* и титуляр на мобилен номер 0899/860082 с избрана абонаментна програма
GLOBUL MAX 10,99лв., със срок на действие до 15.07.2015г. като правоотношението
е новирано на 05.05.2014 г. с допълнително споразумение сключено между
страните, като абонатът е закупил мобилно устройство HTC Desire 600 WHITE на
изплащане посредством 23 месечни лизингови вноски в размер на 14,88 лв. всяка,
съгласно уговорения погасителен план по лизинговия договор. В исковата молба се
твърди, че за потребените от абоната-ответник услуги за периода 01.03.2016г. до
31.05.2016г. Теленор е издал: фактура №**********/01.05.2016 г. За сума в
размер на 30.43 лв., като в последствие е извършена корекция с кредитно
известие № ********** от 01.05.2016 г., като е сторнирана сумата в размер на
-9,02лв./с ДДС/ за върнати на абоната пропорционално начислени при сключване на
абонамента такси, начислена е и дължимата лизингова вноска в размер на 14,88лв.
и е отразен незаплатения баланс в размер на 38,64 лв. В исковата молба се твърди, че поради
прекратяване на договора за мобилни услуги и преустановяване на предоставяните
услуги, на основание т.11 от договора, която неустойка е в размер на 200 лв. Като
абонат на обществената телекомуникационна мрежа на мобилния оператор „Космо
България Мобайл“ ЕАД /по настоящем „Теленор България“ ЕАД/ П.Г.Г. се е съгласил
и е приел Общите Условия на Оператора за взаимоотношения с потребителите на
мобилни телефонни услуги. Съгласно чл. 49 от Общите Условия, Теленор има право
да получава в срок всички плащания, дължими от потребителя в уговореното
количество и на уговореното място. Според чл.71 „Потребителят е длъжен да
заплаща определените от Теленор цени по начин и в срокове за плащане, посочени
в т. 27 от тези Общи условия, а именно в срока, указан на фактурата, но не
по-късно от 18 дни след датата на издаването й“. Незаплащането в срок на
издадените от Оператора на абоната фактури за ползваните мобилни услуги е
обусловило правото на Теленор /чл.75 от ОУ/ да прекрати едностранно
индивидуалния договор на П.Г.Г. „При неспазване на което и да е задължение по
част XIII от тези Общи условия или в случай, че е налице неизпълнение на някое
от другите задължения на потребителя, Теленор има право незабавно да ограничи
предоставянето на услугите, или при условията на т. 196, в) да прекрати
едностранно индивидуалния договор с потребителя или да откаже сключване на нов
договор с него“. Предвид изложеното е
направено искане да се уважат предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от особения
представител на ответника, с който се излагат доводи за основателността на
исковата претенция.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Районен съд – Пазарджик е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с
правно основание 422 ГПК във вр. с чл, 415 ГПК във вр с чл. 79 ЗЗД за
признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца: 38,64 лева, - незаплатено задължение за използване на далекосъобщителни
услуги абонатен №00476067, както и осъдителен иск с правно основание чл. 79 ЗЗД
във вр. с чл. 345 ТЗ за заплащане на
сумата от 38,06 лв. Неустойка начислена по договор с аб. № *********.
Предявените искове са процесуално допустими. Искът с правно основание чл.
422 ГПК е предявен в законоустановения едномесечен срок по чл. 422, ал. 1 ГПК, доколкото
видно от данните по делото указанията по чл. 415 ГПК са връчени на заявителя –
ищец на 23.03.2019 г., а исковата молба е подадена на 23.04.2019 г.
Съгласно задължителните за съдилищата указания дадени с т. 11б на
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г., постановено по тълкувателно дело №
4/2013 г. на ОСГТК, ВКС, в производството по иска по чл. 422, респ. чл. 415 ГПК
не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК- за
изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от
което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение както и за
увеличаване на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което
произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта
за изпълнение може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск (така
и в Решение № 169 от 04.01.2016 г.
по т. д. 700/2011 г. на Второ търговско отделение, ВКС).
Предметът на делото по иска, предявен по
реда на чл.415, ал.1, съответно чл.422, ал.1 ГПК се определя от правните
твърдения на ищеца за съществуването на вземането, за което вече е издадена
заповед за изпълнение. Правният интерес за кредитора да предяви този иск за
установяване съществуването на оспореното от длъжника вземане е обусловен от
надлежно подадено възражение по реда на чл.414, ал.2 ГПК или връчване на
заповедта по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. С решението по този иск съдът следва да
се произнесе за съществуването или несъществуването на същото право, за което е
издадена заповедта за изпълнение. В конкретния случай
с подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с
вх. № 24633/05.12.2018 г., на основание което е образувано ч.гр.д. №е4920/2017
г по описа на Районен съд - Пазарджик, заявителят „Теленор България“ ЕАД е
отправил искане за издаване на заповед по чл. 410 ГПК срещу длъжника П.Г.. На
основание подаденото заявление е
издадена Заповед № 2973 от 07.12.2017 г. за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д. № 14920/2017 г., с която изцяло е уважено подаденото заявление, като е
разпоредено длъжникът Г. да заплати сума в размер на 76,70 лв.
главница-незаплатени далекосъобщителни услуги по договор за делакосъобщителни
услуги от 15.07.2013 г., ведно със законната лихва от дата на подаване на
заявлението, до окончателното заплащане на сумата. И 11,02 лв- мораторна лихва
за забава за периода от 17.06.2016 г. до 15.11.2016г. Доколкото издадената
заповед е връчена на длъжника на основание чл. 47, ал. 5 ГПК е указано на
основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК на заявителя в законоустановения месечен
срок да предяви иск по чл. 422 ГПК, като в указания от съда срок е предявен иск
по реда на чл. 422 ГПК, с който се иска да се приеме за установено, че
ответника дължи на ищеца сумата в размер на 38,06 лв. – потребени и незаплатени
далекосъобщителни услуги. Ето защо
предвид дадените задължителни разяснения с т. 13 на Тълкувателно решение №4 от
18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС следва да се
обезсили от исковия съд издадената заповед за изпълнение за сумата над 38,06
лв. до сумата в размер на 76,70 лв, както и за сумата в размер на 11,02 лв.-
мораторна лихва за забава, доколкото в дадения от съда срок не е предявен иск
по чл. 422 ГПК за посочените суми.
ВКС с т. 11.б. от цитираното по-горе
тълкувателно решение приема, че в производството по иска, предявен по реда на
чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, е допустимо да се приемат за съвместно
разглеждане друг иск на ищеца – чл.210, ал.1 ГПК, какъвто е настоящият случай,
доколкото с исковата молба в условията на обективно кумулативно съединяване е
предявен осъдителен иск за заплащане на сумата в размер на 38,06 лв. -
неустойка, поради което този иск се явява допустим.
От приложен по делото договор за мобилни услуги от 15.07.2013г. се
установява, че между „Космо България Мобайл“ ЕАД („Теленор България“ ЕАД) и П.Г.
е сключен договор за мобилни услуги, по силата на който търговското дружество
се е задължило да предоставя за срок от
12 месеца описаните в Раздел три от договора услуги, срещу насрещната престация
– парично месечно възнаграждение в размер на 10,99 лв.
По делото е приложено допълнително споразумение към договор за мобилни
услуги от 05.05.2014 сключено между „Космо България Мобайл“ ЕАД Теленор България“ ЕАД) и П.Г., по силата на
което споразумение ответникът се е задължил да ползва мобилните услуги на
оператора по първоначалния договор, за което търговското дружество е
предоставило на ответника е предоставено мобилно устройство HTC Desire 600
WHITE, за което е сключен и договор за лизинг от 05.05.2014 г. между страните
по делото, по силата на който ответника се е задължил да заплаща месечни
лизингови вноски за ползване на предоставеното устройство за срок от 23 месеца,
всяка в размер на 14,88 лв.
Ищецът е представил дубликати на данъчна фактура, издадениаот него, в която
е обективирано претендираното вземане за проведени разговори и месечни
абонаментни такси за използване на клетъчната обществена мрежа на “Космо
България Мобайл” ЕАД за процесния период, както и кредитно известие.
При така установеното от фактическа страна от правна настоящия състав
намира следното:
По иска за установяване дължимостта на потребени далекосъобщителни услуги,
съдът намира следното:
При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя
от осъществяването на следните материални и процесуални предпоставки
(юридически факти): наличието на валидно възникнали
облигационни връзки между страните в производството по сключените договори за
мобилни услуги въз основа, на които се претендират процесните сумите; че ответникът е потребил съответните услуги и
съответно наличие на задължение за заплащане на абонаметна такса и ползвани
далекосъобщителни услуги. Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК, ищецът носи
доказателствената тежест да установи при пълно и главно доказване наличието на
посочените предпоставки.
От представения по делото договор за мобилни услуги, както и допълнително
споразумение за мобилни услуги от 05.05.2014 г. сключени между страните по
спора се установява, че между тях са възникнали
валидни облигационни връзки по процесните договори.
Процесният договор и допълнително споразумение, сключени между страните в
настоящото производство, по своята правна природа представляват ненаименовани,
консенсуални, двустранни, възмездни и комутативни договори, по силата на които
в момента на сключването им и за двете страни по тях са възникнали субективни
права и правни задължения.
Правното действие на сключения ненаименован договор попада под приложното
поле на ТЗ, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало
между лица, едно от които е търговец и е свързана с упражняването от него
занятие – арг. чл. 286, ал. 1 ТЗ. Този договор е от вида на субективните
(относителните) търговски сделки.
Договорите са сключени при предварително установени от ищеца общи условия
(чл. 298, ал. 1 ТЗ), които са задължителни за потребителя, тъй като писмено ги
е приел – предпоследен параграф от общите разпоредби на допълнителното
споразумение.
Съгласно принципа на свободното договаряне и автономията на волите, уредени
в разпоредбите на чл. 8 и 9 ЗЗД, между “Теленор България” ЕАД и П.Г. е
възникнало действително материално договорно правоотношение. Ищецът се е задължил
да предоставя на ответника мобилните услуги, посочени в раздел три от договора за мобилни услуги, новиран с
допълнителното споразумение сключено на 05.05.2014 г., срещу изпълнение на
насрещната престация от страна на потребителя – заплащане на уговореното
възнаграждение.
Ищецът е представил дубликат на данъчна фактура, издадени от него, като в нея
са обективирани претендираните вземания за проведени разговори и месечни
абонаментни такси за използване на клетъчната обществена мрежа на “Теленор
България” ЕАД за процесния период.
С процесните договори страните са
поели насрещни права и задължения, като основното задължение поето от ответника
е именно заплащането на месечните абонаментни такси и използвани
далекосъобщителни услуги, което задължение не е изпълнено от ответника. Предвид
всичко изложено настоящия съдебен състав приема предявения иск с правно
основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД за основателен и доказан и като
такъв следва да се уважи.
По отношение на иска с правно основание чл. 92 ЗЗД съдът намира следното:
Видно от изложените в исковата молба твърдения и
представените по делото писмени доказателства претендираната сума в размер на
38,06 лв. – неустойка е начислена на основание чл. 6 от допълнителното
споразумение сключено между страните по делото на 05.05.2014 г., която
разпоредба предвижда, че потребителят дължи на мобилния оператор неустойка в
размер на 200 лв. в случай неспазване на задълженията по чл. 2 от договора,
което предвижда задължение за потребителя да ползва услугите на оператора за
срок от 24 месеца от подписване на договора.
Съдът следи служебно за нищожността на
неустойката поради накърняване на добрите нрави, доколко служебно задължение на
съда е да осигури приложението на императивни материалноправни норми, каквито
безспорно са нормите визиращи основания за недействителност на договорите (така
и в Решение № 193 от 12.02.2018 г. по т. д. № 2303/2016 г. на Първо т..о.,
ВКС). Неустойката е нищожна тогава когато е уговорена в противоречие с добрите
нрави, в разрив с присъщата обезщетителна и обезпечителна функция на
неустойката. Като съдът при преценка за нищожността следва да се води и от
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
В конкретния случай, настоящият съдебен състав
приема, че така уговорената неустойка се явява нищожна. Това е така, тъй като
видно от уговореното в допълнителното споразумение договора за предоставяне на
мобилни услуги ответника се е задължил за срок от 24 месеца, считано от м. май
2014г. да заплаща абонаментна такса в размер на 10,99 лв. (263,76 лв.), срещу
задължението на оператора да предостави на ответника мобилните услуги посочен в
договора. Видно от представените договори, страните са постигнали
съгласие в случай на прекратяване на договорите през първоначалния срок по вина
или по инициатива на потребителя, последният да дължи неустойка в размер на
сумата почти равна на абонаметните месечни такси дължими за целия договор. Очевидно е, че тази уговорка не отговаря на
изискването за добросъвестност, като води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, при положение че се уговаря
неустойка, освен товасъщата не се
фиксира съобразно период на прекратяване по време на действието на договора.
Няма никакво значение, че в конкретния случай, видно от изложените в исковата
молба обстоятелства се претендира неустойка в по-нисък размер. Релевантното в
случая е, че искането се основава на нищожна клауза, посочена по-горе, която
нищожност се преценява към момента на
сключване на договор, съобразно задължителната практика обективирана в
тълкувателно решение постановено по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСТК, ВКС.
Ето защо претенцията за заплащане на неустойка се явява неоснователна и като
такава следва да се отхвърли.
По отношение на разноските:
При този изход на делото и на основание т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. постановено по тълкувателно дело №
4/2013 г. на ОСГТК, ВКС настоящата съдебна инстанция е длъжна да се произнесе
по искането за присъждане на разноски в заповедното производство. По делото са
представени доказателства за направени разноски в заповедното производство от
ищеца в размер на 205 лв., от които 25 лв. ДТ и 180 лв.- адвокатско
възнаграждение, като са представени доказателства, че същите са реално сторени
(л. 14 от заповедното производство. Съобразно уважената част от иска по чл. 422 ГПК (в размер на 38,64 лв. от
предявения размер със заявлението от 87,72 лв.) в полза на ищеца следва да се
присъдят разноски за заповедното производство в размер на 90,29 лв., от които
79,28 лв. – адвокатско възнаграждение и 11,01лв. държавна такса.
Относно разноските пред настоящата инстанция и
предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва
да се присъдят разноски за първоинстанционното производство. Съобразно
представения списък на разноските и представените по делото доказателства за
направени разноски: в размер на 180 лв – адвокатско възнаграждение и 25 лв.-
държавна такса, съдът намира, че следва да присъди в полза на ищеца разноски в
размер на 103,27 лв, от които 90,68 лв.
– адвокатско възнаграждение и 12,59 лв. държавна такса, съобразно уважената
част от исковите претенции.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с
чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 7 ЗЗД по отношение на П.Г.Г., ЕГН **********,
адрес: ***, че „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. „Младост“ № 4, Бизнес Парк София, сграда 6 е носител
на парично вземане в размер на сумата от
38,64 лв. - представляваща незаплатени задължения за
далекосъобщителни услуги абонатен №*********, ведно със законната лихва от дата
на подаване на заявлението в съда -05.12.2017 г. до окончателното изплащане на
сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 4920/2017
г. по описа на Районен съд – Пазарджик по реда на чл. 410 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ иск с правно основание чл. 93 ЗЗД предявен от „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК ********* срещу П.Г.Г., ЕГН *********, с който се иска да се осъди ответника да заплати на ищеца
сума в размер на 38,06 лв- неустойка дължима по договор за мобилни услуги от
15.07.2013 г. и допълнително споразумение към него от 05.05.2014 г., сключени
между страните.
ОБЕЗСИЛВА Заповед № 2973 от 07.12.2017 г. за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д. № 4810/2017 г. по описа на Районен съд- Пазарджик,
в частта в която е разпоредено длъжникът П.Г.Г. да заплати на
заявителя „Теленор България“ ЕАД сумата
над 38,64 лв. до размера от 76,70 лв. – потребени и незаплатени
далекосъобщителни услуги, както и за сумата от 11,02 лв., - мораторна лихва за
периода от 17.06.2016 г. до 15.11.2017 г.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, П.Г.Г., ЕГН **********,
адрес: *** да заплати на „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК ********* сумата в размер на 90,29 лв.
– представляваща разноски направени в заповедното производство, както и сумата
в размер на 103,27 лв. разноски направени пред
настоящата инстанция.
Решението,
в частта, с която е обезсилена заповедта за изпълнение, има характера на
определение, и подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пазарджик в едноседмичен
срок от съобщаването му на страните с частна жалба. В останалата част решението
подлежи на обжалване, с въззивна жалба, в двуседмичен срок от съобщаването му
на страните, пред Окръжен съд – Пазарджик.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: