РЕШЕНИЕ
№ 158
гр. Пловдив, 10.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII СЪСТАВ, в публично заседание на
втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Полина П. Бешкова
при участието на секретаря Ваня Б. Казакова
като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Търговско дело №
20245300900170 по описа за 2024 година
Установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с материалноправно
основание чл. 535 от ТЗ.
Производството е образувано по предявен иск от Х. Б. Х. ЕГН
********** от ****, със съдебен адрес: **** против А. В. С. ЕГН **********,
с адрес: г****
Ищецът твърди, че е титуляр на вземане по запис на заповед, издаден на
04.06.2011 г. от ответника за сумата от 14 862,00 щатски долара с падеж – на
предявяване. Посочва, че ценната книга била предявена за плащане на
ответника на 03.02.2022 г., но последният не заплатил посочената сума,
поради което ищецът иска да се признае за установено, че ответникът му
дължи сумата от 14 862,00 щатски долара, ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 11.01.2024 г. до окончателното
й заплащане, за която е издадена заповед № 366/17.01.2024 г. по ч.гр.д. №
– ти
479/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXIII граждански състав.
Претендира и разноски, както за заповедното, така и за настоящото
производство.
В срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба
от ответника, с който счита предявения иск за допустим, но неоснователен.
Прави възражение за изтекла погасителна давност. Не оспорва редовността на
записа на заповед. Посочва, че срокът за предявяване при така определения
падеж в записа на заповед „на предявяване“ е изтекъл, тъй като в него не е
определен друг по – дълъг срок от предвидения в чл. 487, ал. 1 ТЗ
едногодишен такъв, като предявяването следвало да се извърши до 04.06.2012
1
г. Същият бил предявен на издателя едва на 03.02.2022 г. Поради
непредявяване в срок счита, че от 05.06.2012 г. е започнал да тече тригодишен
давностен срок, изтекъл на 05.06.2015 г. Поради изложеното моли за
отхвърляне на предявения иск и присъждане на направени разноски в
настоящото производство.
В срока по чл. 372, ал. 1 от ГПК е постъпила допълнителна искова
молба, с която ищецът счита за неоснователно възражението на ответника за
погасяване на вземането по давност, като твърди, че ответникът многократно
в присъствието на свидетели признавал задължението си по процесния запис
на заповед. Поради изложеното счита давността за прекъсната, а направеното
възражение - за неоснователно.
В срока по чл. 373 (1) от ГПК е постъпил отговор на допълнителната
искова молба, с който ответникът поддържа изцяло наведените с отговора на
исковата молба възражения. Оспорва твърдението на ищеца в допълнителната
искова молба погасителната давност да е прекъсната поради признаване на
задължението пред трети лица.
Съдът, от събраните доказателства и фактите, които се установяват
с тях, прие следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч.гр.д. в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК за исковата сума срещу ответника. В срока по
чл.414 ГПК последният е възразил срещу заповедта. В предоставения на
ищеца от съда 1-месечен срок за това е подадена настоящата искова молба.
Налице е идентичност между предмета на заповедното производство и
исковото. Поради това установителният иск по реда на чл. 422 ГПК е
допустим, тъй като е предявен в срок, в резултат от своевременно депозирано
възражение от длъжника в заповедно производство, което има за предмет
същото вземане – по процесния запис на заповед.
По същество:
Съгласно т.17 от ТР №4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, предмет на
делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в
хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е
съществуването на вземане, основано на записа на заповед. При въведени от
страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на
заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение. Всяка от
страните следва да докаже фактите, на които са основани твърденията и
възраженията й и които са обуславящи за претендираното, съответно
отричаното право – за съществуването, респективно несъществуването на
вземане по записа на заповед и свързаното с него каузално правоотношение.
В случая каузално правоотношение не е въведено от никоя от страните,
поради което на изследване подлежи само действителността на абстрактната
правна сделка. Тук следва да се посочи, че записът на заповед е ценна книга,
2
материализираща права и доказателство за вземането. Вземането по запис на
заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън
съдържанието на до****ента. При редовен от външна страна менителничен
ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е
длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и
да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално
правоотношение между него като поемател и длъжника – издател, по повод
или във връзка с което е издаден записът на заповед. Именно такъв е
разглежданият случай, поради което ищецът единствено следва да докаже
вземането, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от
външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Каузална връзка
ще следва да се доказва само при наведени твърдения и възражения в този
смисъл. Съдебната практика, според която кредиторът трябва да докаже
вземането си и по каузалното правоотношение, се отнася до случаите, при
които той - по своя инициатива, е въвел в делото каузата, по повод на която е
издадена абстрактната сделка. В настоящия казус това не е така. Ако при
всички положения – без оглед на твърденията в процеса, кредиторът се
задължи да доказва и каузата, институтът на абстрактните сделки би се
обезсмислил. Все пак той затова основава вземането си на записа на заповед, а
не на договора между страните. Естествено принципно абсолютно абстрактни
сделки няма, като винаги в правния мир те се развиват паралелно с някакво
каузално правоотношение. Длъжникът обаче е този, който наред с
абсолютните си възражения може да възразява по записа на заповед, като
черпи права от изпълнението си по каузалното правоотношение. Именно той
следва да доказва изпълнението си по него, което го освобождава от
задължение да заплати сумата по записа на заповед. Т.е., ако се окаже, че
ценната книга е издадена по повод на друго правоотношение между страните
и по него длъжникът е заплатил договорените суми, искът ще бъде отхвърлен.
Но абсолютният характер на записа на заповед дава възможност на кредитора
да претендира вземането си на това основание, без да трябва всеки път да
доказва други правоотношения извън него, макар и свързани с него. Точно
затова основанието за плащане не е елемент от съдържанието на записа на
заповед – напротив, ако поетото обещание за плащане е обвързано в
документа със съществуването на кауза, менителничният ефект е
недействителен - чл. 535, т. 2 ТЗ. При всички положения обаче, когато никоя
от страните не твърди, че наред със записа на заповед съществува и друго
паралелно правоотношение, не може само на това основание да се приеме, че
кредиторът не е доказал вземането си на процесното основание – запис на
заповед, въз основа на който е издаден изпълнителният лист, щом той е
редовен от външна страна и действителен като сделка.
В разглеждания казус не се спори относно редовността на записа на
заповед и това, че той съдържа необходимите съгласно чл. 535 от ТЗ
реквизити.
При разпределение на доказателствената тежест съдът е указал, че всяка
3
от страните следва да установи фактите, на които основава своите твърдения
или възражения съобразно правилото на чл. 154 от ГПК. По принцип в тежест
на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че записът на заповед
съдържа необходимите съгласно чл. 535 от ТЗ реквизити, но, доколкото по
това обстоятелство не се спори, доказателствена тежест не му е разпределена.
По наведеното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на ищеца
е да докаже, че давността е била прекъсната или спирана на някое от
основанията по чл. 115 и чл. 116 ЗЗД. В тежест на ответника е да установи
наведените възражения, в т.ч. правопогасителното си възражение за
прескрибиране на правото по записа на заповед.
С оглед твърденията на страните единственият спорен по делото въпрос
е този относно прескрибирането на правото по записа на заповед.
Страните не спорят, като това се установява и от съдържанието на
записа на заповед, че падежът му е на предявяване. Когато записът на заповед
е с падеж, който е поставен в зависимост от предявяването на ефекта, за да
настъпи падежът, ценната книга следва да се предяви за плащане, за да
направи вземането изискуемо. Съгласно чл. 487, ал. 1 ТЗ вр. чл. 537 ТЗ
менителницата на предявяване е платима с предявяването й. Тя трябва да се
предяви за плащане в срок до една година от издаването й. Издателят може да
определи по-къс или по-дълъг срок. Джирантите могат да съкратят сроковете
за предявяване.
В случая няма спор, че страните не са договорили различен от
предписания в закона срок, поради което ценната книга, издадена на
04.06.2011г, е следвало да бъде предявена до 04.06.2012г. Няма спор, че това е
станало много по – късно - на 03.02.2022 г.
Същевременно съгласно чл. 531, ал. 1 ТЗ исковете по менителницата
срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа и именно в тази
връзка ответникът твърди, че правопогасителната давност, започнала да тече
след крайния срок за предявяване на ценната книга, т.е., считано от
05.06.2012г, е изтекла още на 05.06.2015г, далеч преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 11.01.2024г. Ищецът на
свой ред твърди, че давността е била прекъсвана на основание чл. 116 б. А ЗЗД
с множество извънсъдебни признания на ответника на вземането, като
считано от всяко едно от тях е започвала да тече нова давност. Именно в тази
връзка по делото са събрани гласни доказателствени средства, като
допълнително – след изслушване на свидетеля, страните са навели твърдения,
че между тях е имало и други правоотношения, вкл. паралелен съдебен спор
по едно от тях. Доколкото обаче в преклузивните срокове за това ответникът
не е твърдял да е погасил задължението си изцяло или частично чрез плащане
по процесното правоотношение, без значение за изхода на спора е какви суми
са плащани по другите сделки между същите страни, респ. дали тези суми са
надвишавали паралелните задължения и на практика с тях е можело да се
погаси частично и процесното. Относим към предмета на делото е
4
единственият спорен въпрос относно признанието на дълга от страна на
ответника.
От показанията на св. М. Х.а /**** на ищеца/ се установяват близките
приятелски отношения с ответника – техен **** от сватбата им през 2008г,
като всеки ден били заедно. Запознанството им с ищцата датира от 2002г, а
близкото приятелство с ищеца – от по – рано. На 04.06.2011г. А. споделил на
Х., че е злоупотребил с банкови сметки на клиенти в банката, в която работи и
трябвало да възстанови сумата до края на работния ден, за да не заведат дело
срещу него. Едната сума, която поискал, била 14 862 щатски долара, а другата
- 3250 лева, която бил теглил от друга сметка, с уговорката в най-кратък срок
да ги възстанови. Х. му дал сумите, за което оформили 2 бр. записи на заповед.
През годините А. работел при Х. в неговия офис, като все повече и повече му
били необходими пари, тъй като имал задължения и ипотеки към различни
банки. Съпрузите му помагали под една или друга форма, за да не му вземе
банката къщата или да го осъди. Така февруари 2015 г. А. ги помолил да купят
къщата му на ул. „**** където живеел. Те го направили, тъй като иначе
банката щяла да му я вземе. Тогава отново коментирали всички заети му до
момента суми, които той признал, че дължи и обещавал да върне, в т.ч. и
процесната. По-късно – през 2016г, А. основал фирма „СК Брандера 2016“ и
започнал да работи като подизпълнител на Х., който му помагал и му възлагал
дейности с идеята, че като му осигурява работа, ще върне парите, които
признавал, че дължи, в т.ч. и сумата от 14 862 щатски долара и обещавал в най
– скоро време да върне. Първата дейност, която му била възложена, била през
март 2017г., когато неговата строителна фирма започнала работа на обекта на
****. Уговорката била, че в най-кратък срок ще върне дължимите суми, в т.ч
процесната. Обектът бил завършен през 2018 г. или 2019 г., като през това
време имало още два обекта, на които работел с Х., но така и не върнал
парите. Следващата среща, която направили, била през юли 2018 г., когато А.
решил да си откупи къщата. Свидетелката не знае с какви средства е станало
това, но и тогава ги уверил, че ще върне дължимите суми, в т.ч. процесната.
През 2019 г. А. отново помолил за финансова помощ, защото ****та му била
болна от рак и се нуждаели от средства за лечение. Тогава той отново признал
задължението си и обещал да се издължи в най – кратък срок. Дали му още 12
000 лв. Последно - септември 2022 г., той пак ги помолил да му дадат пари на
заем - 5 000 лв., за да продаде отново къщата си на **** и да уреди адвокатски
хонорари и документи по прехвърлянията, с поредно обещание, че ще се
издължи след сделката. Това обаче така и не станало, а отношенията
прекъснали. Свидетелката разяснява, че причината съпругът й толкова години
да не потърси правата си по съдебен ред е, че заедно с А. работили всеки ден и
били в много близки приятелски отношения. И тримата били като едно голямо
семейство, постоянно заедно, постоянно в услуга, защото А. имал множество
ипотеки, кредити към банки и други институции, които можело да му вземат
всичко. Свидетелката обобщава, че последната сума, която му дали, били
въпросните 5000 лева. Така първо му дали 14 862 щатски долара и 3 250 лева,
5
после - 12 000 лева и накрая - 5 000 лева.
Съдът цени показанията на свидетелката при условията на чл. 172 ГПК –
с оглед на всички данни по делото предвид възможната й заинтересованост от
изхода на спора, но не намира основание да им откаже вяра, доколкото тя
излага подробните си непосредствени впечатления от развоя на отношенията
между страните през годините по безпротиворечив начин, които не са
изолирани, а напротив – подкрепят се от събраната по делото доказателствена
съвкупност, в т.ч. представените нотариални актове и договор за заем,
потвърждаващи достоверността на изнесеното. В подкрепа на тях е и
представеният от ответника краен съдебен акт по паралелния спор между
страните, за който каза се вече, че какви суми са плащани от ответника по
успоредното облигационно правоотношение, е без значение при липсата на
надлежно въведено в настоящия процес твърдение, че процесната сума е
погасена чрез плащане изцяло или частично.
При това положение, категорично се установява, че правопогасителната
давност е била многократно прекъсвана през годините преди първоначалното
й изтичане на 05.06.2015г – първо, през м. февруари 2015г, от когато е
започнал да тече нов 3 – годишен срок, който преди да изтече, отново е
прекъснат с признанията и обещанията на ответника през 2017г, 2018г, 2019г
и последно през м. септември 2022г, от когато до датата на образуване на
заповедното производство на 11.01.2024г, давностният срок не е изтекъл.
Дългогодишните близки отношения между страните – приятелски,
колегиални, скрепени и с брачния институт на ****ството като форма на
духовно родство, обясняват конкретиката и развоя на събитията, разказани от
свидетелката, в т.ч. продължителното въздържане на ищеца от съдебна защита
на правата му и в частност, късното предявяване на ценната книга.
Налага се изводът, че установителната претенция на ищеца е
основателна и доказана и като такава ще се уважи.
При този изход на делото и претенцията за това на ищеца се дължат
направените в двете производства разноски, които се установяват в общ
размер на 3 564.11 лв – за ДТ и адвокатски хонорар съобразно списък на
разноските на л. 62 и доказателствата за действително направен разход в този
размер.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че А.
В. С. ЕГН **********, с адрес: **** дължи на Х. Б. Х. ЕГН ********** от
**** сумата от 14 862,00 щатски долара, дължима по запис на заповед,
издаден на 04.06.2011 г., с падеж – на предявяване, предявен за плащане на
03.02.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
6
по чл. 417 от ГПК – 11.01.2024 г., до окончателното й заплащане, за която е
издадена заповед № 366/17.01.2024 г. по ч.гр.д. № 479/2024 г. по описа на
– ти
Районен съд – Пловдив, XXIII граждански състав.
ОСЪЖДА А. В. С. ЕГН **********, с адрес: **** да заплати на Х. Б. Х.
ЕГН ********** от ****, сумата от общо 3 564.11 лв – разноски в
заповедното и исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред АС - Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Пловдив: _______________________
7