Решение по дело №1583/2020 на Окръжен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

№ V-203                                    17.08.2020 г.                                    Град Бургас

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

Бургаският окръжен съд, гражданско отделение, пети въззивен състав

На трети август, през две хиляди и двадесета година

В публичното заседание в следния състав:

  ПРЕДСЕДАТЕЛ :    ВЯРА КАМБУРОВА

  ЧЛЕНОВЕ: 1.ГАЛЯ БЕЛЕВА

                         2.мл.с.АЛЕКСАНДЪР МУРТЕВ

Секретар: Таня Михова

Прокурор: -

като разгледа докладваното от съдия Белева

въззивно гражданско дело № 1583 по описа за 2020 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение №775 от 28.02.2020г. по гр.д.№9271/19г. на РС- Бургас Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Бургас, с адрес: град Бургас, ул.”Христо Ботев” 46, е осъдена да заплати на И.Д.К., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, офис 318, адв. Васил Ставрев, сумата от 1596,90 лв., представляваща допълнително трудово възнаграждение за извънреден труд от 230,52 часа, за периода от 01.09.2016г. до 30.06.2019г., получени в резултат на преизчисление с коефициент 1.143 на реално положения нощен труд в дневен, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.10.2019г. до окончателното изплащане. ОДМВР – Бургас е осъдена да заплати на ищеца и сумата от 480 лв.- адвокатско възнаграждение, а в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на БРС сумата от 63,88 лв.- държавна такса и 190 лв.- възнаграждение за вещо лице.

Решението е връчено на страните както следва: на ищеца- на 6.03.2020г., а на ОДМВР- на 10.03.2020г.

Против решението е постъпила въззивна жалба вх.№12463/13.03.20г. по описа на РС-Бургас, подадена от ОДМВР-Бургас чрез юрисконсулт Владимирова. С нея решението е обжалвано изцяло. Изложени са оплаквания, че същото е неправилно поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост- отменителни основания по чл.271 ГПК.

Изложени са фактите по делото, които въззивникът намира за безспорно установени, като се сочи, че положения от ищеца нощен труд, отчитан ежемесечно с протокол за отчитане на работното време между 22.00 ч. и 6.00ч., времето на разположение и положения труд по време на официални празници са своевременно отчетени и заплатени. Намира, че заплащането му е в съответствие със Заповед №8121з-791/28.10.2014г. и заповед №8121з-1429/23.11.17г., издадени от министъра на вътрешните работи. Счита за необоснован и в противоречие с материалния закон извода на съда, че е налице разлика между отчетения и заплатен нощен труд на ищеца и положения от него. Неправилно съдът приел, че е налице празнота в специалната нормативна уредба, касаеща служителите от МВР, както и че същата следва да бъде преодоляна чрез субсидиарно приложение на общата Наредба за структурата и организацията на работната заплата, с аргумент, че в противен случай служителите в МВР ще бъдат поставени в неравностойно положение спрямо работниците по трудови правоотношения, регулирани с КТ. Въззивникът счита, че не е налице празнота в нормативната уредба, а специална законова регламентация, предвиждаща друг ред за отчитането и заплащането на нощния труд, положен от държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР. Страните били обвързани от служебно правоотношение, регламентирано в ЗМВР и подзаконовите нормативни актове по приложението му. В закона липсвала препращаща норма, която да дава основание за субсидиарно приложение на КТ и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове., включително НСОРЗ. Развити са съображения. Мотивите на съда, че при преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143 се получава извънреден труд не били съобразени с целта на коефициента- да определи така възнаграждението на работника, че за положен от него 7 часа труд през нощта да получава възнаграждение за 8 часа труд, като в тези случаи работникът не работи извънредно по смисъла на чл.143, ал.1 КТ. Като е приел обратното, районният съд постановил незаконосъобразно решение. Въззивникът моли решението на БРС да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Претендира разноски. Не са ангажирани доказателства. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемия.

В законоустановения срок не е подаден отговор на въззивната жалба, макар въззиваемият да е уведомен за тази възможност чрез пълномощника си- адв.Ставрев, на 10.06.2020г.  

По допустимостта на жалбата:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалване на решението. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:

Предявеният иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР, като претенцията за законна лихва е с правно основание чл.86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че в процесния период е полагал труд като държавен служител на длъжността младши инспектор в Областна дирекция на МВР- Бургас. Работил на 12-часови смени по определен график и сумирано изчисляване на работното време. Претендира за осъждане на ответника Областна дирекция на МВР- Бургас да му заплати сумата от 1596,90 лв. (съобразно изменението на претенцията по реда на чл.214 ГПК), представляваща дължимо допълнително възнаграждение за извънреден труд от 230,52 часа, за периода от 1.09.2016 г. до 30.06.2019г., получени при преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1.143 съобразно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

В депозирания в срока по чл.131 ГПК отговор на исковата молба ответникът ОД на МВР – Бургас, чрез процесуалния си представител е оспорил предявения иск като неоснователен. Посочил е, че положеният от ищеца извънреден труд е бил надлежно начислен и отразен в съответните протоколи, както и своевременно заплатен по правилата на действалата през процесния период Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г. на министъра на вътрешните работи. В нея липсвал текст, по който да се прилага претендираното от ищеца преизчисляване на нощния труд в дневен с коефициент 1.143, като е изложено становище, че съгласно приложимата специална правна уредба, действаща в системата на МВР съотношението между дневен и нощен труд е 1 : 1, а не както е по КТ и по НСОРЗ, съгласно които 7 часа нощен труд се приравняват на 8 часа дневен труд. Сочи се, че във връзка с отчитането и заплащането на нощния труд са издадените от министъра на МВР заповеди № 8121з-791/28.10.2014 г. и № 8121з-1429/23.11.2017 г., съгласно които за целия процесен период за всеки отработен час между 22.00 и 06.00 часа на държавните служители се заплаща допълнително възнаграждение за нощен труд в размер на 0.25 лв. В устните състезания пред първата инстанция моли за отхвърлянето на исковете.

Районният съд е приел, че в процесния период са действали Наредба №8121з-407/ 11.08.2014г., Наредба №8121з-592/ 25.05.2015г. и Наредба №8121з-776/ 29.07.2016г. на министъра на вътрешните работи, издадени по реда на чл.187, ал.9 от ЗМВР. В последните наредби не е предвидено преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен с коефициент 0,143, каквото е съществувало по отменената Наредба №8121з-407/ 11.08.2014г. Приел е, че това не следва да се тълкува като законова забрана за преобразуване на часовете нощен труд в дневен, понеже същата щяла да бъде противоконституционна и би поставила служителите в МВР в по-неблагоприятно положение от другите държавни служители по отношение продължителността на работното време и заплащането на допълнителните възнаграждения. Счел е, че е налице празнота в специалната правна уредба, поради което субсидиарно приложение намира чл.9, ал.2 от общата Наредба за структурата и организацията на работната заплата. Посочил е, че трудовото законодателство дава право на работещите да получат от една страна завишено почасово заплащане на нощния труд, а от друга задължавало работодателите да преизчисляват нощните часове в дневни и така да съобразяват продължителността на работния ден. Когато нормата била надвишена, очевидно се касаело за извънреден труд, който следвало да бъде компенсиран. Това били две различни основания за заплащане на допълнителни възнаграждения, обстоятелство, което било отчетено и от ответника, при съвместното действие на издадените от министъра на вътрешните работи Наредба №8121з-407/ 11.08.2014г. и Заповед №8121з-791/ 28.10.2014г. Установено по делото било, че на ищеца е платена само добавката от 0,25 лв. за всеки отработен час нощен труд.

Съобразно установеното от експертизата е намерил главния иск за доказан по основание и размер и го е уважил, ведно с акцесорната претенция за законна лихва от датата на предявяването на иска.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Ето защо правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на оплакванията на въззивника.

Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по същество- правилно и законосъобразно.

Както пред първата, така и пред въззивната инстанция страните не спорят по фактите, изложени в исковата молба, съответно с изменението на иска/, относно съществуващото между тях служебно правоотношение, заеманата от ищеца длъжност, организацията и продължителността на работното време на ищеца за процесния период, както и за това, че на същия е заплатено дължимото допълнително възнаграждение за нощен труд.

Районният съд е обсъдил всички относими и допустими доказателства- писмени и съдебно-икономическа експертиза, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно релевантните за спора факти. Във въззивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което настоящият съдебен състав я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, поради което не е необходимо същата да се преповтаря в настоящото решение. Въззивната инстанция споделя и правните изводи на първоинстанционния съдебен състав.

Бургаският окръжен съд намира за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания.

Съгласно разпоредбата на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР, към основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за за извънреден труд.

Дефиниция за понятието „извънреден труд” се съдържа в нормата на чл.143, ал.1 КТ. Това е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. Идентична е разпоредбата на чл. 50а, ал.1 от ЗДСл (приета в процесния период - ДВ, бр. 57 от 2016 г.) - извънреден е трудът, който се полага от държавния служител извън установеното за него работно време, освен в случаите по чл. 50, въз основа на мотивирана писмена заповед на органа по назначаването. От съществено значение за настоящия казус е ал.2 на чл.50а от ЗДСл, тъй като ищецът има качеството на държавен служител в системата на МВР. Според тази норма относно допустимостта, продължителността, отчитането и заплащането на извънредния труд се прилагат съответните разпоредби на Кодекса на труда.

Според чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /редакцията, действала преди изменението на закона с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, който е приложимият закон за процесния период спрямо държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, какъвто несъмнено е ищецът /виж чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР/, работата извън редовното работно време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение. Т.е., макар в ЗМВР да липсва дефиниция за понятието извънреден труд, въз основа на цитираната норма може да се направи извод, че за държавните служители в МВР, работещи на смени, това е времето до 70 часа на тримесечие, което надвишава редовното им работно време.

В случая, съгласно чл.187, ал.1 ЗМВР /редакцията преди изменението на закона с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./ нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие.

При работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период- така чл.187, ал.3 ЗМВР. Използваният от законодателя термин „е възможно” сочи, че осемте часа нощен труд са максимално допустимите, но не означава, че това е нормативно установения размер на нормалната продължителността на нощния труд на държавните служители от системата на МВР, работещи на смени, тъй като всъщност няма фиксирана нормална продължителност на нощния труд. Последният извод се подкрепя и от приетите изменения на ЗМВР с ДВ бр.60 от 2020г., според които /чл.187, ал.1, изр.2/ вече е фиксирана нормална продължителност на работното време през нощта- 8 часа за всеки 24- часов период. Приета е и нова разпоредба на чл.187, ал.4 ЗМВР, съгласно която при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на работното време през нощта по ал.1. Тези материално-правни норми действат занапред- след влизане в сила на закона, с който са приети, а за процесното правоотношение се прилагат действалите до 7.07.2020г. норми на ЗМВР, които не предвиждат нормалната продължителност на работното време през нощта.

Съгласно чл.187, ал.9 от ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи.

За процесния период са действали правилата на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., Наредба №8121з- 908/2.08.2018г. и Наредба №8121з-1059 от 26.09.2019г. на министъра на МВР. Цитираните наредби съдържат аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 от двете наредби). И в двете наредби – в чл.31 от тях е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.

В двете наредби обаче /както и в следващата/ липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд през нощта, каквато е била уредбата в предходната Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, който гласи, че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период. Касае се за празнота в специалната уредба, приложима към държавните служители в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията на въззивника по този въпрос са неоснователни.

При съпоставката на нормите, регламентиращи извънредния труд /цитирани по-горе/, се налага извод, че до изменението на ЗМВР с ДВ бр.60 от 7.07.2020г. законодателят се е стремил към идентичност по отношение на основните характеристики на извънредния труд спрямо всички категории работници / служители, както по КТ и по ЗДСл, така и спрямо тези по чл.142, ал.1, т.1  ЗМВР- касае се за труд над установената за работника/ служителя продължителност на работното време (терминология според КТ и ЗДСл), или над редовното работно време до 70 часа на тримесечие (терминология според ЗМВР). От съществено значение е идентичността в заплащането на извънредния труд /когато по ЗМВР той се компенсира в пари/ - така чл.187, т.6 от ЗМВР, чл.150 КТ вр. чл.262, ал.1, т.4 от КТ и чл.50а, ал.2 от ЗДСл.

Дали е превишена установената за съответния служител продължителност на работното време следва да се преценява с оглед установената в съответните закони /подзаконови нормативни актове/ отчетност на работното време за съответната категория лица, изхождайки от нормалната му продължителност, която гарантира както ефективното изпълнение на служебните задължения, така и запазване здравето на работника/ служителя.

Принципът на отчитане на работното време е обективиран в чл.142, ал.1 и 2 от  КТ- в работни дни - подневно. Според ал.2 от същата норма работодателят може да установи сумирано изчисляване на работното време - седмично, месечно или за друг календарен период, който не може да бъде повече от 6 месеца. В ЗМВР- чл.187, ал.3 /преди изменението с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, регламентацията е сходна- работното време на държавните служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени - сумирано за тримесечен период /преди изменението от 2016г. периодът е едномесечен/.

Редът и начинът на отчитане на работното време при сумирано работно време не е установена в закона /КТ, ЗДСл и ЗМВР- до изменението му с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, а се съдържа в съответните подзаконови нормативни актове- НРВПО /наредбата за работното време, почивките и отпуските/ и НСОРЗ /наредбата за структурата и организацията на работната заплата/ за работещите по трудово правоотношение и в наредбите на министъра на МВР, издадени въз основа на законовата делегация по чл.187, ал.9 ЗМВР /преди изменението с ДВ бр.60/20г./ за държавните служители в МВР.

Съгласно чл.9а, ал.4 от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./ , когато се полага нощен труд, сборът от работните часове по графика на работника или служителя по ал.3 се изчислява след превръщане на нощните часове в дневни за смените с 4 и повече от 4 часа нощен труд с коефициента по чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Съответно чл.9г от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./ предвижда отработените часове от работника/ служителя, които в края на периода, за който е установено сумирано изчисляване на работното време, са повече от часовете, определени съгласно чл.9б, да се отчитат за извънреден труд по реда на чл.149 от КТ пред инспекцията по труда.

Макар такава препращаща към чл.9, ал.2 от НСОРЗ норма да липсва преди 2017г. /т.е. за част от процесния период, преди м.януари 2018г./, доколкото разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ е съществувала още от приемането  на наредбата през 2007г., няма основание да се изключи нейното приложение при изчисляване на работното време на работниците/ служителите, работещи по трудово правоотношение и  преди 2017г., когато същите работят на сумирано работно време. Съгласно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място. Тъй като според КТ нормалната продължителност на дневното работно време е 8 часа, а на нощното- 7 часа, то отношението между двете величини формира коефициент 1,143. 

В наредбите на министъра на вътрешните работи, действали през процесния период- Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и на Наредба № 8121з-776/29.07.2016г./ чл.21, ал.2 сочи, че работното време на държавните служители, работещи на смени, се изчислява в часове, сумирано за едномесечен /респективно тримесечен/ период. Идентична е разпоредбата и на чл.18, ал.2 от предхождащата процесния период наредба, издадена през 2014г. Чл.31 от приложимите към казуса две наредби предвижда, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.

Видно е, че в процесните Наредби, издадени на основание чл.187, ал.9 от ЗМВР липсва норма, аналогична на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Затова и правния спор по делото се свежда до това дали уредбата по тези две наредби на министъра на вътрешните работи изключва приложението на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от НСОРЗ.

Настоящият съдебен състав намира, че отговорът на този въпрос е отрицателен.

Както и по-горе се посочи, в ЗМВР /до изменението му с ДВ бр.60 от 2020г./, както и издадените въз основа на него наредби, не е определена нормалната продължителност на нощното работно време на държавните служители в МВР. Това, че според изготвените графици на дежурства, държавните служители при МВР, които работят на 12 или 24- часови смени, е следвало да полагат и реално са полагали 8 часа нощен труд не означава, че това е нормалната продължителност на нощния труд. След като в специалния закон липсва ясна и категорична норма, която да фиксира нормалната продължителност на нощния труд, то съгласно чл.46, ал.2 ЗНА за неуредените от него случаи следва да се приложат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Следователно, разпоредбите на чл.67, ал.3 ЗДСл и чл.50а, ал.2 от ЗДСл, които препращат към уредбата по КТ, респективно- към тази по чл.9, ал.2 от НСОРЗ, за процесния период намират субсидиарно приложение при изчисляване отработеното работно време от държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, работещи при сумирано работно време, съответно- и при определяне дали същите са положили извънреден труд за съответния едно /три/- месечен/ период на отчитане.

Въззивната инстанция намира още, че прилагането на коефициент 1,143 не се отнася само до случаите, когато през нощта работникът работи по-малко часове от нормалната продължителност на дневното работно време, а намира приложение и когато продължителността на положения нощен труд надхвърля нормалната продължителност на нощното работно време /7 часа/, тъй като нормата на чл.9а, ал.4 от НРВПО, в последното си изречение, изрично предвижда кои са изключенията от това правило, като понастоящем приложението й е изрично уредено в чл.9г от НРВПО. Несъстоятелна е тезата, че последната разпоредба касае само отчитането пред Инспекцията по труда на часовете, определени по чл.9б от НРВПО за извънреден труд. Няма съмнение, че отчитането на работното време, респективно- на превишението му, е неразривно свързано с неговото заплащане, наред със задълженията за отчетност пред Инспекцията по труда /последното- установено предвид принципната забрана на извънредния труд/.

С оглед изложените съображения и предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително възнаграждение за извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на реално положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. По отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за периода 1.09.2016 г. – 30.06.2019 г. ищецът е положил нощен труд общо 1612 часа, които преизчислени с коефициент 1,143 и приравнени на дневно работно време възлизат на 1842,52 часа, като разликата от 230,52 часа не е отчетена по протоколи за положен труд и стойността им в размер на 1596,90 лв. не е начислена и не е изплатена на ищеца. Ето защо, предявеният иск се явява основателен и доказан в претендирания размер, поради което следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба.

Предвид горното, Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна, а поради съвпадане изцяло на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

При този изход на спора на въззивника не се дължат разноски.

Въззиваемият няма искане за разноски.

Мотивиран от горното и на основание чл.271, ал.1, предл.1, Бургаският окръжен съд

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №775 от 28.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 9271/2019г. по описа на РС – Бургас.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                                                                              2.