Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 24.11.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и седми
октомври през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3511 по
описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 23.01.2019
год., постановено по гр.дело №53670/2017 год. по описа на СРС, ГО, 143 с-в, е
отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Р.П.
иск за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от
1 999.49 лв. – главница, представляваща стойност на доставена и
незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год. в
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.“******№**, абонатен №******,
поради плащане в хода на процеса на сумата от 1 913.77 лв. и
неоснователност на иска в останалата му част; признато е за установено по предявения
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Р.П. иск с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 181.55 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата от 1 913.77 лв. за периода от 15.09.2015
год. до 24.02.2017 год., като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния
предявен размер от 190.49 лв.; отхвърлени са и предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Р.П. искове за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 21.41 лв. – стойност на услугата дялово
разпределение за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год. и сумата от 3.54
лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
15.09.2015 год. до 24.02.2017 год., поради плащане в хода на процеса и
ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК
направените разноски по делото в размер на 563.06 лв. и сумата от 96 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение, както и направените разноски в
заповедното производство по ч.гр.дело № 12874/2017 год. по описа на СРС, ГО,
143 с-в, за държавна такса в размер на 42.53 лв. и сумата от 48 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение, а ищецът е осъден да заплати на
ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в
размер на 15.40 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.”
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която е уважен предявения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С.Р.П..
Жалбоподателят поддържа, че вземането за лихва било акцесорни и поради недължимост
на главницата в размера над 1 913.77 лв. до 1 999.49 лв., то
недължими били и начислените лихви за периода от 15.09.2015 год. до 24.02.2017
год. в размер на 8.94 лв. Вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза било
изчислило дължимата сума за лихва за забава върху установената от него
главница, която била призната от ответника и тази сума била погасена чрез
плащане същия ден. Сочи, че в съдебното заседание, проведено в
първоинстанционното производство на 31.10.2018 год., представил заверено от банка
копие от платежно нареждане за извършеното плащане на сумата от 181.55 лв.
Първоинстанционният съд обаче не го бил взел предвид. Ето защо моли решението
на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендират
и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата
„Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната
му част.
Привлеченото от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.” ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
С определение по
горепосоченото дело от 04.12.2019 год. СРС е отхвърлил молбата на ответника С.Р.П.
по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта му
за присъдените на ищеца разноски.
Срещу така
постановения съдебен акт е подадена в законоустановения срок частна жалба от
ответника С.Р.П., който поддържа, че са налице предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК. В срока за писмен отговор /на 06.01.2018 год./ заплатил сумата от 24.95
лв., а на 29.08.2017 год. – сумата в общ размер на 1 594.83 лв. – главница.
Въпреки това ищецът поискал допускането на съдебно-счетоводна експертиза и
оспорил представените доказателства за плащане. Следователно ответникът не бил
дал повод за спора по делото за сумата от 1 594.83 лв., поради което и не
дължал съразмерна част от разноските, като разноските за вещото лице следвало
да останат в тежест на ищцовото дружество.
Ответникът по
частната жалба „Т.С.“ ЕАД не изразява становище.
По отношение на
въззивната жалба:
Софийски градски съд, като
прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част, но е
неправилно.
Безспорно е във
въззивното производство, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа, че ответникът е собственик на
процесния апартамент №11, находящ се в гр.София, ул.“******№****, абонатен №******
и има качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла §
1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм.
- ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ
вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012
год./, че между страните по делото са били налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, че стойността на доставената през
периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год. топлинна енергия възлиза на 1 999.49
лв., както и че макар да е заплатил посочената сума в хода на процеса, ответникът
е в забава, като обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода
от 15.09.2015 год. до 24.02.2017 год. възлиза на 181.55 лв.
Спорният
между страните въпрос е свързан единствено с това дали ответникът е заплатил на
ищеца сумата от 181.55 лв.
Видно е от
данните в първоинстанционното дело, че на л. 1**от същото се намира авизо за
издадено преводно нареждане от 31.10.2018 год., удостоверяващо, че на посочената
дата ответникът е превел по банков път на ищеца сумата от 181.55 лв., с
посочено основание за превода: „лихва забава 15.09.2015 год. – 24.02.2017 год.
В съдебния протокол за проведено на 31.10.2018 год. открито съдебно заседание,
е отразено единствено изявлението на ответника, че е заплатил сумата от 181.55
лв. – лихва за забава /л. 129/. Поради липсата на изрично протоколно
определение на СРС за приемането на посочения документ като доказателство по
делото или за оставянето без уважение на искането на ответника за приемането му
като доказателство по делото – каквото имплицитно следва да се счита за
направено с представянето на документа, респективно необсъждането му при формиране
на изводите за възникнало в тежест на ответника задължение за лихва за забава в
размер на 181.55 лв., настоящият съдебен състав на основание чл. 266, ал. 3 вр.
с чл. 147, т. 2 ГПК е допуснал събирането му във въззивното производство. Фактът
на осъщественото плащане на процесната сума /настъпил след предявяването на
иска и несъмнено от значение за спорното право – чл. 235, ал. 3 ГПК/ не е бил
оспорен от ищеца. В този смисъл въззивният съд приема,
че ответникът е погасил изцяло задължението си обезщетение за забава в размер
на законната лихва, поради което и релевираната претенция следва да бъде
отхвърлена.
Ето защо решението
на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която е уважен предявения иск по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 181.55 лв., която претенция подлежи на
отхвърляне, като погасена чрез плащане в хода на процеса.
Осъщественото
в хода на процеса плащане не се отразява на отговорността за разноски на
ответника, тъй като той е дал повод за спора /арг. чл. 78, ал. 2 ГПК/.
По отношение на частната
жалба:
Частната жалба е подадена от надлежна страна и в законоустановения срок, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С
първоинстанционното решение в тежест на ответника са били възложени на
основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените от ищеца разноски за държавна такса
и възнаграждения за вещи лица в размер на 563.06 лв. и сумата от 96 лв.,
представляваща възнаграждение за юрисконсулт, съразмерно с отхвърлената част от
исковете поради тяхната неоснователност. СРС е приел, че последващото
образуването на исковото производство плащане на задълженията не освобождава
ответника от разноски за погасената част на претенцията, доколкото с
неплащането на задълженията си в срок и подаване на неоснователно възражение,
той е станал причина за образуване на делото и за сторените разноски.
Своевременно – на
05.03.2019 год., ответникът е подал молба, съдържаща искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта за присъдените му разноски, като е
поддържал, че предвид осъществените от него плащания, не е дал повод за спора и
не дължи разноски съразмерно на погасената част от вземанията.
С обжалваното
определение първоинстанционният съд е приел, че не са налице основания за
изменение на решението в частта му за присъдените на ответника разноски.
Определението е
правилно.
По общото правило
на чл. 78 ГПК присъждането на разноски на страните се основава на вината на
противната страна, която с поведението си е предизвикала предявяване на иска
или защитни действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск. Т.е., логиката
на закона е, че разноски винаги се дължат, когато неправомерно е засегната
чужда правна сфера. В този смисъл задължението за заплащане на разноски е
задължение за заплащане на понесените от съответната страна вреди.
Съгласно чл. 78,
ал. 2 ГПК, ответникът има право на разноски и при уважаване на иска, но само
ако с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска –
т.е., възлагането на разноските в тежест на ищеца е предпоставено от
кумулативното наличие на установените в посочената разпоредба изисквания.
Преценката за това, дали тези изисквания са изпълнени, е винаги конкретна с
оглед фактите по делото и проверката се извършва от съда разглеждащ спора по същество,
като за възлагането на разноските в тежест на ищеца е без значение неговото
поведение, а това на ответника.
Смисълът на разпоредбата
на чл. 78, ал. 2 ГПК е, че ответникът не трябва да бъде натоварен с разноските,
когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода
на производството са оспорени правата на ищеца.
В разглеждания
случай е несъмнено, че ответникът е подал възражение срещу издадената заповед
за изпълнение по ч.гр.дело № 12874/2017 год. по описа на СРС, ГО, 143 с-в,
поради което и ищецът е предявил в преклузивния едномесечен срок искове по реда
на чл. 422, ал. 1. В този смисъл макар в отговора на исковата молба ответникът
да е признал исковете за цената на услугата дялово разпределение в размер на 21.41 лв. и обезщетение за забава в размер на 3.54
лв. и да е представил доказателства за заплащането на посочените суми, както и такива
за погасяване на част от задължението си за главница, представляваща стойност
на доставена топлинна енергия, въззивният съд приема, че същият с поведението
си е дал повод за предявяването на исковете за съществуване на вземанията /щом
като в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК не е изплатил дължимите суми/, като отделно
от това следва да се посочи, че той е оспорил и твърденията на ищеца за количеството
и дължимата стойност на доставената топлинна енергия.
В този смисъл не
са налице предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК и ответникът не може да се
освободи от отговорността за разноски.
Ето защо
развитите от частния жалбоподател оплаквания са неоснователни, а частната жалба
следва да бъде оставена без уважение.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от
настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ответника действително направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 25 лв. и за възнаграждение за един
адвокат в размер на 300 лв. /своевременно направеното от ищеца възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно, предвид ниската фактическа и правна сложност
на въззивното производство, което се е развило в едно съдебно заседание, което
обуславя намаляване на размера на възнаграждението до минималния такъв от 300
лв., предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
№1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящото решение /включително и в частта му с характер на
определение/ не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решението от 23.01.2019
год., постановено по гр.дело №53670/2017 год. по описа на СРС, ГО, 143 с-в, в
частта му, в която е уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу С.Р.П. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от сумата от
181.55 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата
от 1 913.77 лв. за периода от 15.09.2015 год. до 24.02.2017 год., като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, срещу С.Р.П. с ЕГН **********, с
адрес: ***, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от сумата от
181.55 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата
от 1 913.77 лв. за периода от 15.09.2015 год. до 24.02.2017 год., поради осъществено от ответника плащане в
хода на процеса /на 31.10.2018 год./.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на С.Р.П. срещу
определението от 04.12.2019 год., постановено по гр.дело №53670/2017 год. по
описа на СРС, ГО, 143 с-в, с което е оставена без уважение молбата на частния
жалбоподател по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение
в частта му за разноските.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление:***, да заплати на С.Р.П. с ЕГН **********, с адрес: ***,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство
за държавна такса в размер на 25 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 300 лв.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението /включително и в
частта му с характер на определение/ не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/