Р
Е Ш Е Н И Е
№ 1268
град Пловдив, 22.06.2021 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, XXVIII състав, в открито съдебно заседание на тридесет и първи
март през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ
при секретар Петя Добрева и участието на прокурор Светлозар Чераджийски като разгледа административно дело № 120/2021година описа на съда за, докладвано от председателя, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по Глава XI от АПК във вр. чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба, предявена от Е.А.А., ЕГН **********,***,
депозирана чрез адв.В.С. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”. Ищецът
иска ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 550000.00лв.,
за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в настъпили неблагоприятни условия от поставянето му Затвора гр.Пловдив при изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода. Ищецът сочи, че
тези вреди са се изразявали в унижение, срам, чувство на безпомощност, болки и
страдания за периодите, през които е пребивавал за изтърпяване на наказанието
„лишаване от свобода“ от 10.01.2012г. до 13.01.2021г. в Затвора-Пловдив, ведно
със законовата лихва от 13.01.2021г. /датата на депозиране на исковата молба/, до
окончателното ѝ изплащане. С така изложените обстоятелства счита, че са му нарушени
правата по чл.3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека (съкр.
ЕКЗПЧ) и чл. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража
(съкр. ЗИНЗС). Излагат се обстоятелства, свързани с липса на достатъчно жилищна
площ (пренаселеност на килиите – „падат се под 3 кв. м. нетна площ на човек“); липса
на санитарен възел и постоянно течаща топла и студена вода; лоши хигиенни
условия като мухъл, лошо осветление и липса на достъп до свеж въздух, постоянно
наличие на дървеници и гризачи, както и бездействия на администрацията в това,
да не му бъде предоставена работа, което прави престоя му в Затвора-Пловдив
еднообразен и скучен, с което е лишен от възможността да намали размера на
наказанието си. Сочи се, че братът на ищеца починал в Затвора-Пловдив, но администрацията
на затвора не го завела на погребението, с което са му нарушили основни човешки
права. В хода на съдебното производство поддържа предявеният иск и ангажира
гласни и писмени доказателства. По същество на спора счита, че иска е доказан
по своето основание и размер и моли да бъде присъдено обезщетения според
пълната му претенция. Претендира разноски .
Ответникът по иска - Главна дирекция “Изпълнение на
наказанията”, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Ч. , оспорва
предявените искови претенции по основание и размер и ангажира доказателства. По
същество счита иска за неоснователен и недоказан и моли да бъде отхвърлен. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Контролиращата страна чрез участвалия по делото прокурор
при Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност,
необоснованост и недоказаност на предявения иск и счита, че същият следва да
бъде изцяло отхвърлен.
Съдът, като изслуша становищата на страните и прецени
събраните по делото доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност,
прие за установено следното от фактическа
страна:
Ищецът Е.А.А. изтърпява
наказание лишаване от свобода в Затвора-Пловдив от с начало на изтърпяването
25.03.2014г. и към 13.01.2021г. /датата на депозиране на исковата молба/ се
намира там.Съгласно приобщеното от Затвора-Пловдив становище рег.№ 1141/01.03.201г.,
е налице информация за времето на пребиваване в Затвора Пловдив на А., за
спалните помещения, в които е пребивавал, тяхната площ, битовите условия и броя
настанени лишени от свобода. В справката липсва информация за брой лишени от свобода
по спални помещения за периода 2014г.-2017г., тъй като съгласно Номенклатурата
на делата на ГД „ИН“ информацията се съхранява в архив за срок от три години. Според
наличната информация А. изтърпява наказание лишаване от свобода от 12години и 6
месеца. Настаняван е в няколко спални помещения на пост №3, а именно №39 със
заповед №1199/01.08.2017г., №25 по негова молба, №39 съгласно протокол №816/07.02.2020г.
и №37 отново по негова молба. Така в периода 01.01.2018г. – 17.05.2019г. е настанен
на пост №3, в стая №39; квадратура без санитарен възел 47,80 кв.м.; квадратура
на санитарен възел 2,50 кв.м.; прозорци в спалното помещение 2 броя с размери 1,20х1,20/0,60х1,20;
капацитет за настаняване 11 лиш.св; в периода 17.05.2019г. – 07.02.2020г. е
настанен на пост №3, в стая №25; квадратура без санитарен възел 31,32 кв.м.;
квадратура на санитарен възел 4,49 кв.м.; прозорци в спалното помещение 2 броя
с размери 1,20х1,20/0,50х1,20; капацитет за настаняване 7 лиш.св; в периода 08.02.2020г.
– 14.03.2020г. е настанен на пост №3, в стая №39; квадратура без санитарен
възел 47,80 кв.м.; квадратура на санитарен възел 2,50 кв.м.; прозорци в
спалното помещение 2 броя с размери 1,20х1,20/0,60х1,20; капацитет за
настаняване 11 лиш.св; в периода 20.03.2020г.
– 13.01.2021г. е настанен на пост №3, в стая №37; квадратура без санитарен
възел 46,55 кв.м.; квадратура на санитарен възел 4,4 кв.м.; прозорци в спалното
помещение 2 броя с размери 1,20х1,20/0,40х1,20; капацитет за настаняване 11
лиш.св.. В становището се посочва, че във всички спални помещения, през
периодите на пребиваване в Затвора гр. Пловдив, ищецът винаги е имал постоянен
достъп до санитарен възел и постоянно течаща вода. Всяко спално помещение е
обзаведено стандартно с легло и шкаф за всеки от настанените лишени от свобода.
Затворът-Пловдив се отоплява с централно парно отопление, спалните помещения са
добре осветени и с отваряеми прозорци за естествена вентилация, като
проветряването се извършва съобразно желанието на лиш.св. Къпането на лишените
от свобода се извършва по предварително утвърден график за разпределение на
времето за съответната група. По време на изтърпяване на наказанието, А. е бил
назначен на работа в „Обособено производство“, но поради несправяне с трудовите
си задължения е спрян съгласно протокол №3024/23.08.2019г. Ищецът не е изявявал
желание да бъде включен в групова корекционна работа. С него са провеждани
беседи и е записан като ученик в училището към Затвора-Пловдив за учемната
1019/2020 година. За учебната 2020/2021 година А. е отказал да се запише и да
посещава учебните занятия. Предлагано му е да се включи в групова работа
„България-вчера, днес и утре“, което той отново отказал. Според справката, А. е
трудно податлив на корекционна дейност, същият е безотговорен, с липса на
самокритичност и самоконтрол. От А.
молби против условията в Затвора-Пловдив не са подавани. При постъпване в
Затвора-Пловдив на лишените от свобода се осигурява спално бельо и завивки, при
желание от страна на лишените от свобода
домакинът им осигурява допълнително колкото са необходими. Лишените от свобода
имат право да ползват и лично спално бельо. Изпирането на личното и постелъчно
бельо, и ползването на пералня е по усмотрение на лишения от свобода. За
поддържане на хигиената в затворническата баня е разкрит работен обект, на
който е назначен лишен от свобода. При извършени проверки е установено, че
хигиената в банята е задоволителна, предвид спецификата на обекта. По делото е
постъпила справка /към/ рег. № 1843/01.03.2021г. от Р.Д., лекар ординатор МЦ Затвора-Пловдив,
към която е приложена наличната медицинска документация за Е.А.. Към
становището са приложени план/препланиране на присъдата и протоколи за
изпълнени обработки за дезинфекция, дезинсекция и дератизация.
В съдебно заседание, проведено на 31.03.2021г. в
качеството на свидетел чрез видео-конферентна връзка са разпитани свидетелите Г.Б.И.
и Г.Ф.Н.. Свидетелят Г.И. излага факти, че познава ищеца от 6 - 7 години от
затвора, като са били заедно в стая № 35, пост 4 или 5. В килията са били 10
човека, има дървеници и гризачи, топла вода няма. Когато братът на ищеца починал
в затвора, не го пуснали на погребението. Работа не му дават и не е включван в
групова работа и програми, но не знае да е отказвал участие в такива програми.
В стая № 39 има мухъл и по средата тече.
Свидетелят Г.Н. излага факти, че познава А. от 1998 г. от
затвора, като през периодите 2018г. са били заедно в стая № 22 и през 2019г. в
стая № 39. В килията № 22 били 11 човека. В килия № 39 – 13 човека. В
последните 2-3 години има дървеници, гризачи и мухъл. Топла вода няма. Когато
братът на ищеца починал в затвора, не го пуснали на погребението. Хигиената в
стаите се поддържа от лиш.св. С ищеца са работили заедно в обособено производство през 2018 г. Спряли
го от работа защото бил болен.
При така изяснената фактическа обстановка, на база
приобщените по делото доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност,
съдът, прие следното от правна страна:
Ищецът претендира обезщетение за понесени неимуществени
вреди в периода от 01.01.2012г. до 13.01.2021г., когато е изтърпявал наказание
„лишаване от свобода“ в Затвора-Пловдив, ведно със законовата лихва от 13.01.2021г.
/датата на депозиране на исковата молба/, до окончателното ѝ изплащане,
пряка последица от допуснатото от страна на Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ нарушение на чл.3 КЗПЧОС и чл.3 ЗИНЗС. На първо място следва да
бъде съобразено, че разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС предвижда, че държавата
отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл.3 ЗИНЗС. Така, съгласно чл.285 ал.1 от ЗИНЗС, искът по чл.284 ал.1 се разглежда
по реда на глава единадесета от Административнопроцесуалния кодекс, а съгласно
чл.205 АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът в настоящото производство - Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби
„Изпълнение на наказанията“ съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите,
причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на
администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и
длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице.
При това положение, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за процесния
период има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря
по предявения иск.
По отношение на основателността на предявения иск съдът
отчете, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като
предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение,
действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като
противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде приета
основателност на иска за вреди с правно основание чл.284 ал.1 ЗИНЗС, следва
кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3
от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната
сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на
въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима презумпция. Или иначе
казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение /чл.3 ал.1/, както и
при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност /чл.3 ал.2/. Ефектът от неизпълнението на
задълженията от страна на затворническата администрация спрямо евентуално
настъпилите за ищеца неимуществени вреди, следва да се отчита в съвкупност от
преживяното, независимо, че за всяко от бездействията е налице различна
законова регламентация. Според Европейския съд по правата на човека /решение от
10.02.2012г. по делото на Шахънов срещу България/, разделянето на исковата
претенция като се разглежда всеки елемент от условията в мястото за лишаване от
свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на възможния му ефект
върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване релевантността на всеки
елемент при разглеждане на общите условия на задържане и по този начин
представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца,
както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда по правата на човека,
лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от оплакванията не е
само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква обезщетение, дори в
случаите, когато би могло да се счете, че общото въздействие върху конкретния
затворник, ако е било преценено в контекста на съдебната практика във връзка с
Конвенцията, достига прага по чл.3 от Конвенцията. Такова разрешение на въпроса
дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС, според която в случаите по чл.3 ал.2
от с.з. съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на
условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които
имат значение за правилното решаване на спора.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС /в редакцията ДВ, бр.25 от
2009г., в сила от 1.06.2009г./ осъдените не могат да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко или нечовешко отношение. В ал.2 на същата разпоредба е
указано, че за изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат: 1./всяко
умишлено действие или бездействие, което причинява силна физическа болка или
страдание, освен регламентираните в този закон случаи на употреба на сила,
помощни средства или оръжие; 2./умишлено поставяне в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия или
бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето; 3./унизително
отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да
върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство на страх,
незащитеност или малоценност. Като съгласно ал.3, за изтезания, жестоко или
нечовешко отношение се смятат действията или бездействията по ал.2, извършени
от длъжностно лице или от всяко друго лице, подбудено или подпомогнато от
длъжностно лице чрез явно или мълчаливо съгласие. Съгласно разпоредбата на чл.3
ал.1 ЗИНЗС /в редакцията ДВ, бр.13 от
2017г., в сила от 7.02.2017г./ осъдените и задържаните под стража не могат да
бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В
ал.2 от същата разпоредба е указано, че за нарушение на ал.1 се смята и
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. В
най-общ план и двете редакции са еманация на установените в практиката на ЕСПЧ
стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизително отношение по
смисъла на чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2, ал.4 и
ал.5 /предишна ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на
нормална битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са
действали през процесния период, което е основание за преценка във всеки
конкретен случай при предявен иск за обезщетение на това основание доколко тази
законова гаранция е реализирана в конкретната битова среда на конкретното
място, където ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“. Все в тази
насока следва да се посочи, че според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко място за лишаване
от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения
за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на
физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на
задържаните лица. В нормата на чл.43 ал.4 ЗИНЗС /в сила от 07.02.2017г./ е
установено изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки
лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв. м. Доколкото обаче, не съществува
легална дефиниция на понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по
общоприетите правила, а именно като се измерва по контура на съответните вертикални
конструктивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна
площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да
извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане,
обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на
книги и т.н. Съгласно чл.43 ал.5 ЗИНЗС /предишна ал.4 – ДВ, бр.13 от 2017г., в
сила от 7.02.2017г./, количеството дневна светлина, степента на изкуственото
осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща
вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с
правилника за прилагане на закона, като в чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е конкретизирано,
че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и
течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването
на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Относима
към спора е и материалноправната разпоредба на чл.3 от Европейската конвенция
за защита правата на човека и основните свободи, която е ратифицирана от
България през 1992г. и съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията на Република
България е част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези
норми на вътрешното законодателство, които и противоречат. Според посочената
разпоредба от Конвенцията, никой не може да бъде подложен на изтезания или
нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Според Минималните стандарти
за третиране на лишените от свобода, приети от Първия конгрес на Организацията
на обединените нации по предотвратяване на престъпленията и третиране на
престъпниците, проведена в Женева в 1955г. и утвърдени от Икономическия и
социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957г. и 2076 (LXII) от
13.05.1977г., които нямат задължителна сила, но спазването им е критерий за
зачитане на човешките права и свободи и демократичния характер на държавите:
“10. Всички помещения, от които се ползват лица, лишени от свобода, и особено
помещенията, в които те спят, трябва да отговарят на всички санитарни
изисквания, като следва да се обръща дължимото внимание на климатичните условия,
особено на кубатурата на тези помещения, на тяхната минимална площ, осветление,
отопление и проветряване. 11. Във всички помещения, в които живеят и работят
лица, лишени от свобода: а) прозорците трябва да имат достатъчни размери, за да
могат тези лица да четат и работят на дневна светлина, като прозорците трябва
да са така конструирани, че да осигуряват приток на пресен въздух, независимо
от наличието или липсата на вентилационна уредба; б) изкуственото осветление
трябва да е достатъчно, за да могат лицата, лишени от свобода, да четат или
работят без опасност за тяхното зрение. 12. Санитарните възли трябва да са
достатъчни, за да може всяко лице, лишено от свобода, да удовлетворява своите
естествени потребности тогава, когато изпитва нужда, и в условията на чистота и
пристойност. 13. Къпалните помещения и броят на душовете трябва да са
достатъчни за това всяко лице, лишено от свобода, да може и да е задължено да
се къпе или да взема душ при подходяща за съответния климат температура и
толкова често, колкото това се изисква от общата хигиена, като се отчитат
сезонът и географският район, тоест във всеки случай поне един път седмично в
районите с умерен климат.“. Всичко това съответства и на трайната съдебна
практика на българските съдилища, последователно изразена в Решение №10166 от
11.07.2012г. на ВАС по адм.д. №15508/2011г., Решение №6667 от 15.05.2013г. на
ВАС по адм.д. №13664/2012г., Решение №104 от 20.02.2009г. на ВКС по гр.д.
№5895/2007г., Решение №538 от 22.10. 2009г. на ВКС по гр.д. № 1648/2008г., Решение
№15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр.д. №4427/2007г./, в която се приема, че
липсата на достатъчно жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел,
достатъчен приток на слънчева светлина и възможност за проветряване в местата
за лишаване от свобода, е отклонение от подходящата жизнена среда за осъденото
лице, независимо, че към релевантните периоди не са действали нормите от ЗИНЗС,
регламентиращи минималната разполагаема жилищна площ на лишените от свобода и
други критерии, на които следва да отговарят условията в местата за лишаване от
свобода.
При разрешаване на настоящия правен спор следва да се има
предвид и съдържанието на множество решения на Съда по правата на човека по
дела, заведени пред този съд от български граждани срещу България, в които се е
твърдяло нарушение на чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в
местата за лишаване от свобода/решение от 10.06.2006г. по делото Й. срещу
България, решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу България, решение
от 24.05.2007г. на ЕСПЧ по делото Н. срещу България, решение от 28.06.2007г. на
ЕСПЧ по делото М. срещу България, решение от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С.К.срещу
България, решение от 27 януари 2015г. по шест съединени дела Н. и други срещу
България/. Последното е пилотно решение по своя характер. Това е нов механизъм,
уреден в глава V от правилата на съда, чл.61 Пилотно решение Pilot Judgment
приложим при наличие на структурни или системни проблеми в държава член на
Съвета на Европа. Така например, в пилотното решение от 27 Януари 2015г. за
условията в българските затвори „Н. и други против България“, жалба №36925/10,
Съдът прие, че провеждането на исково производство по чл.1 ЗОДОВ от затворници
за обезщетяване за претърпени от тях неимуществени вреди във връзка с лошите
условия в българските затвори, не е ефективно средство за защита, което би
поправило нарушението, заради формалистичния подход на съдилищата при
разглеждането на този тип дела във връзка с преценката на редовност на исковата
молба, указанията до ищеца за посочване на надлежния ответник по исковете,
оценката на доказателствата, в частност – на свидетелски показания; възлагане
на доказателствената тежест върху ищците, в разрез с изискванията на чл.3 от
Конвенцията, относно установяване наличието и размера на претърпените от тях
неимуществени вреди във връзка с лошите условия в затворите. Наред с това, в
посочените съдебни решения се съдържат критерии от значение за преценката дали
условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до
третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
На първо място и с оглед събраните писмени доказателства
по делото, следва да се отбележи, че искът следва да бъде разгледан по същество
за периодите от 25.03.2014г. до 13.01.2021г. /датата на депозиране на исковата
молба/ за Затвора-Пловдив. За посочения по-горе исковия период при престоя в Затвора-Пловдив,
от събраните и описани по-горе доказателства се установява, че ищецът е пребивавал в помещения, в които
жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти, възприети
от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4
кв.м. Изключение правят периодите от 05.02.2018г. до 06.02.2018г., от 24.04.2018г.
до 27.04.2018г., от 28.05.2018г. до 12.06.2018г., от 15.06.2018г. до
19.06.2018г., от 20.07.2018г. до 14.08.2018г., от 02.02.2019г. до 08.02.2019г.,
от 11.09.2019г. до 26.09.2019г., от 11.06.2020г. до 21.07.2020г., от
25.07.2020г. до 28.07.2020г., на 31.07.2020г. и от 04.12.2020г. до 13.01.2021г.. Тези
обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в
пилотното решение „Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и
достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и
унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС. В тази насока са
и показанията на разпитания по делото свидетел.
През исковия период не се установява нарушение на чл.20
ал.2 ППЗИНЗС, тъй като във всяко едно спално помещение в Затвора-Пловдив е
осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено
проветряване. Липсва нарушение и на чл.20 ал.3 ППЗИНЗС, тъй като във всички
помещения в Затвора-Пловдив е осигурен достъп до санитарен възел и течаща вода. Видно от приложените по делото докладни записки,
всички килии са разполагали със санитерен възел и достъп до течаща студена
вода. Топла вода е имало в общите санитерни възли в отделенията. Осигурена е възможност
за естествена вентилация и пряк достъп до естетствена светлина, посредством
прозорци, чиито брой е съобразен с големината на помещението. Неоснователни са
и изложените от ищеца обстоятелства за наличие на дървеници и хлебарки през
разглеждания тук исков период. Това е така, защото от страна на ответника са
изложени твърдения за извършени ДДД обработки, като за това са представени
доказателства, че такива дейности са били договорени, съответно изпълнени. Съдът
приема за неоснователни оплакванията в исковата молба, че на ищеца не е давана
работа, което прави престоя му в Затвора-Пловдив еднообразен и скучен, а освен
това е лишен и от възможността да намали размера на наказанието си. По времето
на престоя му в Затвора-Пловдив, на А. е предлагано да се включи в групови
програми за въздействие, но той е отказал. Провеждани са беседи и разговори, вкл. за мотивиране за
започване на работа. С него са провеждани беседи и е записан като ученик в
училището към Затвора-Пловдив за учемната 1019/2020 година. За учебната
2020/2021 година А. е отказал да се запише и да посещава учебните занятия.
Предлагано му е да се включи в групова работа „България-вчера, днес и утре“,
което той отново отказал. А. е бил назначен на работа в „Обособено
производство“, бил е спрян съгласно протокол №3024/23.08.2019г., но поради
несправяне с трудовите си задължения, а не поради заболяване, както се сочи в
исковата молба.
Съдът намира за
основателни възраженията на ищеца, че когато братът на ищеца починал в
Затвора-Пловдив, администрацията не го е завела на погребението, доколкото от
страна на ответника по делото не се представиха доказателства имало ли е
конкретна пречена това да не бъде направено.
От всичко, изложено до тук, се установява, че за исковия
период от 25.03.2014г. до 13.01.2021г. /датата на депозиране на исковата молба/за
Затвора-Пловдив, с изключение на периодите от 05.02.2018г. до 06.02.2018г., от
24.04.2018г. до 27.04.2018г., от 28.05.2018г. до 12.06.2018г., от 15.06.2018г.
до 19.06.2018г., от 20.07.2018г. до 14.08.2018г., от 02.02.2019г. до
08.02.2019г., от 11.09.2019г. до 26.09.2019г., от 11.06.2020г. до 21.07.2020г.,
от 25.07.2020г. до 28.07.2020г., на 31.07.2020г. и от 04.12.2020г. до 13.01.2021г., ищецът е
пребивавал в килии, в които жизненото му пространство е било значително под
предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на
човека, които са в размер на 4 кв.м. Тези обстоятелства, съгласно практиката на
Съда по правата на човека, включително в пилотното решение „Н. и други срещу
България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че
ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с
разпоредбите на чл.3 ал.2 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧОС. Ето защо, съдът намира, че е
налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника ГД
„Изпълнение на наказанията“ само по отношение на конкретно установените факти
по делото, които водят до извода, че битовите условия създават предпоставки за
увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, създават предпоставка
за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен
пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода,
водят и до извода за заплаха за здравето им поради липса на осъществени
елементарни стандарти за живот. С оглед доказателствената тежест в процеса,
следва да се приеме, че ответникът не е представил доказателства за осигуряване
на приемливи условия на ищеца за изтърпяване на наказанието „Лишаване от
свобода“ през посочените по-горе периоди, в които ищецът е пребивавал в това
заведение. Отговорността на държавата за причинените вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС
е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно
длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за
вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на
административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове,
действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. В
случаят безспорно се установява, че е налице незаконосъобразно фактическо
бездействие от ответника, защото негови длъжностни лица, на които е възложено
да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на
наложено с присъда наказание, не са изпълнили задълженията си да осигурят на
ищеца в посочения период такива условия на живот, съобразени с уважение към
човешкото му достойнство, а именно – минимална жилищна площ от 4 кв.м. в
спалните помещения, в които е бил настанен, необходима за спокойното му
биологично съществуване, в т.ч. без наличието на инсекти в тях, адекватно
медицинско обслужване и подходяща за здравословното му състояние хранителна
диета, които да не създават предпоставки за увреждане на физическото и
психическото му здраве и за нарушаване на забраната, установена в чл.3 ЕКПЧ.
Недостатъчното жизнено пространство поради пренаселеността в спалните
помещения, в което е бил настанен ищецът са предизвикали такова ниво на
страдание за А., което надвишава това, присъщо на лишаването от свобода. Според
практиката на ЕСПЧ, начинът на изтърпяване на наказанието не трябва да излага
лишения от свобода на отчаяние или изпитание, които надхвърлят по интензивност
неизбежното ниво на страдание при престой в затвора. В пилотното решение на
ЕСПЧ по делото Н. и други срещу България се сочи, че крайната липса на място в
затворническа килия има голяма тежест при оценката на това дали условията на
задържане са в нарушение на чл.3 ЕКПЧ. Неблагоприятните ефекти от
пренаселеността водят до нечовешки и унизителни условия на задържане. Ако
затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ,
пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе само по себе
си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията. В този
смисъл са решенията по делото Н. и др. срещу България, делото Т., делото Ч.
срещу България и други.
При това положение, правилото на чл.284 ал.5, във връзка
с ал.1 ЗИНЗС налага да се приеме, че Е.А. е претърпял посочените по-горе
неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни
психически състояния. Така, съгласно чл.52 ЗЗД, обезщетението за
неимуществените вреди се присъжда от съда по справедливост, като неговият
размер зависи от степента и характера на вредите и от продължителността на
периода, през който са били претърпени. Тук е мястото да се посочи, че според
събраните по делото доказателства, ищецът е трудно податлив на корекционна
дейност, безотговорен е, липсва му
самокритичност и самоконтрол. Затова, с оглед
характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици
от ищеца и периода, през който е търпял неприемливите условия при изтърпяване
на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора-Пловдив, според настоящия
състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в
размер на 4000 лева при съобразяване на съдебната практика по идентични дела.
Според този съд, именно посоченият размер най-точно и съответно ще овъзмезди
претърпените психически увреждания от ищеца и този размер именно съответства на
конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти
и съобразно обществения критерий за справедливост. В
останалата част за разликата над 4000лева лева до пълния предявен размер от 550000лева,
в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвор-Пловдив, искът следва да бъде
отхвърлен, като недоказан и неоснователен. Съответно,
спрямо този определен по справедливост размер на главния иск от 4000лева, ще
следва да бъде уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за
забавено плащане на парично задължение, в размер на законната лихва върху
главницата, считано от 13.01.2021г. датата на предявяване на иска до
окончателното изплащане на сумата.
С оглед изхода от спора, ответникът следва бъде осъден да
заплати на ищеца сторените в процеса разноски, съгласно разпоредбата на чл.286
ал.3 ЗИНЗС, съгласно която, когато искът се уважи изцяло или частично, съдът
осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на
ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и
възнаграждение за един адвокат, когато е имал такъв, съразмерно с уважената
част от иска. Констатира се, че разноските, направени от ищеца са в размер на
10 лева за заплатената държавна такса. По отношение на претендираното от
ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да
се посочи, че такова не му се следва, тъй като съгласно разпоредбата на чл.286 ал.2 ЗИНЗС не
е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Липсата на изрична
уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на
юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на
иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Ето защо искането на
ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение като
съразмерно на отхвърлената част, следва да се остави без уважение.
По изложените
мотиви и на осн. чл.172 ал.2 АПК Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна Дирекция
“Изпълнение на наказанията” - София, ул. ”Н. Столетов” № 21, да заплати на Е.А.А.,
ЕГН **********,***, обезщетение в размер на 4 000 лв. за претърпени
неимуществени вреди за периода от 01.01.2018г. до 04.02.2018г., от 07.02.2018г.
до 23.04.2018г., от 28.04.2018г. до 27.05.2018г., от 13.06.2018г. до
14.06.2018г., от. 20.06.2018г. до 19.07.2018г., от 15.08.2018г. до
01.02.2019г., от 09.02.2019г. до 10.09.2019г., от 27.09.2019г. до 10.06.2020г.,
от 22.07.2020г. до 24.07.2020г., от 29.07.2020г. до 30.07.2020г. и от 01.08.2020г.
до 03.12.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
13.01.2021г. датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата,
като ОТХВЪРЛЯ претенцията до пълния ѝ
размер от 550 000 лева.
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, ул.
”Н. Столетов” № 21, да заплати на Е.А.А., ЕГН **********,***, сумата от 10,00
лв., представляваща направените по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред тричленен
състав на Административен съд гр.Пловдив в четиринадесетдневен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: