РЕШЕНИЕ
№ 17380
гр. София, 28.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ТЕОДОРА М. ИВАНОВА
при участието на секретаря АНИТА Р. СТАМЕНОВА
като разгледа докладваното от ТЕОДОРА М. ИВАНОВА Гражданско дело №
20241110128751 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от В. С. С., чрез адв. Д. М., против
**************** искове както следва:
1/. иск за прогласяване нищожност на сключен между страните договор за
предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № *******/22.05.2023 г.
на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – поради непосочване в договора на
действителния ГПР, в който фактически е била включена такса за обезпечение с
поръчителство; евентуално – на основание чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК – поради
сключване на договора при неспазване на предвидените в цитираната разпоредба
изисквания;
2/. евентуално – при отхвърляне исковете за нищожност на целия договор –
искове за прогласяване за нищожна на клаузата на чл. 5 от договора за кредит на
основание чл. 21 ЗПК – като сключена с цел заобикаляне на императивна законова
забрана, установена в чл. 19, ал. 4 ЗПК, евентуално – на основание чл. 146, ал. 1, вр.
чл. 143, ал. 2, т.19 ЗЗП
3/. кумулативно съединен с исковете по т. 1 и т. 2 иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата 86,60 лв.,
представляваща платена при начална липса на основание такса за обезпечение с
поръчителство (с протоколно определение от 02.05.2025 г. е допуснато, на основание
чл. 214 ГПК, изменение размера на иска от сумата 5 лв. на сумата 86,60 лв.,
представляваща пълния размер на вземането), ведно със законната лихва от *** г.
1
(датата на предявяване на иска) до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че на ******* г. сключил с ответното дружество договор за
предоставяне на потребителски кредит № ******* по реда на Закона за предоставяне
финансови услуги от разстояние, по силата на който му била предоставена на заем
сумата от 400 лв., която следвало да възстанови в срок до 21 дни, ведно с дължимата
лихва от 2,35%, при уговорен ГПР в размер на 49,74%. В чл. 5 от договора било
предвидено, че изпълнението на задълженията по кредита следва да бъде обезпечено с
поръчителство, предоставено в полза на кредитодателя от страна на „**********”,
срещу заплащането на възнаграждение в полза на гаранта в размер на 86,60 лв. Към
датата на предявяване на иска задълженията по кредита били изцяло погасени. Твърди,
че в съдържанието на процесния договор липсва информация относно механизма на
формиране на ГПР по кредита, както и че посоченият в договора ГПР не отразява
действителния годишен процент на разходите, доколкото при изчисляването му не е
било съобразено дължимото възнаграждение в полза на дружеството-гарант. Твърди
нищожност на клаузата на чл. 5 от договора поради заобикаляне изискванията на чл.
19, ал. 4 ЗПК и неравноправния й характер. Иска уважаване на предявените искове и
присъждане на разноски.
С отговора на исковата молба, подаден от ответника ****************, чрез
юрк. ****, се изразява становище за неоснователност на предявените искове.
Ответникът не оспорва наличието на облигационно отношение с ищеца по процесния
договор за потребителски кредит при параметрите, посочени в исковата молба.
Оспорва твърденията на ищеца, че сключването на договор за гаранция е условие за
предоставяне на потребителския кредит. Сочи, че съдържанието на клаузата по чл. 5 от
договора се генерира автоматично въз основа на избора на кредитополучателя за
предоставяне на обезпечение по кредита, което обуславя индивидуално уговореното й
съдържание. Отбелязва, че кредитодателят не е страна по сключения между ищеца и
„********” договор за предоставяне на поръчителство, поради което разходите за
предоставените услуги от дружеството-гарант не следва да бъдат съобразени при
изчисляване на ГПР по кредита. Иска отхвърляне на предявените искове и присъждане
на направените разноски по делото.
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните
по делото доказателства, прие следното:
От фактическа страна:
С доклада по чл. 146 ГПК е отделено като безспорно и ненуждаещо се от
доказване, че на ******* г. В. С. С. е сключил с **************** страните договор за
предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № *******/**** г., по силата
на който му била предоставена в заем сумата от 400 лв., която следвало да възстанови
в срок до 21 дни, ведно с дължимата лихва от 2,35%, при уговорен ГПР в размер на
2
49,74%, както и че сумата по кредита е изцяло усвоена от ищеца. Горното е видно и от
представения от страните договор за заем, от общите условия към него и от
преддоговорна информация (стандартен европейски формуляр).
От договор за гаранция (поръчителство) от 23.05.2025 г. се установява, че между
ищеца В. С. С. и *********** е сключен договор за гаранция, по силата на който
дружеството се задължава да обезпечи изпълнението на задълженията на ищеца,
произтичащи от сключения между нея и ответника договор за потребителски кредит.
Уговорено е възнаграждение за гаранта – такса за предоставяне на гаранция
(поръчителство) в размер на 86,60 лв.
Според заключението на съдебносчетоводната експертиза, а и видно от
представените с исковата молба разписки, ищецът е усвоил заемната сума от 400 лв. на
******* г., а на 26.05.2023 г. е извършил плащане към ответника на сумата 496 лв.
Според вещото лице сумата 496 лв. включва 400 лв. главница, 9,40 лв. лихва и 86,60
лв. такса по договора за гаранция. Според вещото лице ГПР по процесния договор за
заем, с включен разход за поръчителство, за срока на кредита е 4104,92 % и не
отговаря на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
При тези данни съдът намира следното от правна страна:
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 199 от 12.07.2016 г. по
гр. д. № 583/2016 г., IV г. о., решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г., IV
г. о., решение № 97 от 8.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., I т. о. и др., когато са
предявени искове за недействителност на договор/клауза на договор, начинът на
съединяването на исковете не зависи от волята на ищеца, а от естеството на порока.
Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове са
предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна
на повече от едно основание, нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да
подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна
или висяща недействителност. А и ако сделката е нищожна на едно основание, то
последващото прогласяване на недействителност на друго основание е безпредметно.
Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност,
подредени според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие със закона или
заобикалянето му, през по-леките - липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала, липсата на форма. Ако
съдът приеме, че сделката не е нищожна, той е длъжен след това да разгледа
основанията за унищожаемост, също подредени според тежестта на порока: от най-
тежкия - поради неспазване на режима на настойничеството и попечителството, през
по-леките - поради неспособност да се разбират или ръководят действията, поради
заплашване, поради измама, поради грешка, до най-лекия - поради крайна нужда. Ако
съдът приеме, че сделката не подлежи на унищожение, той е длъжен след това да
3
разгледа съответното основание за недействителност, напр. за висяща
недействителност поради извършването й без или извън надлежно учредената
представителна власт. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от
сочените от ищеца основания, разгледани в поредност според тежестта на порока,
отпада вътрешнопроцесуалното условие под което са предявените останалите
евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци. Съдът не може да се
произнася в решението си по тези искове, тъй като условието, под което те са
предявени не се е сбъднало, а постановеното решение по тези искове подлежи на
обезсилване като недопустимо.
1. По главния иск с правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и ЗПК за
прогласяване нищожност на сключения между страните договор за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние № ******г.:
Процесният договор за потребителски кредит от ******* г. е сключен при
действието на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите и
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като
е сключен с физическо лице - потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13 ДР към
ЗЗП. Ето защо са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК)
и Закона за защита на потребителите (ЗЗП).
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни
законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит, установени в защита на потребителите.
В процесния договор не са спазени част от тези императивни изисквания и по-
конкретно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, тъй като не са посочени
годишният лихвен процент (ГЛП) и годишният процент на разходите (ГПР). Това е
така, защото клаузите от договора, определящи ГЛП и ГПР (чл. 3, б. „б“ и „в“ и чл.
4 от договора за заем) са нищожни, а нищожната клауза означава липса на клауза.
Според практиката на ВКС, преценката за неравноправност и поради това за
нищожност по смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на клаузите, посочващи ГПР и ГЛП
в договор за потребителски кредит, е релевантна и за преценката налице ли е
нищожност на целия договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, защото
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР
съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата
липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит.
Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора
4
за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им. В този
смисъл е решение № 50013 от 5.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г., II т. о. на ВКС и др.
Клаузата на чл. 3, б. „б“ от договора за заем, предвиждаща възнаградителна
лихва за кредитодателя в размер на 9,40 лв., е нищожна на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП, тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП - не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Това
е така, защото в размера на възнаградителната лихва не е включено изрично
неуговореното в договора за потребителски кредит, но фактически начислено и
събрано възнаграждение за предоставяне на обезпечение в размер на 86,60 лв., което е
довело до неточно посочване на действителния размер на лихвата и така ищецът-
потребител не е могъл да прецени реалните икономическите последици от
сключването на договора за потребителски кредит. Възнаграждението за предоставяне
на обезпечение е следвало да бъде включено при изчисляването на възнаградителната
лихва, тъй като по своята същност представлява допълнително възнаграждение на
кредитодателя. Тук следва да се посочи, че ответникът не оспорва твърдението на
ищеца, направено в молбата му от **** г., че след извършена справка в ТРРЮЛНЦ и
ТР на ***********, се установява, че дружеството-кредитодател **************** и
дружеството-гарант *********са свързани лица – единият от акционерите в
гарантиращото дружество е едноличен собственик на капитала на ответното
дружество, като със създаването на мрежа от свързани дружества се цели да се
заобиколят разпоредбите на чл. 19 ЗПК.
По аналогични съображения е нищожна, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй
като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП - не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, и
клаузата на чл. 4 от договора за заем, посочваща ГПР в размер на 49,74 %. Това е така,
защото в размера на ГПР не е включено начисленото и събрано възнаграждение за
предоставяне на обезпечение в размер на 86,60 лв., което е довело до неточно
посочване на действителния размер на ГПР, който в случая възлиза на 4104,92 %, и
така ищецът-потребител не е могъл да прецени реалните икономическите последици
от сключването на договора за потребителски кредит. Вземането е следвало да бъде
включено при изчисляването на ГПР, тъй като по своята същност представлява общ
разход по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. При изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит (чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК). Според разпоредбата на § 1, т. 1 ДР
5
ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В случая в
ГПР е включена посочената в договора възнаградителната лихва, но в не е включено
вземането за предоставяне на поръчителство, представляващо общ разход по кредита,
въпреки че е било известно на кредитора към сключването на договора за кредит,
въпреки че поръчителство е било пряко свързано с договора за кредит и въпреки че
възнаграждението за поръчителство е следвало да бъде заплатено от потребителя.
Клаузата на чл. 4 от договора за заем е нищожна и на основание чл. 21 ЗПК, тъй
като е сключена с цел заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с
постановление на ************. С непосочването на действителния ГПР ответното
дружество е целяло да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 и ал. 4
ЗПК.
Предвид изложеното предявеният от В. С. С. против **************** иск с
правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъде уважен.
Следва да се посочи, че е налице и основанието за нищожност по чл. 22 ЗПК,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, което съдът следва да обсъди само в мотивите, тъй като
нищожността произтича пряко от събраните по делото доказателства и това е от
значение за решаване на правния спор по осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
по аргумент от Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на
ОСГТК на ВКС.
Неоснователни са доводите на ищеца, че процесният договор за потребителски
кредит е нищожен поради неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът
да е сключен в писмена форма. В случая договорът и общите условия са подписани от
ищеца при условията на чл. 13, ел. 4 ЗЕДЕУУ, с електронен подпис, на който страните
са придали стойността на саморъчен с клаузата на чл. 8 от договора за кредит, според
която съобщенията, изпратени от/до посочения от ищеца идентификационен номер, ще
се считат за направени/получени от ищеца и според която изходящите от
идентификационния му номер съобщения имат силата на електронни изявления,
удостоверени с електронен подпис по смисъла на л. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, еквиваленти на
6
саморъчно подписани от ищеца изявления.
2. С оглед уважаването на главния иск за прогласяване нищожността на
договора за потребителски кредит, не следва да се разглеждат евентуалните искове за
прогласяване нищожността на чл. 5 от договора за потребителски кредит.
3. По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане
на ответника да върне на ищеца сумата 86,60 лв., платена при начална липса на
основание такса за обезпечение с поръчителство, ведно със законната лихва от
17.05.2024 г. до окончателното й изплащане:
Искът е основателен и следва да се уважи за пълния предявен размер.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи
лихва или други разходи по кредита.
По делото се установи, че по процесния договор за потребителски кредит
ищецът е платил на кредитодателя **************** сумата 496 лв. От посочената
сума чистата стойност на кредита възлиза на 400 лв. (усвоена и върната главница), а
сумата 86,60 лв. е платена без основание и същата подлежи на връщане.
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Същият претендира 100 лв. платена държавна такса,
400 лв. платен депозит за вещо лице и 2200 лв. с ДДС платено адвокатско
възнаграждение. Доколкото ответникът не е направил възражение по чл. 78, ал. 5
ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца, в полза на последния следва да се присъди пълният размер на
претендираните разходи, а именно сумата 2700 лв.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. С. С., ЕГН **********,
против ****************, ЕИК ******, установителен иск, че сключеният между
страните договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние №
****** г. е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА ****************, ЕИК ******, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
да върне на В. С. С., ЕГН **********, сумата 86,60 лв., платена при начала липса на
основание такса за обезпечение с поръчителство, ведно със законната лихва от
17.05.2024 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ****************, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да
7
заплати на В. С. С., ЕГН **********, сумата 2700 лв. разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8