Мотиви към присъда по НОХД № 3763 по
описа за 2020г. на Районен съд -
Варна, I-ви наказателен
състав
Подсъдимият Я.Т.Я. е предаден на съд по
обвинение по чл.198, ал.1 от НК, за това, че на 20.12.2019г.
в с.Аврен, обл.Варна, отнел чужди движими вещи-
1бр.нож на стойност 1,00 лв., 1 бр. портмоне на стойност 15,00 лв. и парична
сума в размер на 610 лв., всички вещи на обща стойност 626,00лева, от
владението на М.Т.Д., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил
за това сила и заплашване.
Пострадалото лице предявява граждански
иск против подсъдимия в размер на 5 000 лв., ведно
със законната лихва, считано от датата на увреждането, за причинени
неимуществени вреди, резултат от инкриминираното в обвинителния акт деяние, както
и граждански иск в размер на 626,00 лв., ведно със законната лихва, считано от
момента на извършване на деянието до окончателното изплащане на сумата, за
причинени имуществени вреди, резултат от процесното
деяние, като прави искане да бъде конституиран и като частен обвинител. Исковете
са предявени своевременно и от легитимирано за целта лице, поради което същите
са приети за съвместно разглеждане в наказателното производство, като
пострадалото лице е конституирано като граждански ищец и частен обвинител.
При проведеното разпоредително заседание
не са направени възражения и искания по въпросите по чл.248, ал.1, т.3 от НПК,
които да са уважени от съда. Определението по чл.248, ал.1, т.3 от НПК не е
обжалвано или протестирано и е влязло в сила, с
последиците по чл.248, ал.3 от НПК.
В съдебното заседание прокурорът
поддържа така повдигнатото обвинение и предлага на съда да определи на
подсъдимия наказание ”лишаване от свобода” около минималния размер, предвиден в
закона, което да бъде изтърпяно ефективно.
Гражданският ищец и частен обвинител,
чрез процесуалния си представител, счита обвинението за доказано и моли
подсъдимият да бъде признат за виновен. Моли и за уважаване на предявените
граждански искове.
В хода на
съдебните прения защитникът- адв.Ч. изразява
становище за недоказаност на обвинението. Счита за недостоверни част от
събраните по делото доказателства. Намира за неизяснен точния размер на сумата,
която се твърди, че е отнета. Оспорва законосъобразността на проведеното в хода
на досъдебното производство разпознаване. Изтъква, че присъдата не може да
почива на предположение и моли подсъдимият да бъде признат за невиновен, както
и за отхвърляне на предявените граждански искове.
Разпитан на досъдебното производство и пред
съда, подсъдимият не се признава за виновен в извършване на посоченото в
обвинителния акт деяние и дава обяснения в своя защита. В последната си дума не
прави допълнителни изявления.
След преценка на събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: Подсъдимият
Я. и пострадалият Д. били съседи и живеели в с.Аврен, обл.Варна.
На 20.12.2019г. следобед подсъдимият посетил св.Д. *** в посоченото село и той
го поканил в едното помещение на къщата, ползвано като всекидневна. При
проведеният разговор извършителят помолил Д. да му заеме сумата от 50 лева.
Пострадалият откликнал на молбата и отишъл в другата стая, в която държал
наличните си парични средства, повечето от които били поставени в черно на цвят
портмоне, ръчно изработено от изкуствена кожа и съхранявано в намиращия се в
стаята гардероб. Д. извадил исканата сума, прибрал портмонето в гардероба и се
върнал при подсъдимия. След като получил сумата от 50 лева обаче подсъдимият
поискал още 20 лева, за които обяснил, че са му необходими, за да се придвижи
до гр.Варна при съпругата си. Пострадалият отново се съгласил, извадил от
същото портмоне исканата сума и я предал на Я., който обещал да върне заетите
пари, като получи заплащане за работата си на лозовите масиви и напуснал
жилището.
В късния следобед на същата дата
подсъдимият и св.Г.К. И. помогнали на св.В.Л.Г. да транспортира мебели. След
като разтоварили мебелите подсъдимият и св.Илиев останали известно време в дома
на св.Г., като разговаряли и употребили алкохол. Около 22,30-23,00ч.
подсъдимият и св.Илиев си тръгнали и вървяли известно
време заедно по ул.“Бадем“, тъй като живеели на близко разстояние един от друг.
След като свидетелят завил в пресечка, водеща към дома му, подсъдимият
продължил към своето жилище. Пътят преминавал покрай дома на пострадалия. При
достигането му подсъдимият се насочил към него и влязъл в двора през входната
врата, която не била заключена. Кучето на св.Д. започнало да лае, но въпреки
това Я. продължил към къщата и през входната й врата, която също не била
заключена, влязъл вътре. Пострадалият, който си бил легнал, чул, че кучето лае
и станал, за да установи причината. Като светнал лампата, Д. видял подсъдимия,
който му казал „Дядо М., давай парите, ще те заколя“. За да се защити,
пострадалият взел с дясната си ръка от масата стар нож с алуминиева дръжка, но Я.
го издърпал от ръката му, при което я порязал, съборил го на земята и му
нанесъл няколко удара с крак в областта на гърдите. Пострадалият останал на
пода, а подсъдимият преминал в другото помещение, отишъл до гардероба и взел
черното саморъчно направено портмоне, съдържащо сумата от 560 лева, а също и
съхраняваните там лична карта, войнишка книжка и бригадирска книжка на Д.. В
гардероба се намирало и друго портмоне със сумата от 50,00лв., която
извършителят извадил и също взел, след което напуснал жилището, като отнесъл и
ножа, с който порязал пострадалия. Св.Д. изчакал до сутринта и съобщил за
случилото се на своите съседи- свидетелите И.В.И. и Я.М. Демирова, а те от своя
страна уведомили св.И.М.С. -дъщеря на пострадалия. Бил подаден сигнал за случая
в Четвърто РУ при ОД на МВР-Варна и било образувано съответно досъдебно
производство.
Изложената фактическа обстановка съдът
приема за установена въз основа на събраните доказателства- от показанията на
свидетелите М.Т.Д. (дадени в съдебно заседание и прочетени по реда на чл.281,
ал.1, т.1 и чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т.1 от НПК), Я.М.
Д. , И.В.И., И.М.С., И.К.С. (дадени в съдебно
заседание и прочетени по реда на чл.281, ал.4, вр. с
ал.1, т.1 от НПК), М.К.С. (дадени в съдебно заседание и прочетени по реда на
чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т.1 от НПК), Г.К. Илиев, В.Л.Г.
(дадени в съдебно заседание и прочетени по реда на чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т.1 от НПК), В.И.Д., М.Д.И., П.Р.Д. и Добромир
Веселинов Геров, а също и от заключенията на назначените съдебно-медицинска
експертиза, съдебно-оценителна експертиза, съдебно-психиатрични експертизи,
както и от присъединените на основание чл.283 от НПК писмени доказателства по
делото.
С най-голямо значение за изясняването на
фактическата обстановка са показанията на пострадалия М.Д., който
непосредствено е възприел действията на подсъдимия. Неговите показания следва
да бъдат кредитирани, тъй като са последователни, безпротиворечиви
и логични. Несъществените несъответствия между показанията, дадени в съдебно
заседание и в хода на досъдебното производство, са отстранени чрез прочитането
на последните, като свидетелят потвърждават верността на записаното. Макар и
като пострадал от престъплението св.Д. да е заинтересуван от изхода на делото,
не са налице основания за съмнение в достоверността на дадените от него
показания. Според установената съдебна практика показанията на пострадалия са
важен източник на преки доказателства и не могат да бъдат игнорирани само
поради евентуалната му заинтересованост като претърпял вреди от престъплението.
Последното задължава съда при оценката им внимателно да ги прецени и съпостави
с останалите източници на доказателства. Обективността и добросъвестността им
се преценява след съпоставка с всички други преди и косвени годни доказателства
(Решение № 290 от
14.07.2011 г. на ВКС по н. д. № 1650/2011 г., II н. о., НК). В случая както
на досъдебното производство, така и пред съда, пострадалият е излагал
последователно твърденията си относно самоличността на извършителя и
обстоятелствата, при които е извършено деянието. Липсва логична причина
пострадалият да сочи за извършител лице, различно от действителния, като не са
установени и някакви особени обстоятелства, които да представляват мотив за
потвърждаване на неистина в тази насока. От заключението на назначената в хода
на досъдебното производство съдебно-психиатрична експертиза се установява, че
по отношение пострадалия не са налице празнини в паметта, заместващи конфабулации и интелектуално-паметово
снижение до деменция; липсват данни за психотични изживявания или симптоми на оглупяване поради
напредналата възраст; няма основания да се приеме, че поведението му е било
болестно мотивирано по психотични мотиви; същият е в
състояние да пресъздава факти и обстоятелства от действителността и може да
дава годни свидетелски показания.
Твърденията на пострадалия се подкрепят
от показанията на свидетелите Я. Д., И.И., И.С., И.С.
и М.С., които предоставят информация за състоянието на Д. след деянието, а св.
Демирова съобщава и за следите от борба в жилището му. В показанията на
посочените свидетели се съдържат и данни за самоличността на извършителя, тъй
като пред тях пострадалият,
непосредствено след инцидента, е заявил, че е бил нападнат от подсъдимия Я..
Според константната съдебна практика законът не
ограничава свидетелските показания единствено до пряко възприетите факти,
поради което няма забрана чрез тях да се установяват изявления на други лица
/Решение №755/06г. на ВКС, II Н.о./. В показанията си пред орган на досъдебното
производство, приобщени по надлежния ред, свидетелите И.С. и М.С. съобщават
освен това, че на следващия ден са потърсили подсъдимия на работното му място,
при което той веднага започнал да се оправдава и да твърди, че не е ходил при
пострадалия и не е вземал пари от него, които изявления направил преди
свидетелите да са го уведомили по какъв повод го търсят.
От заключението на съдебно-медицинската
експертиза е видно, че Д. е получил порезна рана на дясната ръка с
приблизителна дължина около 2 см.; кръвонасядания по
лицето и лигавицата на устната отляво; следи от нокти по ръцете и гърдите.
Описаните увреждания са обусловили временно разстройство на здравето, неопасно
за живота. В съдебно заседание вещото лице посочва изрично, че уврежданията
могат да се получат по описаните по делото начини. Заключението е изготвено въз
основа на свидетелските показания и на данните от приложената фотоснимка, тъй
като пострадалият не е бил прегледан от лекар и липсва медицинска документация
за уврежданията му. В тази връзка следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 14 НПК въвежда общото правно положение, че доказателствата и средствата
за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила, а в съответствие
с чл. 117 НПК, със свидетелски показания могат да се установяват всички факти,
които свидетелят е възприел и които допринасят за разкриване на обективната
истина. (Решение № 280 от 8.02.2018 г.
на ВКС по н. д. № 876/2017 г., II н. о., НК). Поради това съдът намира
заключението на съдебно-медицинската експертиза за обосновано и достоверно,
независимо, че при изготвянето му не е била налична медицинска документация.
Предвид
изложеното съдът приема показанията на св.Д. за изцяло достоверни и обективни,
като са достатъчни за изясняването на обстоятелствата около извършването на
деянието. Същите не само са последователни и логични, но и кореспондират на
твърденията на свидетелите Я. Демирова, И.И., И.С., И.С. и М.С., на данните от заключението на съдебно-медицинската експертиза и на
приложената фотоснимка, отразяваща по неповлияем от субективизъм начин част от
причинените увреждания. Фотоснимката не е изготвена по реда на НПК и не
представлява веществено доказателствено средство по
смисъла на чл.125, ал.1 от НПК. Съдебната практика обаче приема, че случайно
създадените фотоснимки, видеозаписи и т.н., които отразяват или съдържат
информация за обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл.102 от НПК, следва да се третират като веществени доказателства по смисъла на чл.109,
ал.1 от НПК, тъй като представляват предмети, върху които има следи от
престъплението (в този смисъл изрично е Решение №390/02.10.2009г. по
н.д.№393/09г., ІІ н.о. на ВКС). Съдът не намира основания да се съгласи с
доводите на защитника, че показанията на св.Д. са противоречиви и следователно
недостоверни. Неточностите относно описанието на отнетото портмоне, изтъквани
от защитника, както и неправилното посочване на датата на деянието лесно могат
да се обяснят с изтеклия период от време и не рефлектират върху достоверността
на твърденията на пострадалия в основната им част. Характеристиките на процесното портмоне и неговата липса се установяват в
достатъчна степен и от показанията на свидетелите Д. и С.. Последната също така
е категорична и относно общия размер на липсващата сума, тъй като малко преди
инцидента е преброила наличностите и е била добре запозната с тях, което
позволява този въпрос да бъде счетен за изяснен по несъмнен начин.
От съществено значение за изясняването
на фактическата обстановка са показанията на св.Г. Илиев, от които се
установява, че подсъдимият около 23,00ч. на процесната
дата е продължил сам по пътя към дома си, който е преминавал покрай жилището на
пострадалия. В същата насока са и показанията на св.В.Г., прочетени от съда по
реда на чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т.1 от НПК. Св.Г.
отрича верността на твърденията си на досъдебното производство, тъй като не
знаел, че същите се записват и счита, че това е довело до неточност. Видно е
обаче, че изявлението му касае само въпросите за употребения алкохол и за
склонността на подсъдимия да консумира такъв, поради което съдът не намира
основания да не кредитира показанията от досъдебното производство в останалата
им част.
Показанията на св. В.И.Д. също
потвърждават извода за достоверността и последователността на показанията на
пострадалия. Св.П.Р.Д., макар и изцяло непредубеден и обективен, не допринася
съществено за изясняването на делото поради липса на конкретни спомени, но е
категоричен, че при проведените разпознавания, на които е присъствал,
изявленията на разпознаващите са отразявани правилно.
Липсват основания за съмнение и в
обективността на свидетеля Д.В.Г., но изявленията му, в по-голямата си част, са
неотносими към предмета на доказване. Същият
предоставя основно информация за организацията на работа на лозовите масиви и
за задълженията на подсъдимия.
Показанията на св.Г. Р. Г. не са от
особено значение за формирането на фактическите изводи на съда, тъй като не
става ясно за кой ден твърди, че подсъдимият не е напускал работното си място.
В тази връзка съдът намира за необходимо да изтъкне, че в показанията си пред
съда св.Д. не сочи в кой момент от деня е било осъществено първото посещение на
подсъдимия, когато е помолил за паричен заем, а в разпита пред орган на
досъдебното производство е заявил, че Я. е дошъл следобед. При това положение е
без значение дали подсъдимият е напускал работното си място през обедната
почивка. Доколкото работното време на лозовите масиви е било до 16,30ч., а св.И.
сочи, че е взел подсъдимия в 17,00ч., очевидно последният е имал възможност да
посети пострадалия в този промеждутък от време и да помоли за заем. Поради това
показанията на св.Г. не опровергават достоверността на показанията на
пострадалия и не обуславят формирането на различни фактически изводи.
От съществено значение за установяване
самоличността на извършителя е и протоколът от проведеното
процесуално-следствено действие разпознаване, по време на което пострадалият
категорично е посочил снимката на подсъдимия. Съдът намира за неоснователни
доводите на защитника за негодност на проведеното разпознаване, тъй като същото
било сторено по снимки, а не чрез съпоставяне на живи лица, което било възможно.
Действително, извършеното от пострадалия разпознаване е проведено при условията
на чл. 171, ал. 4 от НПК. В практиката си обаче ВКС приема тези
процесуално-следствени действия за несъмнено законово допустими. В този смисъл
е Решение № 520 от 10.01.2014 г. на ВКС по н. д. № 1561/2013 г., I н. о., НК, в
което се изтъква, че е от значение, че пострадалият е разпознал извършителите
на престъплението, като видно от съдържанието на приложените протоколи, същите
са били проведени съгласно изискванията на процесуалния кодекс. Пострадалият е
бил разпитан преди разпознаванията, като в протокола за разпит е посочил признаците,
характеризиращи дейците. В цитираното решение се приема, че при това положение
както разпознаванията, така и показанията на пострадалия представляват годни доказателствени средства, които могат да се използват от
съда. В Решение № 606 от 21.03.2013 г. на ВКС по н. д. № 1746/2012 г., I н. о.,
НК по повод извършено разпознаване по снимки се приема, че същото е
съответствало на формалните изисквания към процедурата за извършване на
разпознаванията. Приема се, че подобен подход поначало е ползван в разследванията
по делата, като се подчертава, че е от значение снимката на всяко от лицата да
се покаже заедно със снимките на три или повече лица, сходни с него по
външност, провеждането на разпит на разпознаващия за обстоятелствата по чл.170
от НПК и т.н. Настоящият състав споделя изцяло изложените становища и намира,
че провеждането на разпознаването по снимки, а не при съпоставка на живи лица,
само по себе си не опорочава извършеното процесуално-следствено действие, след
като са спазени изискванията на чл.171 от НПК. Все пак, дори и да се приеме за
основателно възражението на защитника, следва да се има предвид, че: „Законът
не е ограничил провеждането на вида разпознаване /на живо лице или по снимки/
да се разглежда само в светлината на потенциалния обвиняем. Приложимото
изключение с пълна сила може да бъде отнесено и към лицето, на което ще се
предостави възможност да осъществи разпознаването“. В
този смисъл е Решение № 34 от 21.02.2018 г. на ВКС по н. д. №
73/2018 г., II н. о., НК, в което се приема, че са били налице условията за
приложение на чл.171, ал.4 от НПК, тъй като пострадалата е била в болнично
заведение и е било невъзможно разпознаването да не се проведе по снимки, с
оглед бързо и безпрепятствено разкриване на извършителя. В случая, предвид
напредналата възраст на пострадалия, затрудненото му придвижване и състоянието
му след деянието, следва да се приеме, че е била налице невъзможност за
провеждане на разпознаване по реда на чл.171, ал.2 от НПК, тъй като това би
забавило разкриването на обективната истина, при което законосъобразно е пристъпено към разпознаване по снимки. Независимо от
изложеното следва да се отбележи, че протоколът за извършеното разпознаване
далеч не е от решаващо значение за установяването на фактическата обстановка.
Пострадалият е познавал извършителя от дете, виждал го е същия ден и е
категоричен относно неговата самоличност. При това положение, като съобрази и
обстоятелствата, че подсъдимият е имал възможността да възприеме мястото,
където Д. е съхранявал паричните си средства, безспорно е бил в близост до
жилището на пострадалия по време на извършване на деянието, а на следващия ден
при посещението на роднините на последния е започнал да се оправдава и да
отрича съпричастността си към престъплението, преди да е бил уведомен по какъв
повод го търсят, съдът намира, че се налага единствено възможният извод, че
именно подс.Я. е извършил процесното
деяние, и то по начина и при условията, сочени от пострадалия.
Съдът не намира основания да се съгласи
и с доводите на защитата за недоказаност на датата на извършване на деянието.
Действително, отделните свидетели сочат различни дати, което е естествено
предвид изтеклия значителен период от време. От приложената по досъдебното производство
Докладна записка ЗМ №2380/21.12.2019г. (л.14) обаче е видно, че пострадалият е
подал сигнал за извършването на процесното деяние на
21.12.2019г. около 17,00ч., при което несъмнено престъплението е извършено на предходната
дата- 20.12.2019г. В тази връзка следва да се отбележи, че изготвеното при
подаването на сигнала писмено сведение, предоставено от пострадалия, не
представлява годно доказателствено средство по
смисъла на НПК и данните от него е недопустимо да бъдат коментирани при
формирането на фактическите изводи на съда. Съдът следва да съобрази само
приобщените по надлежния за това ред доказателствени
средства.
Предвид всичко изложено съдът приема за
безспорно установено, че подсъдимият е влязъл около 23,00ч. на 20.12.2019г. в
дома на св. Д., казал му е да даде парите си, като го е заплашил с убийство,
издърпал е със сила от ръката му взетия за самозащита нож, с което му е нанесъл
порезна рана, съборил го е на земята и му е нанесъл удари с крак, след което е
взел посочения нож, а от гардероба на пострадалия -черно портмоне и парична
сума в общ размер на 610 лв., които е отнесъл със себе си при напускането на
жилището.
Предвид така установената фактическа
обстановка съдът намира, че подсъдимият е осъществил състава на престъпление по
чл.198, ал.1 от НК, тъй като е отнел процесните вещи и
парични суми от владението на пострадалия, с намерение да ги присвои, като е
употребил за това сила (съборил го на пода и му нанесъл удари с крак) и
заплашване по смисъла на чл.198, ал.2 от НК (че ще го убие, ако не даде парите
си). По този начин той е осъществил от обективна страна състава на посоченото
престъпление.
От субективна страна деянието е
извършено с пряк умисъл, като деецът е съзнавал неговия общественоопасен
характер и е искал настъпването на общественоопасните
му последици. Той е съзнавал, че отнема вещи, чужда собственост, че не е налице
съгласие за доброволното предаване на владението им от страна на пострадалия,
както и че употребява сила и заплашване за постигане на целения резултат -
отнемане на вещите и установяване на своя фактическа власт върху тях. От
заключението на назначената съдебно-психиатрична експертиза е видно, че
подсъдимият не страда от психично разстройство; налице са данни за вредна
употреба на алкохол. Към момента на извършване на деянието е бил в състояние на
обикновено алкохолно опиване- амнестичен вариант и е
могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи
постъпките си.
С присъдата си съдът призна подсъдимия
за невиновен по обвинението, че е отнел и лична карта, бригадирска книжка и
войнишка книжка на името на пострадалия. Поначало документът сам по себе си
няма стойност и затова не би могъл да бъде предмет на посегателство по чл. 194 НК. Предмет на кражба могат да бъдат само ценни и други книжа, които
материализират имуществени права (ППВС 6-71). В случаите, когато са отнети
документи за самоличност и е повдигнато обвинение за тяхното отнемане, деецът
следва да бъде оправдан, тъй като сами по себе си те не материализират стойност
или имуществени права.
При определяне на наказанието на подс. Я. съдът отчете като смекчаващи отговорността
обстоятелства продължителния период от време след осъждането му за друго деяние,
през който той не е извършил други престъпления, а също и неособено високата
стойност на отнетото имущество. Като отегчаващи обстоятелства съдът отчете напредналата
възраст на пострадалия и упражненото върху него насилие, което характеризира
подсъдимия отрицателно в по-висока степен, отколкото ако деянието бе
осъществено с употреба само на заплашване. Съдът отчете като отегчаващо
обстоятелство и наличието на осъждане за друго престъпление от общ характер.
Макар и за него да е настъпила реабилитация, следва да се има предвид, че
реабилитацията заличава факта на самото осъждане и отменя за в бъдеще
последиците, които законите свързват с него; тя обаче не може да заличи факта
на престъплението и на наказанието, на значението, което те, в своето
разнообразие, имат за преценките при индивидуализацията на актуалната
наказателна отговорност /Решение №430/96г. на ВКС по н.д.№468/1995г./.
Съществува и становище, според което осъждане, за което е настъпила
реабилитация, не следва да се отчита при определянето на наказанието и
реабилитираните лица следва да се
третират еднакво с неосъжданите. Настоящият състав споделя първото от
изложените виждания и счита, че от гледна точка на разума е неоправдано
обществената опасност на лица, които са били осъждани, но са реабилитирани, да
се приравнява изцяло на обществената опасност на такива, които никога не са
извършвали престъпления и не са били осъждани. Поради това съдът приема, че
наличието на предходно осъждане характеризира отрицателно подсъдимия,
независимо от настъпилата реабилитация. При така установеното съдът намери, че
наказанието следва да бъде определено при превес на смекчаващите обстоятелства,
като счете, че за постигане на целите по чл.36 от НК е достатъчно наказание
лишаване от свобода в минималния допустим размер от три години. Предвид липсата
на формални пречки за приложението на чл.66, ал.1 от НК и принципно невисоката
степен на обществена опасност на извършителя съдът намери, че не е необходимо
наложеното наказание да бъде изтърпяно реално, поради което отложи същото по
реда на цитираната норма. Предвид констатираните отегчаващи обстоятелства обаче
съдът определи по-продължителен изпитателен срок, а именно- пет години.
По отношение предявения в съдебно
заседание граждански иск за неимуществени вреди, съдът намери същият доказан по
основание, тъй като, видно от събраните доказателства, ищецът е понесъл
значителни морални страдания. (От заключението на съдебно-медицинската
експертиза е видно, че Д. е получил увреждания, които
са обусловили временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Видно
от показанията на св.С., пострадалият е треперел, бил много разстроен, отчаян и
уплашен; изпитвал е болки в продължение на около седмица.). С оглед естеството
на увреждането и предвид липсата на трайни последици за здравето на пострадалия
обаче, съобразно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД съдът счете за справедливо да
уважи частично предявения граждански иск, като осъди подсъдимия да заплати на
ищеца сумата от 2000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на
увреждането до окончателното изплащане на сумата, като отхвърли иска в
останалата му част като неоснователен и недоказан. Съдът намира, че обезщетение
в посочения размер възмездява както претърпените физически болки и страдания,
така и негативните емоционални изживявания, които от показанията на
свидетелите, възприели състоянието му след инцидента, се установява, че са били
значителни. На основание чл.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират
от съдилищата по ГПК, съдът осъди подсъдимия да заплати държавна такса върху
уважения граждански иск за неимуществени вреди в размер на 80,00 лева.
Съдът намери за основателен и уважи
изцяло предявения граждански иск за имуществени вреди, предвид безспорно
установената стойност на отнетите вещи и парични суми. На основание чл.2 от
Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, съдът
осъди подсъдимия да заплати държавна такса върху уважения граждански иск за
имуществени вреди в размер на 50,00 лева.
На основание чл.189, ал.3 от НПК, съдът възложи на
подсъдимия Я. направените по делото разноски
в размер на 529,20
лева, от които 439,20 лева по сметка на ОД на МВР – Варна и 90,00 по сметка на
РС-Варна.
На същото основание, с оглед направеното съответно искане и като взе
предвид, че в хода на наказателното производство частният обвинител и
граждански ищец е направил разноски в размер на 800лв. за адвокатско
възнаграждение, съдът осъди подсъдимия да заплати на М.Д. посочената сума.
Водим от горното съдът постанови
присъдата си.
Районен съдия: