Р Е Ш Е
Н И
Е № 921
гр. Пловдив, 12.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на 12.02.2020
г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 5819 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.422, ал.1, във
вр.с чл.415, ал.1 ГПК.
Образувано е по искова молба
от „Агенция за събиране на вземяания“ ЕAД срещу М. С.
К., с която се
иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в
размер на 1300 лева – главница по договор за паричен заем № ***, сключен със „Сити кеш“ ООД, предсрочно
изискуема, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД с подписване на Приложение № *** към Договор за покупко- продажба на
вземания /цесия/ от 31.10.2017 г., 226.60 лева – договорна лихва за периода
24.03.2017 г,. до 24.11.2017 г.; 1338.12 лева – неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода 24.03.2017 г. до 24.11.2017 г.; 572.94 лева –
неустойка за предсрочна изискуемост, начислена еднократно на 24.04.2017 г.,
както и сумата в размер на 221.79 лева – обезщетение за забава, считано от
25.04.2017 г. до датата на подаване на заявлението 05.12.2018 г., ведно със
законна лихва за забава от датата на подаване на заявлението в съда –
06.12.2018 г. до окончателното плащане, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 19440/2018 г. по описа на ПРС.
Претендират се разноски за исковото и
заповедното производство.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор
на исковата молба от ответника, с който се оспорват предявените искове. Оспорва
твърденията в исковата молба, че не са плащани вноски по кредита. твърди се, че
са заплащани най-малко 4 вноски от ответника. Неоспорва цесията. Твърди се,
недействителност на договора за заем на основание чл.11, ал.1, т.9, т.10, т. 11
от ЗПК. Твърди се, при условията на евентуалност, че е недействителна клаузата
за възнаградителна лихва, като противоречаща на добрите нрави, както и че са
недействителни и клаузите за неустойки – за неизпълнение на договорно
задължение за представяне на обезпечение и за предсрочна изискуемост. Прави се
възражение и за прекомерност на неустойката. Оспорва и настъпването на
предсрочна изискуемост, което водело до неоснователност освен на претенциата за
неустойка, начислена за предсрочната изискуемост и на претенцията за
обезщетение за забава. Иска се отхвърляне на исковете. Претендират се
разноски.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 19440/2018 г. по описа на ПРС, вземанията по
настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Заповедта
е връчена на длъжника, който в срока по чл.414 ГПК е подал възражение срещу
вземанията по заповедта. Исковете, по
които е образуван настоящият процес, са предявени в едномесечния срок по чл.
415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежи на разглеждане по същество.
Предявени са установителни искове с правна квалификация чл.422, във вр. с чл.415 ГПК, във
вр. с чл.420, ал.1 и ал.2 ТЗ, във вр. с чл.99 ЗЗД, чл.92 ЗЗД и чл.86 ЗЗД
За да бъдат уважени така
предявените искове ищецът следва да установи наличието на посоченото облигационно
правоотношение – Договор за паричен заем №***, в това число
предоставяне на заемната сума на заемателя, уговорка за заплащане на договорна
възнаградителна лихва, размер, падеж на задълженията за главница и договорна
лихва, наличие на уговорка за неустойка, размер на неустойката, настъпване на
предпоставките за начисляване на неустойка, размер на обезщетението за забава,
сключване на договор за прехвърляне на вземането, уведомление до длъжника за
прехвърлянето на вземането /от цедента или от цесионера при наличие на
упълномощаване за това от цедента/. Ответникът следва да проведе
насрещно доказване по посочените по- горе обстоятелства, а при установяването
на фактическия състав на вземанията следва да установи, че е погасил задълженията
си.
С Определение от 15.07.2019 г.
като безспорно между страните е отделено, , че между ответника и „Сити кеш“ ООД е
сключен договор за паричен заем № ***, с параметри
описани в исковата молба. Безспорно е, че вземанията по договора за заем за
прехвърлени на ищеца – „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.
От представения по делото договор
за паричен заем № *** /л.7/ е видно, че между „Сити Кеш“ ООД в качеството
на кредитодател и ответника П.Д., като заемател е възникнало заемно
правоотношение, по силата на което кредиторът е предоставил заемна сума в
размер на 1300 лева, която сума заемателят, съгласно т.4., ал.1 от договора
удостоверява, че е получил с подписването на договора. Уговорен е между страните
фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.08 %, като месечната вноска,
включваща главница и лихва е в размер на 169.62 лева. В договора е уговорено,
че първата погасителна вноска се дължи на 24.03.2017 г., а последната - на 24.11.2017
г. В договора т.6, във вр. с т.8 е
предвидено в 3-дневен срок от подписването
му да представи на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, като
при неизпълнение на това задължение се начислявала неустойка в размер на 1338.12
лева, разпределена в погасителните вноски.
Съгласно трайно установената
съдебна практика на ВКС /Решение №
23/07.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, Iт. о. и др/ се приема, че за неравноправния характер на
клаузите в потребителския договор съдът следи служебно, както и дали договорът
противоречи на закона и на добрите нрави и следва да се произнесе независимо
дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва
да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая
ответникът е направил възражения в тази насока – за недействителност на
договора.
В отговора на исковата молба са изложени обстоятелства и
твърдения за недействителност на процесния договор за заем, поради липсата на
реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК.
След изследване съдържанието на договора, съдът намира,
че са спазени изискванията към съдържанието на договора за потребителски
кредит, предвидени в цитираните разпоредби.
Процесният договорът за заем е сключен в писмена
форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт.
Липсват нарушения на формата /външната страна на представения правопораждащ
спорното право документ/, съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност
на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент
по кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за
издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на
кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска, представен е погасителен план към договора, подписан от
заемателя, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита
/чл. т.10 от договора/, право да получи погасителен план за извършени и
предстоящи плащания /т. 5 от договора/, право да се откаже от договора /т.9/.
Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е удостоверено в
т. 4, ал.2, от договора, което обстоятелство е признато от ответника с
поставянето на подпис на договора за паричен заем. Всяка страница от договора е
подписана от кредитополучателя. Общите условия са подписани на всяка страница
от ответника.
Видно от договора за заем, в т.3.7 е посочен фиксиран
годишен лихвен процент по заема от 40.08 %, представляващ реквизит по чл.11,
ал.1, т.9 ЗПК и доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е
необходимо да се посочват условията за прилагането му. Няма допълнителни
фактори, от които да зависи размерът на възнаградителната лихва, тя е
фиксирана, поради което не е необходимо да се посочват условията по прилагането
й, защото такива липсват.
Действително в договора няма отделно записване на общия
размер на договорната лихва, но това не води до недействителност на договора.
Такова самостоятелно изискване за съдържанието на договора за потребителски
кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста
– Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“
от ЗПК. Освен това от договора става ясно какъв е общият размер на дължимата
договорна лихва за целия срок на договора, а именно 226.60 лева /разликата
между предоставения кредит в размер на 1300 лева – т.3.1 и общо дължима сума по
договора 1526.60 лева – т.3.12, който размер е фиксиран за целия период на
договора.
В т.3.12 от договора е посочен общият размер на всички
плащания по договора, а в т.8 и допълнителните плащания, при настъпване на
съответните условия за тях. В т.3.5 е посочен годишния процент на разходите на
заема 48.274 % – реквизити по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Действително в договора не
е посочено как е формиран ГПР, но това не е и поставено като изискване в разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Предмет на доказване е дали ГПР, посочен в договора е
реален и дали същият включва съответните вземания по чл.19, ал.1 ЗПК. В случай,
че вземания по чл.19, ал.1 ЗПК се претендират, а не са включени в ГПР и не
формират /надхвърлят/, стойността на ГПР, посочена в договора, съответна тази
по чл.19, ал.4 ГПК, ще се отрази на недействителността на тези отделни
вземания, а не на договора като цяло.
Видно от договора за кредит към него има
изготвен отделен погасителен план, подписан от кредитополучателя, в който е
посочен размерът на вноските, техния брой, периодичност на плащане и падежна
дата /л.6/. Тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия
му срок и за всички вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК- за посочване последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми в това число главница и лихви, е
неприложимо. В погасителния план са разграничени вноските за неустойка.
Съгласно самата разпоредба тази информация следва да се съдържа в погасителния
план единствено при наличието на различни лихвени проценти, каквито не се
установяват в случая.
С
оглед изложеното съдът приема, че договорът е валидно сключен.
По материално-правната легитимация на ищеца
Видно
от представения по делото договор за прехвърляне на вземания от 31.10.2017 г. и
приложение № 1 към него /л.12 и л.18/ вземанията по процесния договор срещу ответника са цедирани на "Агенция
за събиране на вземания" ЕАД. В приложение № 1 е индивидуализирано
вземането, което се прехвърля по основание, размер и кой е задълженото лице. В
договора за цесия е посочено, че приложение № 1 от договора е неразделна част
от него /пар.2 от договора/. Представено е пълномощно от цедента, с което се
упълномощава цесионерът да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /л.20/. Предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник /решение
№ 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 5759/2014 г., III г. о.
Към приложенията на исковата молба е
представено уведомително писмо от за прехвърляне на вземането /л.21/ по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цесионера до длъжника. Уведомлението, приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска,
извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по
силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу
длъжника /решение № 123/24.06.2009 г. по
т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д.
№ 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. №
2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./
С оглед изложените съображения съдът
намира, че в хода на процеса по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК ответникът е редовно уведомен за извършената
цесия, уведомителното писмо съдържа конкретно посочване на правоотношението -
вземанията, които са предмет на настоящото производство. Ето защо ищецът е
материалноправно легитимиран да претендира всички вземания въз основа на процесния
договор за кредит, тъй като последният дължи да престира на него, а не на
стария кредитор.
По отношение на претендираните вземания по договора, съдът намира следното:
По отношение на главницата
С исковата молба се претендира главница в
размер на 1300 лева, която е останала незаплатена. В тежест на ответника е да
докаже плащане на претендираната сума. Неблагоприятните последици от
недоказването на факта на погасяване на задълженията са за ответника, поради
което съдът приема, че ищецът има вземане срещу ответника за главница по
договора за заем в размер на 1300 лева, което се установява и от приетата по
делото ССчЕ. Падежът и на последната вноска за главница е изтекъл на 24.11.2017
г., поради което и цялата сума е изискуема. Искът се явява основателен до
пълния предявен размер.
В тази връзка се явява и основателна
претенцията за законна лихва върху главницата за периода от датата на входиране
на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 06.12.2018 г. до
окончателното плащане.
По отношение на
възнаградителната лихва:
Претендира се договорна лихва в размер на 226.60
лева за периода от 24.03.2017 г. до последната погасителна вноска 24.11.2017 г.,
като това е за целия срок на договора. По договора е предвиден фиксиран годишен
лихвен процент от 40.08 %. Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка
в размер по-голям от законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената
възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след
преценка на конкретните данни по производството - срока на договора, размерът
на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът
от сделката, който носи кредитора, липсата на предоставено обезпечение, както и
автономията на волята. Размерът на договорнота лихва за целия период на
договора е в размер на 226.60 лева, размерът на отпуснатия кредит е 1300 лева,
кредитът е отпуснат за срок от 8 месец – не малък период от време, не е
обезпечен, поради което съдът приема, че размерът на лихвата е съответен на насрещната
престация на кредитора и на риска, който поема същият като небанкова
институция, която се самоиздържа от собствената си печалба, която в случая не
противоречи на принципа за справедливост и добросъвестност.
В тежест на ответника е да докаже плащане
на претендираната сума. Подобни твърдения и доказателства не са ангажирани от
ответника. От ССчЕ се установява, че остатъка от неплатеното задължение за
договорна лихва е в размер на 226.60 лева за периода от 24.03.2017 г. до 24.11.2017
г. Неблагоприятните последици от недоказването на факта на погасяване на
задълженията са за ответника, поради което съдът приема, че ответникът дължи
лихва в претендирания от ищеца размер.
По отношение на неустойката за
неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение.
Общественият интерес от осигуряване на
точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор,
преодолява диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи
служебно за противоречие с добрите нрави на неустоечната клауза - виж решение
№ 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР
№ 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др., както и следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП - решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на II т. о. на ВКС и др. В случая в отговора на
исковата молба ответникът е направил възражение за нищожност на тази клауза за
неустойка.
Съдът намира, че предвидена в договора клауза
за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, противоречи на добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението,
за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните
за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г.
на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
В
случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като при неизпълнение са предвидели неустойка във фиксиран размер от 1338.12
лв. Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно
задължение за представяне на обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
същата е необосновано висока, надвишаващ размера на отпуснатия кредит.
Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира,
че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед
на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си
е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Тъй
като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1
във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за
неустойка по т. 8 от договора.
Ето защо претенцията за
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение
в размер на 1338.12 лева за периода 24.03.2017 г. до 24.11.2017 г. ще се отхвърли
изцяло, поради противоречието на клаузите от процесния договор на добрите
нрави.
По отношение на неустойката за
предсрочна изискуемост
В т.7,
ал.4 от договора е предвидено, че кредиторът може да обяви заемът за предсрочно
изискуем при неизпълнение на задължението на заемателя да заплаща месечните
погасителни вноски без да е необходимо да го уведомява за това. В този случай,
заемодателят имал право да начисли неустойка за предсрочна изискуемост в размер
на 20% от дължимото вземане.
В
случая е начислена такава в размер на 572.94 лева, като ищецът се позовава на
автоматично настъпила предсрочна изискуемост.
Съдът
намира, че по делото не се доказа да е настъпила предсрочна изискуемост на
вземанията по договора. Това е така, доколкото в т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по
тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е указано
при наличие на какъв фактически състав настъпва предсрочната изискуемост. Това
тълкувателно решение се прилага и за небанковите финансови институции,
каквато е ищецът, в който смисъл решение № 123 от 9.11.2015 г. на ВКС по
т. д. № 2561/2014 г., II т. о. Оттук, за да настъпи предсрочна изискуемост
на вземанията по процесния договор е необходимо уведомяването на длъжника за
това. Доколкото липсват подобни твърдения за отправено известие преди
образуването на заповедното производство, съдът намира, че в случая не е
настъпила твърдяната предсрочна изискуемост на задълженията по договора.
В
случая към момента на подаване на заявлението и към датата на връчване на
исковата молба и приложенията, вземанията по процесния договор за кредит са
падежирали изцяло. Ето защо след като е настъпил крайният падеж на договора,
няма как да настъпи предсрочната изискуемост на вземанията в хода на процеса.
Само на това основание
искът за неустойка е неоснователен.
Наред с изложеното уговорената неустойка в
чл. 7, ал. 4 от договора също противоречи на добрите нрави. Неустойка за
обявяване на предсрочна изискуемост по договора в размер на 20 % от дължимата
до пълното погасяване на договора сума – главница, възнаградителна лихва и
неустойка, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Същата би довела до неоснователно обогатяване на кредитора. От една
страна при настъпване на предсрочна изискуемост, същият би се ползвал от
благоприятните условия да претендира вземането си предсрочно, като върху
предсрочно изискуемата главница би се начислявало обезщетение за забава за
периода на забавата /неустойка за забава/. Уговарянето и на допълнителна
неустойка, която да се начислява еднократно, в размер на 20 % от дължимата до
пълното погасяване на договора сума – главница, възнаградителна лихва и
неустойка обаче, противоречи на добрите нрави.
Така уговорената неустойка излиза извън
допустимите граници на санкционната си функция и дава възможност на
кредитодателя да претендира, както обезщетение за забава върху предсрочно
изискуемата главница, така и неустойка от настъпването на предсрочната
изискуемост.
При
изложените съображения искът и за тази неустойка, поради предсрочна изискуемост
ще бъде отхвърлен като неоснователен.
По отношение на лихвата
за забава:
Относно обстоятелството, кога е дължима лихва за забава
при недоказана предсрочна изискуемост виж решение № 103 от 7.08.2017 г. на
ВКС по т. д. № 851/2016 г., I т. о. и решение № 139/5.11.2014 г. по т. д. №
57/2012 г. на I т. о. на ВКС. Санкционираща /наказателна/ лихва не би се
следвала само, когато е уговорена като дължима единствено при реално настъпила
предсрочна изискуемост на кредита. Процесният случай обаче не разкрива такава
специфика, тъй като обезщетение за забава се претендира и е дължимо на
основание чл. 7, ал. 1 от договора за паричен заем независимо от това настъпила
ли е или не предсрочната изискуемост на целия кредит. Уговорката в чл. 7, ал. 1
от договора е, че в случай на забава, на която и да е погасителна вноска,
заемателят дължи за нея обезщетение в размер на законната лихва за забава, за
всеки просрочен ден, считано от датата на настъпване на просрочието
до неговото пълно погасяване. Въпрос на диспозитивно начало е от кой
момент /от коя дата/ ще се претендира обезщетението за забава. В случая ищецът
претендира обезщетение за забава от 25.04.2017 г. Съдът не кредитира ССчЕ в
тази й част, тъй като вещото лице е изчислило обезщетението за забава при
обстоятелство, че е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора,
каквато липсва в случая, както и само върху главницата, а в допълнителната
молба от 14.05.2019 г. се претендира обезщетение за забава върху падежиралите
вноски – главница и лихва. Ето защо съдът ще изчисли самостоятелно
обезщетението за забава.
Страните са уговорили, че при забава на плащането, на
която и да е погасителна вноска, кредитополучателят дължи на кредитодателя
законната лихва за всеки ден забава, считано от датата на настъпване на
просрочието до неговото погасяване. Претендирано е обезщетение за забава в
размер на 221.79 лв. за периода 27.04.2017 г. – 05.12.2018 г., изчислено върху
главница и възнаградителна лихва. След използването на електронен калкулатор
- www.calculator.bg и
на основание чл. 162 ГПК, съобразно датата следваща падежа на всяка отделна
неплатена вноска /в случая от вноска № 1 до вноска № 9 – погасителен план л.6/
и съобразно размера дължим по всяка
неплатена, съдът определи и размера на обезщетениeто за забава:
- 1 вноска – 169.62 лева е падежирала към дата 27.04.2017
г. - период 27.04.2017 г. – 05.12.2018 г. – обезщетение за забава – 27.70 лева;
- 2 вноска – 169.62 лева, период 27.04.2017
г. – 05.12.2018 г. –обезщетение за забава- 27.70 лева;
- 3 вноска – 169.62 лева, период 25.05.2017
г. – 05.12.2018 г. –обезщетение за забава- 26.38 лева;
- 4 вноска – 169.62 лева, период 27.06.2017
г. – 05.12.2018 г. –обезщетение за забава- 24.83 лева;
- 5 вноска – 169.62 лв., период 25.07.2017
г. – 05.12.2018 г. –обезщетение за забава 23.51 лева;
- 6 вноска - 169.62 лв., период 25.08.2017
г. – 05.12.2018 г. –обезщетение за забава - 22.05 лева;
- 7 вноска - 169.62
лв., период 26.09.2017
г. – 05.12.2018 г. –обезщетение за забава - 20.54 лева;
- 8 вноска - 169.62 лв., период 25.10.2017
г. – 05.12.2018 г. –обезщетение за забава - 19.17 лева;
- 9 вноска – 169.62 лева, период 25.11.2017 г. – 05.12.2018
г. – обезщетение за забава – 17.71 лева
Или общият размер на обезщетението за забава за 27.04.2017
г. – 05.12.2018 г. е 209.59 лева. До този размер искът ще се
уважи, а за разликата до пълния претендиран размер от 221.79 лева ще се
отхвърли, като неоснователен.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски
имат и двете страни.
От страна на ищеца са представени
доказателства за направата на разноските за ДТ в размер на 82.33 лв. и 120 лева
– депозит за ССчЕ. Претендира юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лв., съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК , във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 23, т. 2 НЗПП. Общо разноски 302.33 лева
На основание чл.78, ал.1 на ищеца ще се
присъдят разноски в размер на 143.44
лева, съобразно уважената част от претенцията в исковото производство
В заповедното производство са направени
разноски 73.19 лева – държавна такса и 50 лева юрисконсултско възнаграждение,
като съобразно уважената част от претенцията ще се присъдят разноски в общ размер
на 58.45 лева.
За
ответника по делото е представен договор за правна помощ и
съдействие /л.41/, съгласно който на ответника е предоставена безплатна правна
помощ по реда на чл.38 ЗА. Съгласно чл.38,
ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл.7, ал.2, т.2, вр. с пар.2а от ДР от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения /при интерес в
общ размер на 3659.45 лева/, съдът определя адвокатско възнаграждение за адв. Д.Б.
в размер на 583.39 лева с ДДС, от която сума, с оглед уважената част от
претенцията, ще се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 306.61 лева.
В заповедното производство длъжникът се е представлявал
от адв. Д.Б.. Поискал е присъждане на разноски и в заповедното производство.
Представен е договор за безплатна правна помощ и по заповедното производство. Съдът счита, че дължимият адвокатски хонорар за подаденото възражение в
заповедното производство възлиза на 429.70 лв. с ДДС, определен съгласно чл. 7,
ал. 7 от Наредбата съобразно половината от претендираната стойност –
/половината от 3659.45 лева е 1829.73 лева/, във вр. с чл.7, ал.2, т.2 от
Наредбата – при интерес над 1000 лева до 5000 лева, вр. с чл.2а от ДР на
Наредбата, от които съразмерно с отхвърлената част от претенцията ще се присъди
сума в размер на 225.83 лева с ДДС.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че П.Д.Д., ЕГН **********,
с адрес: *** ДЪЛЖИ
на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н.
Т. С. и М. Д. Д. – и. д. сумата в размер на 1300 лв., представляваща
дължима главница по договор за паричен заем № ***, сключен с „Сити Кеш“ ООД,
ЕИК *********, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с подписване на Приложение № 1 към Договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 31.10.2017 г., 226.60 лева - договорна
лихва, дължима за периода от 27.03.2017 г. до 27.11.2017 г. и сумата от 209.59 лева - обезщетение за забава за периода
от 27.04.2017 г. до 05.12.2018 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 06.12.2018 г. до окончателното плащане,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 19440/2018 г. на ПРС, като ОТХВЪРЛЯ претенциите за признаване
за установено, че П.Д.Д., ЕГН ********** дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение в размер на
1338.12 лв. за периода 27.03.2017 г. –
27.11.2017 г.; неустойка за предсрочна изискуемост в размер на 572.94 лв.,
начислена еднократно, както и за обезщетението за забава за горницата над
уважения размер от 209.59 лева до пълния предявен размер от 221.79 лева, начислени
по договор за паричен заем № ***, сключен с „Сити Кеш“ ООД, като неоснователни.
ОСЪЖДА П.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ НА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н. Т. С.
и М. Д. Д. – и. д., на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата в размер на 143.44
лева – разноски в исковото
производство и сумата в размер на 58.45 лева –
разноски по ч.гр.д. № 19440/2018 г. на ПРС.
ОСЪЖДА
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: град София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н. Т. С. и М. Д. Д. – и. д. ДА ЗАПЛАТИ НА адв. Д.Г.Б., на основание
чл.38 ЗА сумата в размер на 306.61 лева
с ДДС – адвокатско възнаграждение в исковото производство и 225.83 лева с
ДДС - адвокатско възнаграждение по
ч.гр.д. № 19440/2018 г. на ПРС.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала!ВГ