Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София,
……01.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в публично съдебно заседание на четвърти февруари
през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА Г.
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело
№ 3758 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение от 23.01.2020 г., поставено по гр.д. № 48416/2018год. по описа на СРС, I
ГО, 26 състав е признато за установено по предявените от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу
М.Ц.А. искове с правно основание чл. 422 от ГПК, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 500 лв. – непогасена част от главница по договор за паричен заем от
23.10.2015 г., сключен с „И.А.М.“ АД и сумата от 43. 48 лв., представляваща
договорна лихва за периода 02.11.2015 г. - 21.03.2016г., ведно със законната
лихва върху тях, считано от 27.07.2017г. до окончателното плащане, както и
сумата от 78. 18 лв. - законна лихва за забава за периода 03.11.2015 г.- 26.07.2017г.,
като са отхвърлени исковете за неустойка по чл. 4 от договора в размер на 246. 54
лева и за заплащане на такса разходи в размер на 45 лева.
Срещу
решението в частта за уважаване на исковете е подадена въззивна жалба от
ответника М.Ц.А., чрез особения му представител. Жалбоподателят оспорва да му е
предадена паричната сума, предмет на договора за заем. Оспорва настъпването на
частно правоприемство между заемодателя по договора - „И.А.М.“ АД и ищеца,
както и надлежното му уведомяване за това. Моли съда да отмени решението в
обжалваната част и да отхвърли предявените искове.
Въззиваемият
„А.з.с.н.в.“ ЕАД оспорва жалбата в
депозиран писмен отговор по подробно изложени съображения. Твърди, че длъжникът
е направил изявление за получаване на заемните средства с подписване на
договора за заем. Поддържа, че е бил надлежно упълномощен от цедента „И.А.М.“
АД да извърши уведомяването на настъпилата цесия, като това е било извършено с
връчване на препис на исковата молба на особения представител на ответника,
ведно с копие от изпратеното уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Моли съда да
потвърди решението в обжалваната му част, с присъждането на разноски.
Решението
в отхвърлителната му част е влязло в сила като необжалвано.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е процесуално
допустима, като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Първоинстанционното решение е валидно,
но частично процесеуално недопустимо. Първоинстанционният съд е признал за
установено дължимостта на законна лихва върху сумата от 43. 48 лв. - договорна
лихва за периода 02.11.2015 г. - 21.03.2016г., без да е налице такова искане както
в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и в исковата молба. В
издадената заповед за изпълнение също няма такова произнасяне. Предвид
изложеното, е налице произнасяне по непредявено искане. Ето защо решението в
частта, с която е признато за установено между страните дължимостта на
законната върху сумата от 43. 48 лв. - договорна лихва за периода 02.11.2015 г.
- 21.03.2016г., считано от 27.07.2017г. до окончателното плащане се явява
недопустимо и следва да бъде обезсилено, като производството в тази част бъде
прекратено.
Предявени са искове с правно
основание чл чл. 422 от ГПК вр. чл. 99, ал. 1, чл. 240, ал. 1 и 2 от ЗЗД, чл.
86 от ЗЗД, чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 9 и чл. 10а от ЗПК за признаване на
установено, че ответникът М.Ц.А. дължи на ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД следните суми
по договор за паричен заем № 2411726/23.10.2015 г., сключен от ответника с „И.А.М.“
АД: 500 лв. – главница, ведно със законната лихва от 27.02.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането; 43. 48 лв. – възнаградителна лихва за
периода 02.11.2015 г. - 21.03.2016 г.; 78. 18 лв. – обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 03.11.2015 г. до датата на подаване на
заявлението – 26.07.2017 г.; 45 лв. - такса за събиране на просрочени вземания
и 246,54 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода
02.11.2015 г. до 21.03.2016 г., които са били цедирани от заемодателя на ищеца
с рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и
Приложение № 1/01.05.2016 г. към него. За тези суми е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 28.08.2017 г. по гр.д. № 51595/2017
г. по описа на СРС, 26 състав.
От приетия договор за паричен заем № 2411726/23.10.2015г.,
сключен между „И.А.М.“ АД в качеството му на заемодател и М.Ц.А. - заемател, се
установява, че заемодателят е предал в собственост на заемателя сумата в размер
от 500 лв., срещу насрещното му задължение да върне последната на 21 равни
седмични погасителни вноски. Изискуемостта на последната погасителна седмична
вноска по договора е настъпила на 21.03.2016г., съгласно чл. 2 от договора.
В чл. 3 длъжникът е декларирал, че е
получил изцяло и в брой заемната сума. В тази част договорът има характерът на
разписка. Съгласно константната съдебна практика, съставената разписка за
предаване на суми, съдържаща подпис на получателя с означено основание, е
доказателство за получаването на сумата на означеното в документа основание -
така решение № 20/02.02.2011 г. по гр. д. № 620/2010 г. на ВКС, ІV ГО. Ето защо
оплакването в жалбата, че не е налице доказано реално предаване на сумата, е
изцяло неоснователно.
Вземането на заемодателя по договора
за заем в размер на сумата от 849. 77 лв. (посочено в Приложение № 1 към
Договора към 01.05.2016 г.) е прехвърлено н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД
по силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 16.11.2010г.
Оплакването в жалбата относно факта
дали цесията е породила действие по отношение на ответника - длъжник, с оглед
установеното в чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването
й на последния, за да има обвързващ и за него ефект, е неоснователно. По делото
е представено изходящо от цедента пълномощно на цесионера за уведомяване на
длъжника за извършената цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. По силата на принципа на
свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и, ал.
4 ЗЗД. От друга страна, при отсъствието на специални изисквания в закона за
начина на уведомяване на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се
приеме за надлежно и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като
приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение
на цедираното вземане. Като факт от значение за спорното право, настъпил във
висящия процес, извършеното по този начин уведомление от цедента до длъжника
следва да се съобрази от съда при разглеждане на исковата претенция на
цесионера съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Без значение е, че ответникът
се представлява от особен представител. Съгласно мотивите на решение №
198/18.01.2019г. по т. д. № 193/2018 г., ТК, І ТО на ВКС, при изпълнение на
предпоставките по чл. 47, ал. 1-5 ГПК, с оглед охрана интересите на ответника,
връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено
на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на
връчване правни последици. Настоящата инстанция приема, че изходящото от
цедента, чрез нейния пълномощник, уведомление за извършената цесия, представено
с исковата молба на ищеца - цесионер и достигнало до особения представител на
ответника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал.
3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ето защо доводите на ответника,
поддържани, в жалбата, за липса на уведомяване за извършената цесия, са
неоснователни.
Предвид изложеното и доколкото не са
наведени доводи относно определения от първоинстанционния съд размер на
задължението, за ответника е възникнало задължение за заплащане на следните
суми по процесния договор за паричен заем № 2692784/29.11.2016г.: неизплатена
главница от 500 лв., ведно със законната лихва върху нея от 27.07.2017 г. до окончателното
изплащане, договорна лихва за периода 02.11.2015 г. - 21.03.2016 г. от 43. 48
лв. и законна лихва за забава от 78. 18 лв. за периода 03.11.2015 г.-
26.07.2017 г.
Други оплаквания не са релевирани в
жалбата.
Предвид изложеното, обжалваното решение
следва да бъде обезсилено в частта, с която е признато за установено, че
ответникът дължи на ищеца законна лихва за забава върху сумата от 43. 48 лв. -
договорна лихва за периода 02.11.2015 г. - 21.03.2016 г., считано от 27.07.2017
г. до окончателното плащане, като производството следва да бъде прекратено в
тази част. В останалата обжалвана част първоинстанционното решение е правилно и
като такова трябва да бъде потвърдено.
При този изход на правния спорq с правна възможност да претендира
присъждането на деловодни разноски разполага въззиваемата страна, на която
следва да бъдат присъдени разноски в размер на 50 лв. – юрисконсултско
възнаграждение определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от ЗПП вр.
чл. 25 от НЗПП, съобразно действителната фактическа и правна сложност на
делото.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение
от 23.01.2020 г., поставено по гр.д. № 48416/2018год. по описа на СРС, I ГО, 26
състав в частта, с която е признато за
установено, че М.Ц.А. дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД законна лихва за забава
върху сумата от 43. 48 лв. - договорна лихва за периода 02.11.2015 г. -
21.03.2016г., считано от 27.07.2017г. до окончателното плащане и ПРЕКРАТЯВА производството в посочената
част.
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 23.01.2020 г., поставено по гр.д. № 48416/2018год. по описа на СРС, I ГО, 26
състав в останалата обжалвана част за уважаване на исковете.
ОСЪЖДА М.Ц.А.,
ЕГН ********** да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК********, на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК, сумата 50 лв. – разноски за въззивната инстанция.
Решението в отхвърлителната част е влязло
в сила като необжалвано.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.