Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ........
гр.Варна, 25.06.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 34-ти състав, в публично съдебно заседание,
проведено на двадесет и седми май през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАГДАЛЕНА ДАВИДОВА
при участието на секретаря Светлана
Георгиева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 18591 по описа за 2018г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е образувано по
предявени от „И.Ф." ЕООД срещу С.Р.Х., обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл.
415, ал. 4 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, да бъде прието за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1113.26 лева, представляваща
непогасена главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние №
181511/30.08.2017г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на заявлението в съда – 30.07.2018г. до окончателното погасяване на
задължението, сумата от 220.62 лева – възнаградителна
лихва, начислена за периода от 28.11.2017г. до 24.10.2018г., за които е
издадена заповед № 5820/01.08.2018г. по ч.гр.д. № 11654/2018г., по описа на
ВРС, 10-ти състав и осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 831.12
лева, представляваща неустойка по чл. 3 от договора.
Твърди се в исковата и уточняващите
молби, че на 30.08.2017г. между ищеца и С.Р.Х. е сключен договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 181511, като конкретните фактически
действия по сключването ми включват регистрация на ответника на уеб адрес www.minizaem.bg, попълване на въпросник, маркиране на полето „Съгласен
съм с общите условия“, с което приема същите, предоставяне на преддоговорна информация на посочена от ответника
електронна поща, договор и общи условия и такива за писмено потвърждаване, чрез
електронно подписване. Извън последното се излага, че с ответника е проведен и
телефонен разговор, с цел Х. устно да потвърди волята си за сключване на
договора. Горната процедура се излага, че е извършена от ответника, в резултат
на което му е отпуснат кредит в размер на 1300 лева, като същата е преведена по
посочената от него банкова сметка *** „Централна кооперативна банка“ АД. От своя страна Х. се е задължил да върне предоставения му кредитен
ресурс, заедно с договорно възнаграждение в фиксиран годишен лихвен процент от
40.15%, на 14 броя вноски, за периода 29.09.2017г. – 24.10.2018г. Излага, че
съгласно чл. 3 от договора, Х. се е задължил да предостави обезпечение,
изразяващо се в банкова гаранция или поръчителството на две физически лица.
Уговорено в договора е, че при неизпълнение на това му задължение същият ще
дължи неустойка в размер на 969.64 лева. Твърди се, че ответникът е извършил
плащане на сумата от 408.00 лева, с която са погасени главница в размер на
186.74 лева, лихва в размер на 82.74 лева и нeустойка в размер на 138.52 лева и
е останал да дължи главница в размер на 1113.26 лева, лихва в размер на 220.62
лева и неустойка в размер на 831.12 лева. Тъй като Х. не е погасил задължението
си, ищцовото дружеството е депозирало заявление по
реда на чл. 410 ГПК, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 11654/2018г. на ВРС, 10-ти състав, връчена на
ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради последното за ищеца се е породил
правният интерес да предяви настоящите искове за установяване вземането си по
издадената заповед за изпълнение за незаплатена главница и договорна лихва и
осъждане на ответника да заплати дължимата неустойка. Претендира и сторените по
делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът С.Р.Х.
не
депозира отговор на исковата молба.
След съвкупна преценка
на доказателствата по делото, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Със заповед № 5820/01.08.2018г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК, ВРС, 10-ти състав, по ч.гр.д. № 11654/2017г., е
разпоредил С.Р.Х.
да
заплати на „И.Ф.” ЕООД сумата от 2225.00 лева, включваща 1113.26 лева – дължима
главница по договор № 181511/30.08.2017г., сумата от 1051.74 лева – договорна
лихва, съгласно чл. 3, вр. чл. 2, ал. 1, т. 4 и чл. 4
от договора, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 30.07.2018г., до окончателното изплащане на
задължението. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47,
ал. 5 ГПК.
Приобщени към доказателствения материал по делото е договор за предоставяне
на кредит от разстояние № 181511 от 30.08.2017г. Според чл. 2, ал. 1 от същия,
кредиторът „И.Ф.“ ЕООД се е задължил да предаде в собственост на потребителя С.Х.
сумата от 1300 лева, като от своя страна последният се е задължил да върне
кредита, при следните условия: 14 месечни вноски, последната от които с падеж
24.10.2018г. – чл. 4, ал. 3, т. 1, при фиксиран годишен лихвен процент от
40.15%, лихвен процент на ден – 0.11%, като общо дължимата сума е 1621.78 лева
Според чл. 5, годишният процент на разходите е 48.44%. Предвидено в чл. 3, ал.
1 задължение на потребителя в срок до три дни, считано от датата на сключване
на договора да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: банкова
гаранция за сумата по чл. 2, ал. 1, т. 7 със срок на валидност 30 дни след
крайния срок на плащане на задълженията по кредита – т. 1, или поръчителството
на две физически лица, които да отговарят на следните изисквания: да представят
служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение, като
нетния им осигурителен доход е в размер над 1000 лева, да работят по трудов
договор без определен срок, да не са потребители или поръчители по друг договор
за паричен заем, сключен с ищеца, да нямат неплатени осигуровки за последните
две години, да нямат задължения към други банкови и финансови институции. В ал.
2 на чл. 3 е предвидено, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение в посочения срок, потребителят ще дължи на кредитора неустойка в
размер на 969.64 лева, която се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна
вноска, като към всяка се добавя сума в размер на 69.26 лева. Представени са и
Общите условия към договора.
Към доказателствения материал по делото е приобщена и изходяща
от ищцовото дружество към С.Х. кореспонденция, като след
подаване на искането, ответникът е уведомен за получаването му от страна на
кредитора; за одобрения заем с посочени параметри, за преведената сума и
уведомления за просрочени плащания.
Приобщено към
доказателствата по делото е преводно нареждане, видно от което ищецът е превел
на 30.08.2017г. по сметка на С.Х. в централна кооперативна банка сума в размер
на 1300 лева, с основание договор за заем 181511.
Представен и
приет по делото е звуков файл, записан върху електронен носител, като в съдебно
заседание на 27.05.2019г., по реда на чл. 204 ГПК е възпроизведено съдържанието
на файла. От същия се установява, че разговорът е иницииран от служител на ищцовото дружество, с което ответникът е уведомен, че преди
превод на сумата от 1300 лева по договора за заем от разстояние с № 181511 е
необходимо потвърждение на сключването му, както и приемане на условията по
договора. Конкретните условия са съобщени на ответника, като Х. е потвърдил
сключването на договора, съобщавайки наред с това трите си имена и единен
граждански номер.
Предвид така установеното от
фактическа страна се налагат следните
правни изводи:
От материалите по приобщеното ч.гр.д.
№ 11654/2018г., по описа на ВРС, 10 състав, се установява, че в полза на ищеца срещу
ответника е издадена заповед за изпълнение за претендираните
суми, връчена на длъжника С.Р.Х. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Искът е предявен
в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок,
което обуславя допустимост на производството и правен интерес от воденето му за
ищеца.
Предмет на установителния
иск е съществуване на вземането по издадената заповед и успешното му провеждане
предполага установяване дължимостта на сумите по
същата на посоченото основание. Или, в контекста на основанието, на което е
издадена заповедта, респ. се претендира вземането, в тежест на ищеца е по пътя
на главното и пълно доказване да установи факта на съществуване на валидно
облигационно отношение по договор за кредит, че по него ответникът е останал задължен
за процесната сума в посочения размер.
Представеният по делото
договор е за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6
от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), тъй като
от общите условия към договора за потребителски кредит става ясно, че самата
процедура по кандидатстване и отпускане на парични средства се извършва по
електронен път, като съвкупност от технически операции, базирани на електронна
платформа на отпускащия заема, с регламентирани правила за достъп до системата
и обратна връзка с клиента.
Съгласно чл. 18, ал. 1,
т. 3 и ал. 2 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги от
разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора. За доказване на изявления, отправени
съгласно закона, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – Законът
за електронния документ и електронния подпис.
Съвкупния анализ на
събраните по делото доказателства налага извода на съда, че ответникът е заявил
искане за отпускане на паричен заем, като е потвърдил сключването на
предложения от ищеца договор за заем № 181511, съгласявайки се с условията по
него. Установи се, че кредиторът е изпълнил задължението си за предоставяне на
уговорения кредитен ресурс, превеждайки по сметка на Х. сумата от 1300 лева.
С оглед така формиряния
извод и при установеност на предоставения
кредитен ресурс, за ответника
е възникнало задължение да
погаси усвоената заемна
сума и уговорената договорна
лихва на падежните дати по
чл. 4, т. 3, т. 1 от договора. Съобразно изричното признание на ищеца, което като неизгоден
факт за страната, която го
е направила, следва да бъде
ценено от съда, се установява,
че Х. е извършела плащане на сума в размер на 408 лева. Не се установи от страна на ответника да са извършени
други плащания по кредита, поради което и с изтичане на договорен срок за
ползване на заетата сума 24.10.2018г., същият дължи непогасената главница и
договорна лихва.
Претенцията на ищеца, наред с главница
и договорна лихва, касае и начислена неустойка. Съгласно чл. 3, ал. 2 от
договора, при неизпълнение задължение на заемателя да
осигури обезпечение по договора за заем (банкова гаранция или поръчителство),
на същия се начислява неустойка в размер от 969.64 лева, разсрочена на равни
части и платима на съответните падежни дати към погасителните вноски, които
нарастват със сумата от 69.26 лева.
С изготвения доклад по делото съдът е
обявил на страните, че ще се произнесе по валидността на клаузите на договора.
Съгласно чл. 143, т. 5 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка. Законът в нормата на чл. 146, ал. 1, обявява неравноправните
клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива
дефинираните в чл. 146, ал. 2 ЗЗП – клаузи, изготвени предварително, при които
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
В настоящия случай в чл.
1 от договора е обективирано изявление, че заемателят е запознат предварително от заемодателя с всички
условия по договора и му е предоставен Стандартен европейски формуляр с
индивидуалните условия на бъдещия паричен заем. Последното обаче не е от
естество да установи индивидуално уговаряне на оспорената клауза по договора,
възможността за равноправно обсъждане на варианти за предоставяне на
обезпечение и последиците от неизпълнение на това задължение, позволяващи на
кредитора да увеличи възнаграждението си до непосилен за потребителя размер.
Макар и да е уговорена като санкция доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, същата е предвидена да се кумулира
към погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на
кредита. Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката по същество
е добавък към възнаградителната
лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя – 74 %
от заемната сума. Както разходите на кредитора, така и печалбата му би следвало
да се включат в годишния процент на разходите. Съдът намира, че с клаузата на
чл. 4 от договора се цели заобикаляне на установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК горен
праг на годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва. Налага се извода, че клаузата на чл. 3, ал. 2
от договора противоречи на добрите нрави като илюстрира директно уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и има
за цел заобикаляне изискванията на ЗПК, което я прави нищожна и на основание
чл. 21, ал. 1 ЗПК и като такава непораждаща права и задължения за страните по
заемното правоотношение. С оглед горното и осъдителната претенция за присъждане
на неустойка в размер на 831.12 лева следва да бъде отхвърлена.
Отчитайки извършените от ответника
плащания в общ размер на 408 лева, следва да се приеме, че ответникът е погасил
задължението си по първите три вноски /135.76 лева+132.70 лева +129.63 лева/ и
част от задължението за договорна лихва по третата вноска в размер на 9.92
лева. При това Х. е останал да дължи главница в размер на 1021.42 лева и
договорна лихва в размер на 192.35 лева. До тези размери претенцията е
основателна, а за разликата до предявените размери – отхвърлени.
Съгласно дадените указания в т. 12 на
ТР № 4/2013 год., в полза на ищеца следва да се присъдят и сторените в
заповедното производство разноски за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, които съразмерно на
уважената част от исковете възлизат общо на 50.77 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и
направеното от ищеца искане, ответникът С.Р.Х. следва да бъде осъден да заплати
на „И.Ф.” ЕООД разноски за заплатена държавна такса. Наред с това съгласно чл.
78, ал. 8 ГПК, в полза на юридическите лица се присъжда и възнаграждение в
размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като
размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния такъв
за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната
помощ. Отчитайки, че в настоящото производство ищецът е бил защитаван от
юрисконсулт, вида и количеството на извършените от последния процесуални
действия и в съответствие с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за правната помощ, съдът
намира, че следва да бъде определено възнаграждение в размер на 150 лева. От
платената държавна такса и така определеното юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно на уважената част от исковете на ищеца се следва
сума от 150.85лева.
Воден от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО по иска на „И.Ф.”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** срещу С.Р.Х., ЕГН **********,***, че ответникът дължи на „И.Ф.” ЕООД, сумите, както следва:
1021.42
лева /хиляда двадесет и един лева и четиридесет и две стотинки/, представляваща непогасена главница по
договор за предоставяне на кредит от разстояние № 181511/30.08.2017г., ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
30.07.2018г. до окончателното погасяване на задължението, сумата от 192.35 лева /сто деветдесет и два лева и
тридесет и пет стотинки/ – възнаградителна лихва,
начислена за периода от 28.12.2017г. до 24.10.2018г., за които е издадена
заповед № 5820/01.08.2018г. по ч.гр.д. № 11654/2018г., по описа на ВРС, 10-ти
състав, КАТО ОТХВЪРЛЯ исковете за разликата над 1021.42
лева до претендирания размер на главницата
от 1113.26 лева и за разликата над 192.35 лева до претендирания размер на договорната
лихва от 220.62 лева и за периода от 28.11.2017г. до 27.12.2018г., на основание чл. 415, ал. 1 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ
иска на „И.Ф.” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, срещу С.Р.Х.,
ЕГН **********,***, за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 831.12 лева, претендирана като неустойка
по чл. 3 от договор за предоставяне на кредит от разстояние №
181511/30.08.2017г., на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА С.Р.Х., ЕГН **********,***, да заплати „И.Ф.” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление
***, сумата от 50.77
лева /петдесет лева и седемдесет и седем стотинки/, представляваща
сторените от ищеца разноски в заповедното производство, както и сумата от 150.85 лева /петдесет лева и
осемдесет и пет стотинки/, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски в
настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Варненския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: