Решение по адм. дело №2654/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 10, ал. 6 от Закона за семейни помощи за деца (ЗСПД) вр. чл. 145 и сл. от АПК.

Образувано е по жалба от Т. Б. [ЛНЧ], родена на [дата]., гражданка на Украйна с предоставена временна закрила в Република България, чрез адв. Д. А. против Заповед № ЗСПД/Д-В/20849/11.09.2025 г. издадена от директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна, с която на осн. чл. 3, т. 5 от ЗСПД е отказано отпускане на еднократна помощ по чл. 6, ал.1 от ЗСПД при раждането на Н. А. М..

Жалбоподателката посочва, че на основание чл.2, ал.6 ЗСПД, чл.2, чл. 27 от Конвенцията на ООН за правата на детето, чл. 3 от Конвенцията за закрила на детето, чл. 1, ал.2 от Закон за закрила на детето, чл. 14 от Конституцията на РБългария, чл. 13 и чл. 16 от Европейската социална харта е следвало да се предостави исканата помощ. Отправено е искане за отмяна на оспорената заповед и административната преписка да се върне на ответника за ново произнасяне. Претендира за присъждане на сторените разноски.

Ответната страна - директорът на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна, с молба с. д. № 20732/08.12.2025 г. оспорва жалбата. Посочва, че в условията на обвързана компетентност намира, че законосъобразно е приложен чл. 3, ал.5 ЗСПД. Прави възражение за прекомерност относно претендираните разноски от жалбоподателката.

Съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Регистрационна карта на чужденец с предоставена временна закрила № ********** е издадена на 06.03.2025 г. и важи до 04.03.2026 г. от Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет на Т. Б., която е гражданин на Украйна, в същата е посочено, че има право да остане на територията на РБългария на основание чл. 39, ал.1, т.1 ЗУБ и придружава дете под 14 – годишна възраст – Н. – ******** г., [ЛНЧ].

Удостоверение за раждане № 2201/20.11.2023 г. е издадено на Н. А. М. родена на [дата]. в гр. Варна, майка – Т. Б., баща А. М..

Т. Б. е подала до директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Варна, Заявление-декларация вх. № 3СПД/Д-В/20849/04.09.2025 г. за отпускане на еднократна помощ при раждане на живо дете по чл. 6 от ЗСПД, с което декларирала, че има малолетно дете – Н. А. М. с украинско гражданство и не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от ЗЗДет.

Заявлението-декларация било разгледано от социален работник, който на 11.09.2025 г. дал заключение, че не е налице основание за отказ по чл. 3, т. 5 от ЗСПД, тъй като членовете на семейството са граждани на друга държава и няма сключена спогодба за изплащане на семейни помощи с Украйна.

Със Заповед № 3СПД/Д-В/20849/11.09.2025 г. на директора на ДСП – Варана на осн. чл. 3, т. 5 вр. чл. 6 от ЗСПД е отказано на Т. Б. отпускането на еднократна помощ за раждане на детето й Н. А. М..

С оглед установеното съдът прави следните правни изводи:

Оспорената заповед е връчена на жалбоподателката на 15.09.2025 г., жалбата е подадена на 26.09.2025 г. в срока по чл. 149, ал.1 АПК от лице с правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество е основателна.

Оспорената заповед е издадена от компетентен орган съгл. чл. 10, ал. 4 от ЗСПД – директорът на Дирекция "Социално подпомагане" – Варна. Тя съдържа минимално изискуемите за редовността й реквизити по чл. 59 от АПК, а в производството по издаването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

Оспорената заповед е издадена при неправилно приложение на материалния закон и в противоречие с преследваната от него цел.

Съобразно разпоредбите на чл. 2, § 1, букви а) и в), вр. § 4, буква б) от Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022 г. жалбоподателката и новороденото й дете като граждани на Украйна се ползват с временна закрила съгласно Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием.

Както следва от съображение 16 към Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022 г., временната закрила, която е най-подходящият инструмент в настоящата ситуация, следва да позволи на разселените лица да се ползват в целия Съюз на хармонизирани права, които предлагат адекватно равнище на закрила.

Според съображение 17 към Решението за изпълнение, същото е съвместимо и може да се прилага в допълнение към националните схеми за временна закрила, за които може да се счита, че прилагат Директива 2001/55 ЕО. Ако държава членка има национална схема, която е по-благоприятна от условията, определени в Директива 2001/55/ЕО, държавата членка следва да може да продължи да я прилага, т. к. посочената Директива предвижда държавите членки да могат да приемат или да запазят по-благоприятни условия за лицата, ползващи се с временна закрила. Ако националната схема обаче е по-неблагоприятна, държавата членка следва да осигури допълнителните права, предвидени в Директива 2001/55/ЕО.

Както следва от чл. 1 от Директива 2001/55/ЕО, целта й е да определи минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица от трети страни, които не са в състояние да се върнат в страната по произход, и за поддържане на баланса между държавите-членки в полаганите от тях усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от тоя прием.

Според съображение 12 към Директива 2001/55/ЕО, по същността си минималните стандарти за предоставяне на временна закрила предполагат, че държавите членки разполагат с правомощията за приемане или прилагане на по-благоприятни разпоредби по отношение на лицата, ползващи се с временна закрила, в случаите на масово навлизане на разселени лица.

Според съображение 15 към Директива 2001/55/ЕО, задълженията на държавите членки по отношение на условията за прием и пребиваване на лицата, ползващи се с временна закрила, трябва да бъдат справедливи и да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея.

В тази връзка в съображение 16 към Директивата изрично е посочено, че във връзка с отношението към лицата, ползващи се с временна закрила по Директива 2001/55/ЕО, държавите членки са обвързани от задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които те са страна и които забраняват дискриминацията.

В контекста на това задължение, в разпоредбата на чл. 3 § 2 от Директива 2001/55/ЕО изрично е предвидено, че държавите членки прилагат режима на временна защита при стриктно спазване на човешките права и основните свободи, и на техните задължения за недискриминация.

Съгласно чл. 12 от Директива 2001/55/ЕО, държавите членки разрешават за срок, непревишаващ срока на временната закрила, на лицата, ползващи се с временна закрила, да се ангажират с намиране на работа или упражняване на свободна професия при спазване на разпоредбите, регулиращи съответната професия, както и на дейности като образователни възможности за възрастни, професионално обучение и придобиване на практически опит. Поради причини, свързани с политиката по отношение на пазара на труда, държавите-членки могат да предоставят предимство на граждани на Европейския съюз и на граждани от държави, обвързани с Договора за Европейското икономическо пространство, както и на законно пребиваващи на техните територии граждани на трети страни, които получават помощи за безработни. Приложими са общите разпоредби на законодателството в сила, отнасящи се до заплащането на труда, достъпа до системите за социално осигуряване, заетостта или дейностите, свързани с упражняването на свободни професии, както и други условия, свързани със заетостта.

На национално ниво условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и на техните права и задължения, са регламентирани в Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), който видно от § 1а ДР на ЗУБ въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета.

Съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗУБ закрилата, която Република България предоставя на чужденци, включва убежище, международна закрила и временна закрила. Съгласно чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ на чужденците с предоставена временна закрила се предоставя правото на социално подпомагане, което кореспондира със задължението на държавите членки по чл. 12 от Директива 2001/55/ЕО – да предоставят на лицата, попадащи в обхвата на временната закрила, достъп до системите си до социално подпомагане.

Спорът между страните в конкретния случай е формиран по въпроса дали подпомагането по ЗСПД, в частност по чл. 6 от ЗСПД, попада в обхвата на системата за социално подпомагане, до която лицата, на които е предоставена временна закрила, имат достъп. Настоящият съдебен състав счита, че отговорът на този въпрос е положителен, т. е. че на лицата, на които е предоставена временна закрила по Директива 2001/55/ЕО, следва да се предостави достъп и до семейните помощи за деца, регламентирани в ЗСПД, в частност - до еднократната помощ по чл. 6 от ЗСПД при раждане на живо дете.

Действително съгласно чл. 3, т. 5 от ЗСПД право на семейни помощи за деца имат бременните жени – чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република и България е страна.

Разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД съществува в редакцията към ДВ, бр. 69/2004 г., поради което в контекста на поетите задължения по чл. 1 и чл. 3 § 2 от Директива 2001/55/ЕО, разпоредбата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ и на забраната за дискриминация по чл. 21 § 2 от Хартата на основните права на ЕС, следва да се тълкува и прилага в смисъл, който да осигури в пълнота изпълнението на чл. 12 от Директивата и на нейната цел.

Изрично в Решение от 13 март 2019 г., С-635/17, EU: С: 2019: 192, точка 54, СЕС е приел, че държавите членки са длъжни не само да тълкуват националното си право по начин, който да съответства на правото на Съюза, но и да не допускат да се основават на тълкуване на разпоредба от вторичното право, което би влязло в конфликт с основните права, защитавани от правния ред на Съюза.

Това означава държавите членки, при прилагане на националните схеми за социално подпомагане, да не третират лицата, ползващи се с временна закрила, по-неблагоприятно както спрямо собствените си граждани, така и спрямо лицата, които са получили международна закрила – тези, на които е предоставено убежище и са получили статут на бежанец.

Нещо повече – в случаите, които касаят лица, ползващи се от временна закрила и които са под 18-годишна възраст, първостепенно значение следва да имат висшите интереси на детето, гарантирани от Конвенцията за правата на детето (КПД), приета от ОС на ООН на 20.11.1089 г., ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991 г., обн. ДВ, бр. 32/23.04.1994 г., ДВ, бр. 55/12.07.1991 г., в сила от 0.07.1991 г.

Съгласно чл. 27 § 1 от Конвенцията за правата на детето, държавите – страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответствуващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие. Според § 2 на същия текст родителят/родителите или другите лица, отговорни за детето, имат първостепенна отговорност да осигурят в рамките на своите способности и финансови възможности условията за живот, необходими за развитието на детето.

Съгласно чл. 27 § 3 от Конвенцията, държавите – страни, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда да предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището.

Съгласно чл. 2 § 1 и § 2 от КПД държавите - страни зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция, без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Държавите - страни по Конвенцията вземат всички подходящи мерки за осигуряване закрилата на детето против всички форми на дискриминация или наказание на основание на статута, действията, изразените мнения или убеждения на неговите родители, законни настойници или членовете на неговото семейство.

Като част от общата система на социалните права, по отношение на признатото с чл. 27 § 1 от КПД право на жизнен стандарт и на социална сигурност следва да се спазват и изискванията във връзка с икономическите, социалните и културните права, които се съдържат в Европейската социална харта (ЕСХ), ратифицирана със закон, приета от 38-мо НС на 29.03.2020 г., ДВ, бр. 30/11.04.2000 г., и Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС).

Съгласно чл. 13 ЕСХ, всеки, който не разполага с достатъчно средства, има право на социална и медицинска помощ. От друга страна, разпоредбата на чл. 16 ЕСХ въвежда принципа, че семейството като основна клетка на обществото има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие. За да се осигурят условията, необходими за всестранното развитие на семейството, разпоредбата на чл. 16 ЕСХ задължава държавите да съдействат за икономическата, правната и социална защита на семейния живот с такива средства, сред които социални и семейни помощи.

Съгласно член Е от Част V "Недопускане на дискриминация", упражняването на правата по тази харта следва да бъде осигурено без дискриминация на каквато и да било основа, като раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национална принадлежност или социален произход, здравословно състояние, връзка с дадено национално малцинство, рождение или друго състояние.

Съгласно чл. 34 § 1 от ХОПЕС, Съюзът признава и зачита правото на достъп до обезщетенията за социална сигурност и до социалните служби, които осигуряват закрила в случаи като майчинство, заболяване, трудова злополука, зависимо положение или старост, както и в случай на загуба на работа, в съответствие с правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики.

Според § 2 на същия текст всеки, който пребивава и се придвижва законно на територията на Съюза, има право на обезщетения за социална сигурност и на социални придобивки в съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики.

Според § 3 на текста с цел да се бори срещу социалното изключване и бедността, Съюзът признава и зачита правото на социална помощ и на помощ за жилище, предназначени да осигурят достойно съществуване на всички лица, които не разполагат с достатъчно средства според правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики.

Както е видно от Разясненията относно Хартата на основните права (2007/С 303/02), официален вестник С 303/17), цитираната разпоредба на чл. 34 § 3 от ХОПЕС се основава именно на чл. 13 ЕСХ.

С чл. 21 § 1 от ХОПЕС е забранена всяка форма на дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, етнически или социален произход, генетични характеристики, език, религия или убеждения, политически или други мнения, принадлежност към национално малцинство, имотно състояние, рождение, увреждане, възраст или сексуална ориентация. Според § 2 от същата разпоредба, съответна на чл. 18 § 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз, в областта на прилагане на Договорите и без да се засягат техните особени разпоредби, се забранява всяка форма на дискриминация, основана на гражданството.

Според легалната дефиниция на чл. 1, ал. 2 от ЗСПД, семейните помощи са средства в пари и/или в натура, които подпомагат отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях. По реда на ЗСПД се предоставят дванадесет вида помощи, като за всяка от тях е възприет разграничителен критерий, съобразен с предназначението на конкретната семейна помощ. Помощта по чл. 6, ал. 1 от ЗСПД – еднократна при раждане на живо дете, е помощ, която се отпуска без доходен тест, т. е. независимо от доходите на семейството, и се получава при положение, че децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от ЗЗДт.

Така регламентираната помощ, макар да е уредена в ЗСПД, а не в ЗСП, е част от общата система за социално подпомагане, попада изцяло в обхвата на чл. 16 от Европейската социална харта /ЕСХ/ и следва да се интерпретира като част от задълженията, които държавите са поели по силата на чл. 2, § 3 от Конвенцията за правата на детето, респ. като част от задълженията на държавите членки по чл. 12 от Директива 2001/55/ЕО.

Ето защо, разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД следва да се тълкува в смисъл, че за да се осигури правилното прилагане на разпоредбата на чл. 12 от Директива 2001/55/ЕО, както и на прякото прилагане на чл. 27 § 1 от КПД вр. чл. 5, ал. 4 от КРБ, достъпът до тази помощ следва да се предостави и на лицата, ползващи се с временна закрила по силата на Директива 2001/55/ЕО – каквито безспорно са жалбоподателката и новороденото й дете. Различно тълкуване би било в пряко нарушение на забраната за дискриминация, въведена с чл. 2 § 2 от КПД, чл. 21, ал. 2 от ХОПЕС, чл. Е от част V на ЕСХ, и съображение 16 вр. чл. 3 § 2 от Директива 2001/55/ЕО.

Като е обосновал обжалваният отказ с разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, директорът на Дирекция "Социално подпомагане" – Варна е постановил незаконосъобразен административен акт, който следва да се отмени, а преписката да се върне за ново разглеждане и произнасяне по заявление-декларация вх. № 3СПД/Д-В/20849/04.09.2025 г., при спазване на указанията по тълкуване на закона, дадени в мотивите на настоящото решение. На основание чл. 174 от АПК следва да бъде определен 14 – дневен срок за издаване на административния акт.

При този изход на спора и в хипотезата на чл. 143, ал. 1 от АПК жалбоподателката има право на присъждане на сторените разноски в производството, поради което искането на адв. Д. А. за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв. е основателно.

Видно от приложения по делото Договор за правна защита и съдействие от 25.09.2025 г., на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата адв. Д. А. е предоставила на жалбоподателката безплатно правна помощ и съдействие, в т. ч. процесуално представителство, във връзка с обжалването конкретно на процесната заповед на директора на ДСП – Варна. В тази връзка е приложена декларация за семейно и материално положение, и имотно състояние от 26.09.2024 г, с която жалбоподателката е декларирала, че семейството й се състои от нея, съпругът и дъщеря й, не притежава движими имущества и моторни превозни средства, получава трудово възнаграждение 1500 лева, за което е уточнено „средно от заплатата на моя съпруг“. С оглед изложеното, адв. А. има право на присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

Във връзка с направеното от ответника възражение по размера на разноските, при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се съобрази Решение на СЕС от 23 ноември 2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, както и Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22, като се извърши преценка какъв размер се явява справедлив и обоснован в контекста на легитимната цел по чл. 36, ал. 2 от ЗА. Като обективен ориентир следва да се съобрази разпоредбата на чл. 8, ал.3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г., съгласно която за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес, извън случаите по ал. 2, възнаграждението е 1000 лв.

Предмет на производството е законосъобразността на заповед на директора на ДСП – Варна по чл. 10, ал. 5 от ЗСПД, с която е отказана помощ по чл. 6, ал. 1 от ЗСПД на лице, което не е български гражданин, но се ползва с временна закрила. С оглед формираната константна съдебна практика по този вид дела, спорът не следва да се квалифицира като сложен от фактическа и правна страна. Делото е разгледано в едно открито съдебно заседание, в което същото е обявено за решаване. Не са събирани доказателства, извън представените от страните. Адв. А. е изготвила жалбата и е изразила становище по спора в писмени бележки по същество. С оглед изложеното настоящият състав приема, че при спор, който не се отличава с особена трудност, възнаграждението, което следва да се определи като справедливо и обосновано е в размер на 500 лв. и същото следва да се заплати от Агенция за социално подпомагане, съгласно §1, т.6 ДР АПК, вр. чл. 2, ал.3 от Устройствен правилник на агенцията за социално подпомагане.

Жалбоподателката е останала задължена за държавната такса в размер на 10 лева, която е следвало да заплати по сметка на Адм. съд – Варна, на основание т.2б, б. ”а” от Тарифа №1 към ЗДТ. Същата е претендирала за присъждане на сторените разноски. Предвид изхода на спора на основание чл. 143, ал.3 от АПК и чл. 77 ГПК, вр. чл. 144 АПК следва Агенция за социално подпомагане да бъде осъдена да заплати сумата от 10 лева по сметка на Адм. съд – Варна – държавни такси.

Така мотивиран и на основание чл. 172, ал.2, чл.173, ал.2 и чл.174 от АПК съдът

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Заповед № ЗСПД/Д-В/20849/11.09.2025 г. издадена от директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна, с която на основание чл. 3, т. 5 от ЗСПД е отказано на Т. Б. отпускане на еднократна помощ по чл. 6, ал.1 от ЗСПД при раждането на Н. А. М..

ВРЪЩА преписката на директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Варна за ново разглеждане и произнасяне по заявление-декларация с вх. № 3СПД/Д-В/20849/04.09.2025 г. от Т. Б., в 14 – дневен срок от получаване на решението, при спазване на указанията по тълкуване на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане, да заплати на адв. Д. М. А., АК-Варна, личен № **********, адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по адм. дело № 2654/2025 г. по описа на Административен съд - Варна, в размер на 500 /петстотин/ лева.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане да заплати по сметка на Административен съд – Варна /държавни такси/ сумата в размер на 10 /десет/ лева.

Решението е окончателно на осн. чл. 10, ал. 6 от ЗСПД.